Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

гр. Сливен, 09.11.2011 г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на девети ноември през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 424 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 328/09.05.2011г. по гр.д. № 535/11г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от “Транскарт файненшъл сървисис” ЕАД, гр. София, против Г.П.Г., иск по чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че последният дължи на първото дружество сумата 1 064, 09 лв., представляваща неизплатена главница от 548, 42 лв., договорна лихва от  300, 67 лв. за периода  01.10.2007г. – 30.09.2010г., такса за обслужване 215 лв., ведно със законовата лихва за забава от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 16.11.2010г. до окончателното изплащане,  както и за заплащане на разноски по заповедното производство и са присъдени разноските по делото на ответника.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство, който счита същото за неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Заявява, че РС неправилно е приел, че между страните е сключен договор за заем, но дори  и в такъв случай безспорно е доказано предаването на сумата и остатъкът от задължението се далжи. Прави възражение и относно присъдените разноски на насрещната страна, като твърди, че липсват доказателства за заплащането му,  както и, че е прекомерно. Моли въззивния съдда отмени обжалваното решение и вместо него постанови ново, с което уважи положителните установителни искове и му присъди разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба има направено ново доказателствено искане за събиране на доказателства чрез съдебно икономическа експертиза и при условията на чл. 266 ал. 3 от ГПК въззивният съд го е уважил и е допуснал извършването на такава.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена и насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмено становище процесуалният му представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Този състав, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, както е изложена в мотивите на решението.

Въззивният състав НЕ СПОДЕЛЯ  правните изводи на РС.

Предявеният установителен иск има за предмет установяване на парично задължение на ответника към ищеца, чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ищецът претендира, че му се дължи сумата 548, 42 лв. главница и 300, 67 лв. договорна лихва, както и 215 лв. такса за обслужване въз основа на сключен писмен договор от 11.05.2006г. за предоставяне на кредит  - транскарт на физическо лице.

Настоящият състав намира, че ищецът е доказал релевантните положителни факти, тежестта за което действие лежи върху него – сключването на договора с ответника, размера на задължението, начина на погасяване и направените плащания. Липсват причини да се приеме, че не е налице валиден договор – писмената форма в случая е такава за доказване и съдът счита, че представеното заверено копие от договора, в което са индивидуализирани страните, носи подписите им  и съдържа съществените условия, тъй като нито е надлежно оспорен, нито доказателствената му сила е оборена  чрез равно или с по-голяма такава друго доказателствено средство, е годно да докаже факта на възникване на твърдяното правоотношение и уоворките, обвързавщи страните по него. Няма причина да се извади от доказателствената маса този документ, а по силата на разпоредбата на чл. 180 от ГПК, той успешно доказва изявленията, направени от страните. Не може да се сподели и виждането на СлРС, че е сключен договор за заем и няма реално предаване на сумата. Настоящият договор, съгласно уговорените в него права и задължения на страните, независимо, че също има за предмет парична сума, е с друг вид правни характеристики, които не го поставят в приложното поле на договора за заем. Установено е, че в изпълнение на  своите задължения ищецът-издател  е предоставил на ответника транскарт тип “класик” с лимит в размер на 500 лв., последният е усвоил лимита по картата чрез покупка в търговски обект на 11.08.2006г. От своя страна ответникът-кредитополучател не е изпълнил основното си насрещн задължение – да внася минималните погасителни вноски, регламентирани в договора. Направил е еднократна вноска от 5, 00 лв. Въпреки дадения му срок, той не е погасявал задълженията си, като размерът на дължимата главница е 558, 42 лв., на договорната лихва – 305, 42 лв и на напомнителната такса по договора – 205 лв. Произходът, видът и размерът на задълженията са безспорно установени от страната, носеща тежестта на доказване. Ищецът е представил извлечение от партидата на длъжника, което представлява писмен частен документ, изхождащ от представилата го страна. Съгласно разпоредбата на чл. 182 от ГПК, тъй като се касае за вписване в счетоводна  книга по смисъла на тази норма, то може да служи за годно доказателство, с оглед всички други обстоятелства.

Така, предвид всичко изложено, настоящият състав намира, че е безспорно доказано наличието на твърдяното парично задължение за отделните суми за главница, лихви и такси по основание, размер и период – общо 1 068, 84 лв., които, обаче, не съвпадат, а надвишават тези по заявлението по чл. 410 от ГПК, в общ размер на  1 064, 09 лв. Тъй като съдът не може да постановява сам свръхпетитум, както и по начало да излиза извън рамките на заявеното в заповедното производство, установителният иск следва да се уважи като основателен за предявените суми. Следва да се уважи и допълнителната претенция за обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на заявлението, до окончателното изплащане.

Така, щом правните изводи на двете инстанции се разминават, жалбата следва да се уважи, като първоинстанционното решение бъде отменено, включително и по отношение на разноските, и вместо него бъде постановено ново, с което искът бъде уважен, както е посочено.

С оглед изхода на процеса въззиваемата страна следва да понесе своите и заплати на въззивника направените разноски за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство в размер общо на 202 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № 328/09.05.2011г. по гр.д. № 535/11г. на СлРС,  като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на “ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС” ЕАД, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., район “Л.”, бул. “Ч.в.” № * и Г.П.Г. ***, че последният дължи на първото дружество сумата 1 064, 09 лв., за която е издадена заповед № 4354/18.11.2010г. по ч.гр.д. № 6263/10г. на СлРС за изпълнение на парично задължение, от която 548, 42 лв., представляващи главница по сключен писмен договор от 11.05.2006г. за предоставяне на кредит - транскарт на физическо лице, 300, 67 лв. представляващи договорна лихва за период аот 01.10.2007г. до 30.09.2010г. и 215 лв. такса за обслужване, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК – 16.11.2010г., до окончателното изплащане.

 

ОСЪЖДА Г.П.Г. да заплати на “Транскарт Файненшъл Сървисис” ЕАД, гр. София, направените разноски по делото за всички производства в размер общо на 202 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, поради цена на иска под 5000 лв.

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

         ЧЛЕНОВЕ: