РЕШЕНИЕ №                                                   

 

Гр. Сливен  28.06.2012г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в съдебно заседание на втори май през две хиляди и дванадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ХРИСТИНА МАРЕВА

при секретар Е.Х. като разгледа  докладваното от  съдията Христина Марева гр. дело № 423 по описа на съда за 2011 година, за да се произнесе съобрази:

Предмет на производството са искове с правно основание по чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 127 и чл. 166 и сл. от ЗЗД, както и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

В исковата си молба, подадена чрез пълномощник – адв. Т.И., ищецът Б. М.  твърди, че с договор за кредит от 11.04.2005г. между него, като солидарно задължено лице и ипотекарен длъжник, „Банка Ди кредито кооперативо деле преалпи” (Банката) като кредитор и ответника Т.А.Т. като заемател е сключен договор за заем в размер на 58000евро с предназначение – разходи по ремонт на сграда и, която сума е получена от ответника съгласно издадена от него разписка. В чл. 11 от договора е установена солидарна отговорност на между ответника и ищеца за всички задължения по договора. Ответникът се задължил да заплаща на заемодателя на 11-то число всеки месец, считано от 11.05.2005г. вноска в размер – 584.47евро, включваща договорена лихва и главница. Всички плащания от 11.05.2005г. до 14.07.2011г. се извършват посредством автоматични вземания от текуща сметка 5463-0 на името на ищеца, която е захранвана с лични средства. Така общата сума платена от ищеца до 14.07.2010г. е в размер на 43759.08евро, от които Т. е задължен да изплати ½ - в размер на 21879.64евро. Доколкото не следва друго то договорните отношения съгласно закона това, което е платено на кредитора от един от солидарните длъжници, следва да се понесе по равно от тях. Ищецът уведомявал отвеника неколкократно, но поради липса на доброволно плащане се е снабдил чрез съда в гр. Т., Италия с решеине, с което ответника е осъден да му заплати 7821.49 евро, ведно с лихвитите по закон и паричната ревалоризация от дължимото към 30.06.2007г. – изплатена сума от ищеца в размер на общо 15642.98 евро. Производството по гр.д. № 238/09г. по описа на ОС – Сливен, образувано по искане за признаване изпълнението на това решение на територията на РБ на основание чл. 623 от ГПК е приключило с отказ поради липсата на доказателства за уведомяването на длъжника за воденото в РИталия съдебно производство.

Предвид изложеното се иска съдът да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сума в размер на 21879.64евро, представляваща част от платената от ищеца до 14.07.2011г. сума от общо 43759.08евро с оглед солидарното задължаване по договор за кредит от 11.04.2005г. с Банката, както и сумата от 10000евро, представляваща мораторна лихва върху сумата от 21789.64евро за периода от 12.05.2005г. до подаване на исковата молба по настоящото дело, както и законната лихва върху главницата от 21879.64евро. Претендира деловодни разноски.

Ответникът в депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК писмен отговор оспорва допустимостта на предявените искове, по което възражение съдът се е произнесъл с определението си по чл. 140, ал. 1 от ГПК. По основателността на предявените искове е направено възражение, че ответникът не е задължено лице по посочения от ответника договор за банков кредит, паричните средства от които са усвоени само от ищеца и само той задължен за връщане на получената сума, а ответника е само гарант за връщане на сумата от 58000евро. Оспорва основателността на предявените искове и с възражение за изтекла погасителна давност.

В с.з. ищецът – редовно призован чрез посочения в исковата молба адресат, не се явява. Явява се пълномощника – адв. Т. И., която поддържа предявените искове на посочените основания.

Ответникът чрез процесуален представител адв.Ю.Я. и преупълномощената от адв.Я. адв.К., двамата от АК – Сливен поддържат становище, че предявените искове следва да се отхвърлят и претендират деловодни разноски. В писмено становище по същество отново поддържа аргументите, с които съдът е отхвърлил с определението си по чл.140 ал.1 от ГПК във връзка с допустимостта на предявените искове. Счита че от представените по делото доказателства е установено липсата на качество като кредитор на ищеца спрямо ответника, съответно липсата на качество на ответника като задължено лице спрямо банката предвид липсата на доказателства, че сумата на договора за кредит е получена от Д. и е използвана за рефинансиране на заем, получен от ищеца към друга банка. Аргументира се, че в представените от ищеца договори липсва подпис на ответника Д. като посочва, че ответникът Д. не е разбирал италиански, съответно не е разбирал съдържанието на договора, който подписва, каквото възражение не е направено в отговора на исковата молба в срока по чл.131 ал. 1 от ГПК. Поддържа и възражението за изтекла погасителна давност като счита, че началният момент от който тече срока на погасителна давност е 11.05.2005г., когато е изплатена от ищеца първата вноска по договора за кредит, като срокът на погасителна давност е изтекъл на 11.08.2008г. и следва да намери приложение относно неговата продължителност в определения в чл.111 б.В от ЗЗД кратък срок на погасителна тригодишна давност спрямо периодичните задължения. Поддържа че не са доказани основания за спиране или прекъсване на погасителната давност, нито знание у ответника за проведеното в Италия съдебно производство. В същия срок поддържа, че са погасени вземанията на ищеца и за лихви.

От събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Ищецът представя договор за кредит от 11.04.2005г., сключен между банката и страните по настоящото дело в качеството им както следва: Банката като „заемател”; ответника като „заемополучател” и ищеца като ипотекарен длъжник („ипотекодател”), с който договор Банката е предоставила на М. Б. и ответника Т.А.Т. ипотечен поземлен заем в размер на сумата от 58 000 евро, за да поемат разходи по ремонтиране на сграда, който заем „заемополучателят” се задължил да върне на банката в определения в чл.3 в договора срок от 10 години, чрез месечни анюитетни вноски, дължими на 11-то число всеки месец, считано от 11.05.2005г. в размер на сумата от 584.47евро, включваща договорна лихва и част от главницата – разпределена за цялостно връщане на заетата сума в срока по договора. В чл.11 от същия договор е уговорено, че всички задължения, пораждащи се от договора, включително акцесорните, произтичащи във връзка с представената ипотека, се поемат солидарно от заемополучателя и посочения ипотекарен длъжник, както и от техните наследници и правоприемници.

Във връзка с изпълнение задължението на банката да предостави сумата, както е уговорено в представения писмен договор и изпълнението на задължението на солидарните длъжници по чл.11 от договора, по делото са представени извлечения и удостоверения, издадени от банката, които установяват цялостното предоставяне на сумата от 58 000 евро. С представените извлечения се установява и изпълнението на задължението за връщане на паричния заем чрез заплащането на съответните вноски по договора за кредит за периода от 11.05.20до 14.07.2011г. в обща размер на 43759.08евро, от които 31612.39евро – горница и 12146.90евро лихви. Средствата за изплащане на съответните вноски по договора за заем са постъпвали от сметка № 5463-0 в евро IBAN: ***а ищеца М. Б.. Обстоятелството че сумите по договора за кредит са плащани изцяло и само от сметка на ищеца е безспорно по делото и се подкрепя, от представените с исковата молба извлечения от сметки.

Писмените доказателства, представени с исковата молба – договор за кредит, съдебно нареждане, иск за съдебно нареждане, амортизационен план към договор за кредит, кореспонденция, платежни нареждания и извлечения от сметка са на италиански език, като съгласно чл.185 от ГПК са придружени с точен превод на български, извършен от надлежен преводач Бюро за преводи „Алеф - Валентина Славова” ЕТ гр.Б.. Писмените доказателства в този им вид съдът кредитира като безспорни.

Въз основа на представения към договора погасителен план съ заключението на вещото лице, обезщетението за забава е определено в размер на общо 9079.43 евро. Натрупаната лихва за платените вноски до 11.08.2006г. вкл. до 18.09.2006г., когато е платена следващата вноска е в размер на 494.04евро. В заключението и обясненията си, предвид вида на вземането – във валута, в.л. е съобразило размера на обезщетението за забава не с размера на законната лихва, а съгласно Постановление № 72/08.04.1994г. – с тримесечния Либор за съответната валута плюс 10 пункта.

Съществения спор от фактическа страна по делото е свързан с качеството на всяка от страните, във връзка с което е сключила договора за кредит.

Съгласно чл.165 ал.2 вр. чл.164 ал.1 т.6 от ГПК опровергаването на съдържанието на изразено в писмен документ съгласие, изходящо от страната, която го оспорва, е допустимо да се извърши със свидетелски показания само при наличието на писмени доказателства, изходящи от другата страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението, че изразеното съгласие е привидно, респективно че действителните отношения между страните са различни от тези, посочени в представените писмени документи.

Представеният договор за кредит, както твърди ответника, не съдържа негов подпис, но същият договор е заверен и сключен по нотариален ред, като страните са удостоверили пред Нотариус Франческо Джупато, вписан в Регистъра на Нотариалният район в гр.Т., Италия лично своето съгласие. Извършеното по този начин удостоверяване не се оспорва и по делото не е направено възражение, че е нередовно с оглед правилата на чуждото право, поради което следва да се приеме, че е надлежно. Така изразеното от ответника Т. и удостоверено от Нотариус съгласие, а именно: да сключи договора като заемополучател и да се задължи солидарно с ищеца за връщане на сумата по договора съобразно приложения погасителен план не се опровергава чрез представените в настоящото дело доказателства. В тази насока съдът е допуснал обясненията на ответника Т., в които поддържа, че като изряден и редовен кредитополучател към същата банка във връзка с други договори Банката се е съгласил да предостави заемните средства на ищеца, като участието на ответника е привидно и е само с оглед условията на Банката за отпускане на паричен заем. В тази насока по делото не бяха представени писмени доказателства, които да отговарят на изискването на чл.165 ал.2 от ГПК Поради това обясненията на ответника не следва да бъдат кредитирани, поисканите в отговора на исковата молба свидетелски показания не са допустими и съдът не приема за доказано, че задълженията между страните по делото и спрямо банката от друга страна са различни от установените с представените от ищеца писмени доказателства.

Обстоятелството че ответникът не е разбирал италиански, което опорочава неговата воля, изразена в писмения договор, е неотносимо към предмета на доказване по настоящото дело. Невъзможността на ответника да разбира поради езикова бариера смисъла и значението на съдържанието на договора по съществото си е възражение за унищожаемост на същия договор по смисъла на чл.31 ал.1 от ЗЗД. Твърденията в тази насока са въведени в течение на процеса – с обясненията на ответника във връзка с твърдението му, че е подписал договор с Банката само като гарант.

С оглед разпоредбата на чл.133 от ГПК разглеждането на възражението за унищожаемост на договора поради невъзможност на ответника да разбира смисъла и съдържанието, съответно да съобрази поведението си, е недопустимо в настоящия процес, поради настъпилата преклузия на процесуални права при липсата на доказателства, че по обективни и независещи от страната причини, възражението не е могло да бъде направено с отговора на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК. Освен поради процесуална преклузия не е недопустимо установяването чрез гласни доказателства на договори на стойност по-голяма от 5000 лева и съгласно чл.164 ал.1 т.3 от ГПК.

Предвид изложеното и поради липсата на изискуеми по смисъла на чл.164 ал.1 т.3 и т.6 от ГПК и чл.165 ал.2 от ГПК писмени доказателства, събраните по делото свидетелски показания и обяснения на ответника по реда на чл.176 от ГПК не следва да бъдат кредитирани и не с едоказват твърденията, че е договорните отношения са различни от посочените в писмения договор.

С оглед изплащането на месечните вноски по договори за заем в размер на 43759.08евро  към 14.07.2011г. ищецът е предявил пред съда в гр.Т., Италия иск за издаване на съдебно нареждане, който е бил уважен. Пълномощникът на ищеца поддържа във връзка с възражението за изтекла погасителна давност, че именно по това съдебно производство съдебен изпълнител, работещ в службата към съда в гр.Т. е удостоверил връчването на копие от съдебните книжа на ответника на посочен в съобщението адрес в Италия, гр.Т.. Отразено е, че връчването не е направено на първия посочен адрес, тъй като се установило, че лицето се е преместило на друг адрес. Във връзка с това ответникът е бил потърсен на посочения нов адрес, като съдебният изпълнител е удостоверил, че е връчил съдебните книжа на този адрес /ул.”К.” № */ на 26.03.2008г.

Обстоятелството че съобщението не е подписано от ответника Т. е без значение, тъй като се касае за официален документ, издаден от длъжностно лице в рамките и по повод на изпълнение на неговите служебни задължения, като съдът е обвързан съгласно чл.179 ал.1 от ГПК да приеме, че удостоверените по този начин действия са надлежно извършени. Недоказана, обаче, остана връзката между същото съобщение и искането до съда в гр. Т., Италия за издаване на съдебно нареждане против ответника за събиране на изплатените от Б. М. суми до договора за кредит от 11.04.2005г.

Искането на ищеца, направено до съда в гр.Т. и уважено от този съд представено за признаване и изпълнение на територията на РБългария пред Окръжен съд – Сливен по реда на чл.622 и чл.623 от ГПК като с разпореждане по т.д. № 238/2009г. съдът е признал и допуснал изпълнението на съдебно нареждане № 356/12.02.2008г., с което на ответника е наложено да плати на ищеца сумата от 7821.49евро ведно с лихвите по закон и паричната ревалоризация от дължимото към действителното салдо. С решение от 25.11.2009г. по гр.д. № 2082/2009г. на Софийския апелативен съд разпореждането на ОС – Сливен е отменено, като съдът е изложил съображения, че съобщенията от 11.03.2008г. и 23.06.2008г. са след датата на постановяване на съдебното нареждане на 12.02.2008г. Отчетено е обстоятелството, че в съдебното съобщение липсва посочване на документите, които са били връчени и с оглед оспорването от ответника, че не е пребивавал на посочените адреси при разпределената в производството по чл.623 ал.1 и ал.2 от ГПК доказателствена тежест, съдът е намерил, че не е било надлежно доказано изискването на регламент ЕО № 44/2001г. за надлежното уведомяване на страната за воденото съдебно производство. Разпореждането в този смисъл е било обжалвано от ищеца, като с определение № 599/14.07.2010г. по т.д. № 157/2010г. на ВКС не е допуснато касационно обжалване.

На базата на прието за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

І. По предявения главен иск с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 127 и чл. 166 от ЗЗД.

Искът е основателен частично – до размера от 17041.11евро – ½ от вноските по договора за кредит от 09.09.2006г. до 14.07.2011г.

От представените по делото писмени доказателства следва да бъде направен извод, че страните по делото са сключили на 11.04.2005г. договор с „Банка Ди кредито кооперативо деле преалпи” в гр. Т., Италия за заем в размер на 58000лв., в качество, както следва: на ищеца като ипотекарен длъжник и на ответника като заемател. Качеството на ищеца като ипотекарен длъжник поражда за същия гаранционна и обезпечителна отговорност при неизпълнение, но само до размера на цената от ипотекираното имущество. Независимо от така посочените качества на страните изрично в чл. 11 от договора от 11.04.2005г. е предвидено възникването на солидарна и безусловна отговорност на ищеца и ответника за заплащане на анюитетните месечни вноски съобразно приложения към договора погасителен план. Липсват данни и клаузи от договора, от които да се приеме наличието на правоотношение за поръчителство по договора или предпочитание или поредност на обезпеченията в полза на длъжниците. Изразената в чл. 11 от договора за кредит воля на страните за солидарното им задължаване към Банката поражда безусловното нейното право като кредитор да претендира изпълнение на цялото задължение, от кой да е от солидарните длъжници, без възможност за противопоставяне на лични възражения, основани на вътрешните отношения между страните като солидарни длъжници.

Категорично от представените писмени доказателства и безспорно с оглед застъпената от ответника защитна теза по делото се установи, че всички възникнали към 14.07.2011г. вземания на Банката по договора в общ размер на 43759.08евро са погасени от ищеца. Посочения факт поражда и неговото право съгласно чл. 127, ал. 2 във вр. с ал. 1от ЗЗД да претендира от ответника като солидарен съдлъжник плащане на половината в размер на 21879.64евро.

Възражението на ответника се основава на правоизключващ факт, а именно липсата на възникнало за него солидарно задължение по договора за кредит към Банката, респективно – спрямо правото на ищеца да претендира от него платеното в повече от своята част, произтичащ от съглашение, което не е посочено в договора за кредит и, за което не се представиха допустими доказателства. Липсата на задължение ответника обосновава с качеството си на гарант и с обстоятелството, че средствата по заема са усвоени изцяло от ищеца.

Възраженията не са доказани. Фактът на солидарното задължаване на ответника наред с ищеца по договора за кредит се установи несъмнено от представения договор с нотариална заверка, удостоверяваща съгласието му със съдържанието на договора, обективиращ волеизявлението на ответника за солидарно задължаване наред с ищеца. Възражението за опорочаване на волята на ответника при сключване на договора, заради невъзможност да разбира смисъла и значението поради невладеенето на италиански език, а от тук и неговата унищожаемост по смисъла на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, е преклудирано.

В подкрепа на твърдението, че действителните отношения между страните са такива на поръчителство в лицето на ответника за задължения на ищеца към Банката не се подкрепя от никакви доказателствата по делото. Разкриването на привидност в установените с писмени доказателства отношения между страните се подчинява на условията на чл. 165, ал. 2 от ГПК за наличие на изходящи от насрещната страна или направени от нея пред държавен орган писмени изявления, които правят вероятно твърдението за наличие на други – прикрити, действителни отношения между страните. Дори като самостоятелни и стоящи извън договора за кредит правоотношенията между ищеца и ответника с оглед размера на задълженията подлежат на установяване само с писмени доказателства – чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК. Такива писмени доказателства – за наличието на прикрито и/или успоредно съществуващо с договора за кредит отношение между страните относно задълженията за връщане на сумата по договора за кредит не се представиха, поради което в тази насока не могат да бъдат кредитирани нито свидетелски показания, нито обяснения на ответника.

Възражението за изтекла погасителна тригодишна давност в полза на ответника спрямо задължението му към ищеца по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД е неоснователно за платеното от ищеца по договора за кредит след 09.09.2006г. от общо 17496.11 евро и следва да се зачете само за платените вноски до тази дата 15 вноски, всяка в размер от 584.47евро – общо 8767.05евро, съответно ½ от които – 4383.53евро.

На първо място се поставя въпроса относно приложението на нормата на чл. 111, б. „в” от ЗЗД, установяваща кратък – три годишен срок на погасителна давност относно периодични плащания.

Краткия тригодишен срок на погасителна давност, установен в нормата на чл. 111, б. „в” от ЗЗД спрямо периодичните плащания в случая е приложим в отношенията само между солидарните длъжници от една страна и Банката от друга като кредитор за установените с погасителния план периодични плащания на анюитетните вноски. Във вътрешните отношения между солидарните длъжници правото по чл. 127, ал.2 от ЗЗД е обусловено от настъпването на бъдещо несигурно събитие – евентуалното плащане на възникналите и изискуеми вземания на кредитора само от един или някои от солидарните длъжници. Правото на платилия солидарен длъжник спрямо останалите съдлъжници за платеното над неговата част освен това не произтича от договора с кредитора, а от закона. Несигурността в настъпването на факта, обуславящ изискуемостта на задължението и отговорността на неплатилия солидарен длъжник, е определяща за липсата на възможност да бъде придадена характеристиката на периодично. Поради това за вземанията на платилия солидарен длъжник спрямо останалите длъжници намира приложение общия петгодишен срок на погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, а не краткия тригодишен срок по чл. 111, б. „в” от ЗЗД.

Плащането на най – отдалечената назад във времето вноска по договора за кредит от страна на ищеца в размер на 584.47евро е настъпило на 11.05.2005г., от който момент е започнал да тече и срока на погасителна давност и изтекъл съответно на 11.05.2010г. – преди датата на предявяване на настоящия иск – 09.09.2011г. Спрямо датата на предявяване на исковата молба по настоящото дело петгодишния срок на погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД е изтекъл само по отношение на вноските платени до 09.09.2006г.

От своя страна във връзка с възражението за изтекла погасителна давност пълномощника на ищеца противопоставя възражение за прекъсването й с предявеното на 8 февруари 2008г. пред съда в гр. Т. искане за издаване на съдебно нареждане спрямо ответника за възникналите към момента на искането вземания в размер на 7821.49евро.

От данните по делото се налага извода, че срокът на погасителна давност не следва да се счита прекъснат съгласно чл. 116, б. „б” от ЗЗД с  предявяването на искането пред съда в гр. Т., Италия.

Характера на производството, в което е издадено съдебното нареждане не е установен чрез доказване правото на чуждата държава – Италия, където се е развило. Не би могло от данните по делото да се направи извод, дали искането за издаване на съдебно нареждане има значението на молба за провеждане на исково производство и установяване на вземането със сила на присъдено нещо или представлява начало на действия за принудително изпълнение във връзка с безспорно задължение.

В основата на института на прекъсване на погасителната давност е поставено активното поведение на кредитора да установи своето вземане със сила на присъдено нещо или да удовлетвори принудително вземанията си като безспорни. Правото си да търси платеното над своята част по договора за кредит от 11.04.2011г. по съдебен ред и/или съответно принудително изпълнение спрямо ответника, ищецът е упражнил с предявяването на искане за възникналите към м. февруари 2008г. вземания пред съда в гр. Т., Италия. Искането се отнася за установените плащания на анюитетните вноски изцяло от ищеца в общ размер на 15642.98евро, респективно – за 7821.49евро. С това предявяване на вземането давността в случая не следва да се счита прекъсната въпреки уважаването на искането със съдебно нареждане № 356/12.02.2008г. на съда в гр. Т., Италия. Освен поради липсата на данни относно характера на така извършените действия от страна на ищеца пред съда в гр. Т., Италия, по делото следва да са налице обстоятелства, които позволяват зачитането на тези действия.

Зачитането и последиците на издаденото съдебно нареждане са обусловени от признаването му по надлежния ред, предвиден в разпоредбата на чл. 622 и чл. 623 от ГПК. Съгласно чл. 622, ал. 3 от ГПК със значението на решение по исков процес се ползват само разпорежданията за признаване на решенията и другите съдебни актове. Съдебните актове, които не са скрепени с разпореждане за признаване, нямат значението на решения по исков процес и по-аргумент от по-силното основание следва, че освен на съдебното нареждане, значение не може да бъде придадено и на действията, които са породили издаването на същия съдебен акт. Този аргумент е определящ за наличието на правен интерес у ищеца от предявяването на исковата молба в настоящото дело, което не може и не се считат продължение на съдопроизводствените действия пред съда в гр. Т., Италия. Следователно, поради постановения с решение от 25.11.2009г. по гр.д. № 2082/2009г. на Софийския апелативен съд отказ за признаване на съдебно нареждане № 356/12.02.2008г., на действията на ищеца по предявяване на искането от 08.02.2008г. не може да бъде придадено предвиденото в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД действие и значение на прекъсване на срока на погасителна давност в хипотезата на чл. 116, б. „б” от ЗЗД. По същите съображения, а и поради липсата на данни относно характера на съдебното производство, в което е издадено нареждането, не се доказва прекъсването на давността и в хипотезата на б. „в” на чл. 116 от ЗЗД.

За прецизност в случая следва да се посочи, че действието и значението на решение в исков процес с нормата на чл. 622, ал. 3 от ГПК е придадена само на разпорежданията за признаване, но не и на отказът за признаването им. По тези съображения решението от 25.11.2009г. по гр.д. № 2082/2009г. на Софийския апелативен съд няма значението на решение за отхвърляне на претенцията със сила на присъдено нещо, поради което и предявеният иск за тези вземания е допустим, а с оглед и на представените доказателства – доказан и основателен за вземанията на ищеца по чл. 127, ал. 2 от ГПК спрямо ответника, възникнали след 09.09.2006г.

ІІ. По предявения иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД:

Искът е акцесорен и обусловен от основателността на предявения иск за главното вземане от момента на настъпване на изискуемостта. Макар размерът на този иск да е обусловен от съответния лихвен процент, вземането по същността си представлява обезщетение за забава, а не вземане за лихви, поради което и спрямо това вземане следва да намери приложение общия давностен срок установен в разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД.

Поради погасяването по давност на вземанията на ищеца за платените от него месечни анюитетни вноски по договора за кредит до 09.09.2006г. съгласно чл. 119 от ЗЗД е погасено и аксесорното вземане за обезщетението за забава за тях, възлизащо съгласно заключението на в.л. Н. Г. в размер на  494.04евро.

Освен поради изтичане на срока на погасителна давност на главното задължение, претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за забава следва да се отхвърли за периода до подаване на исковата, като неоснователна по следните съображение: За да възникне задължение за заплащане на обезщетение, длъжникът следва да е в забава, каквато с оглед източника на задължението по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД настъпва в хипотезата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД – след покана от кредитора. Такава следва да се приеме по делото, че е отправена едва с настоящата искова молба. Досежно съдебното производство пред съда в гр. Т., Италия – не се установи нито неговия характер – исков, охранителен или начало на изпълнително (заповедно) производство, нито факта на уведомяването на ответника за това производство. Като покана за заплащане не може да се счита и отправената по реда на чл. 622 и чл. 623 от ГПК молба за признаване на издаденото съдебно нареждане, освен поради отказа за признаването му и последиците от това – посочени по-горе, но и с оглед едностранния характер на това производство.

Следователно претенцията за заплащане на обезщетение за забава е основателна от подаването на исковата молба по настоящото дело – 09.09.2011г., като следва да се отхвърли изцяло за периода от 12.05.2005г. до 08.09.2011г. вкл.

 

Съразмерно на уважената част от предявените искове на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, претенцията на ищеца следва да се уважи за сумата от 2573.98лв. лв. от заплатеното адвокатско възнаграждение, държавна такса, такса преводи и разноски за вещо лице.

Претенцията на ответника за разноски следва да се уважи за сумата от 1396.36лв., представляваща част от заплатеното адвокатско възнаграждение. В представения списък на основание чл. 80 от ГПК са посочеин разноски от общо 6000лв., но няма доказателства за заплащането на други извън заплатеното по договора за правна помощ възнаграждение от 3000лв.

Ръководен от изложените съображения, съдът

 

Р     Е     Ш     И   :

 

 

ОСЪЖДА Т.А.Т.,*** и съдебен адрес: гр. С., ул. „М.” № * – чрез адв. Ю.Я. да заплати на Б.М., живущ в гр.  П. (Т.), Италия, ул. „В.” № *, род. на ***г., л.п. 760798VV, изд. На 27.07.2002г., съдебен адрес: гр. Б., ул. „И.Б.” № *, ет. * – чрез адв. Т.И. сумата 17041.11евро (седемнадесет хиляди четиридесет и едно евро и 11 евроцента), представляваща ½ част от заплатените от Б.М. като солидарен длъжник наред с ответника Т.А.Т. в полза на „Банка Ди кредито кооперативо деле преалпи” вноски по договор за кредит от 11.04.2005. за периода от 09.09.2006г. до 14.07.2010г., като

 

ОТХВЪРЛЯ  предявения от Б.М., живущ в гр.  П. (Т.), Италия, ул. „В.” № 8/6, род. на ***г. против Т.А.Т., ЕГН ********** иск за заплащането на сумата над 17041.11евро до пълния размер от 21879.64евро, представляваща ½ част от заплатените от Б.М. като солидарен длъжник наред с ответника Т.А.Т. в полза на „Банка Ди кредито кооперативо деле преалпи” вноски по договор за кредит от 11.04.2005. за периода от 10.09.2006г. до 14.07.2010г., както и предявения иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на тримесечния LIBOR EUR върху ½ част от заплатените от Б.М. като солидарен длъжник наред с ответника Т.А.Т. в полза на „Банка Ди кредито кооперативо деле преалпи” вноски от общо 21879.64 евро по договор за кредит от 11.04.2005. в размер на 10000 евро за периода от 12.05.2005г. до 08.09.2011г. вкл. като НЕДОКАЗАНИ И НЕОСНАВАТЕЛНИ

 

ОСЪЖДА Т.А.Т., ЕГН ********** да заплати на Б.М., живущ в гр.  П. (Т.), Италия, ул. „В.” № *, род. на ***г. сумата 2753.98 лв. (две хиляди седемстотин петдесет и три лева и 98 ст.), представляваща част от заплатените от  ищеца деловодни разноски, като ОТХВЪРЛЯ претенцията над този размер като неоснователна.

 

ОСЪЖДА Б.М., живущ в гр.  П. (Т.), Италия, ул. „В.” № *, род. на ***г. да заплати на Т.А.Т., ЕГН ********** сумата 1396.36 лв. (хиляда триста деветдесет и шест лева и 36 ст.), като над този размер отхвърля претенцията за разноски като неоснователна.

 

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Апелативен съд – гр. Б..

 

 

 

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: