Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  256

 

                                                гр.Сливен, дата 29.12.2011 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и единадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:АТАНАС СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЯ СВЕТИЕВА                                                                                                                                                      

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 427 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно Решение № 570 от 19.07.2011 г. постановено по гр.д. № 2471 по описа за 2010 г. на Сливенски районен съд. С решението, съдът е отхвърлил предявения иск за делба по отношение на следните имоти: 1. сграда селскостопанска с идентиф. № 67338.413.104.1 с площ 7 кв.м. на един етаж; 2. сграда – друг вид сграда за обитаване с идентиф. № 67338.413.104.2 с площ 25 кв.м. на един етаж; 3.сграда – селскостопанска сграда с идентиф. № 67338.413.104.3 с площ 9 кв.м. на един етаж, всички построени в ПИ с идентификатор № 67338.413.104 с адрес: гр.Сливен, м. С.Ч., с площ 600 кв.м. с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, стар идентиф. 2834511 при съседни имоти № 67338.413.103, 67338.413.72, 67338.413.105, 67338.413.107, като неоснователен.

          В жалбата си до съда въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва горецитираното решение на Сливенски районен съд частично, досежно неговия отхвърлителен диспозитив, предвид обстоятелството, че с решението е допусната делба, но само на поземления имот, върху който са изградени постройките, предмет на настоящото дело. Излага съображения за незаконосъобразност и необоснованост на постановения първоинстанционен акт. Незаконосъобразен бил изводът на съда, че е налице влязъл в сила валиден административен акт, който поражда правни последици и подлежи на зачитане от всички правни субекти. Възражения за нищожност на админстративния акт, ищецът е направил още с исковата молба, с оглед липсата на яснота кой е положил подпис под председател, липсата на печат на документа и на индивидуализация на правото на строеж. Жалбоподателят поддържа, че разрешението за строеж е издадено в грубо нарушение на разпоредбите на закона действащ към момента на неговото издаване – ЗТСУ чл.56, ал.2, т.4. Твърди, че сградата с площ 25 кв.м. е построена незаконно, без строително разрешение, тъй като разрешението за строеж е за построяване на сезонна постройка по смисъла на чл.108, ал.7 от ППЗТСУ, а в действителност е била изградена масивна вилна сграда. Незаконосъобразен бил изводът на районния съд, че ответникът бил собственик и на другите две сгради в имота, предвид липсата на право на строеж и на други доказателства относно това кога и от кой са били строени. Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство прави оплакване за незаконосъобразност и необоснованост на извода на районния съд, относно неоснователност на възражението за изтекла придобивна давност в полза на родителите на ищцата от момента на построяване на вилната сграда до момента на снабдяване на ответника и съпругата му с констативен нотариален акт за собственост за вилната сграда през 2008 г. От друга страна твърди, че необоснован бил изводът на съда, че правото на строеж на сграда в чужд имот не е загубено по давност поради неупражнено владение върху построената сграда. Необосновано съдът кредитирал едни свидетелски показания, а други дискредитирал. За да изгради изводите си, съдът не взел под внимание показанията на свидетеля Т. К., приемайки че той е заинтересован от изхода на спора, тъй като живеел в имота, без да се отдаде значение на обстоятелството, че той е родител както на ищцата, така и на ответника. От друга страна вяра била дадена на показанията на свидетели, които имат инцидентни впечетления върху имота, а били дискредитирани показанията на съседите на имота. Неправилно установените факти довели и до погрешни правни изводи на съда. Предвид изложеното моли окръжният съд да постанови решение, с което да отмени атакуваното в обжалваната част, като уважи предявения иск за делба и по отношение на имотите, за които той е бил отхвърлен, след отмяна на нотариален акт № 127, том II, рег.№ 3019, н.дело № 233/30.06.2008 г. на нотариус Р.С., над размера на 1/6 идеална част за ответника Д.Т.К. и изцяло по отношение на С.И.К.. Претендира за присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция.

              В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият чрез своя процесуален представител по пълномощие е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд, с който оспорва жалбата изцяло. В него се излагат съображения, целящи опровергаване на направените с жалбата оплаквания. В отговора се поддържа, че правилно районния съд е приел неговия доверител за собственик на постройката въз основа на учредено вещно право на строеж, поради което я е изключил от делбената маса. Твърди се, че административният орган е издал в съответствие със закона представеното по делото разрешение за строеж, като впоследствие то е било реализирано от ответника и съпругата му, поради което сградите били придобити в режим на съпружеска имуществена общност. От Сливенски окръжен съд се иска постановяване на решение, с което първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен. Претендират се сторените по делото разноски.

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК. В хода на производството страната не е направила доказателствени или процесуални искания. По същество иска отмяна на атакуваното решение по съображенията изложени във въззивната жалба и присъждане на направените разноски.

          В съдебно заседание, въззиваемата страна, редовно призовани, не се явяват. Представляват се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Няма възражения по доклада. Моли да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.

                   С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на обжалваното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно и необосновано и поради това следва да бъде отменено в обжалваната част.

                   Настоящият състав на Сливенски окръжен съд, намира, че формираната и изложена в мотивите на решението на районния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което, препраща своята към нея, макар и да не споделя крайните правни изводи. Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил иска, като такъв за делба, а производството е било във фазата по допускането й, чиято цел е да се определи между кои лица, за кои имоти и при какви квоти следва да се допусне. Между страните не е бил налице спор по съществените за делбата въпроси във фазата по допускането й, относно поземления имот върху който са построени сградите и решението на районния съд, в частта в която е допусната делба по отношение на него е влязло в сила. Съществото на спора, което е предмет на разглеждане и от въззивния съд, е въпросът за собствеността върху трите постройки изградени върху поземления имот и от тук за възможността да бъдат включени в делбената маса. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от първоинстанционния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита, но е направил погрешен анализ на доказателствата относно въпроса за собствеността върху постройките, което от своя страна е довело до погрешни правни изводи.   

          Неправилните изводи на районния съд се дължат от една страна на дискредитиране на част от свидетелските показания, а именно на тези дадени от бащата на страните по делото, който обработва имота от 1963 г. и от момента на изграждане на вилата до ден днешен живее там, а също така и на съседите на имота, чиито впечетления са много по - непосредствени по отношение на спорните постройки, в сравнение с тези на които съдът е дал вяра. Съдът в своите изводи, кредитира показанията на колегите на ответника относно изграждането на постройката, без да отчита обстоятелството, че техните впечетления върху имота са инцидентни, свързани са с конкретни посещения за оказване на помощ на ответника в строителството на вилата. На основание чл.172 от ГПК, свидетелските показания следва да се ценят, като се отчита евентуалната възможна заинтересованост на свидетелите и всички други данни по делото. В случая не става ясно, защо съдът намира свидетеля Т. К. – баща на страните в производството, за заинтересован от изхода на делото, предвид всички данни, от които е видно, че през годините той се е намирал в близки отношения както с дъщеря си, така и със сина си. Не става ясно също така, защо съдът не кредитира и показанията на свидетелите П. и Д. - съседи на имота.

          От друга страна следва да се отчита обстоятелството, че противоречията между двете групи показания, така както най – общо могат да се обособят, се отнасят до годините, в които е започнало и е завършило строителството на вилата, както и с чии средства и за кого тя е била строена. От свидетелските показания е видно, че в строежа на постройката, за която са събирани доказателства/вила от 25 кв.м./, са участвали бащата на страните в производството – Т. Д. К. и Д.Т.К.. В същото време предмет на доказване, предвид съществуващия спор между страните, е въпросът за правото на собственост върху трите постройки, изградени в поземления имот. Ищцата от една страна твърди, че те са били придобити от родителите им на основание придобивна давност. Ответникът от друга страна твърди в отговора на исковата молба, че е станал собственик на построената от него вила на основание чл.63, ал.1 от ЗС, предвид Разрешение за строеж № 669 от 27.09.1979 г. издадено на негово име, а впоследствие в съдебно заседание неговият процесуален представител заявява, че „от момента на построяването на сградата до настоящия върху сградата в имота ответниците са упражнявали фактическа власт”, т.е твърди придобиване на основание придобивна давност, за което му е и надлежно указана и разпределена тежест на доказване от съда. В този смисъл свидетелските показания могат да се ценят само предвид доказване на придобивна давност в полза на страните, както правилно е процедирал и районния съд.

      За изясняване на спора от правна страна е необходимо да се преповторят и уточнят от фактическа страна следните обстоятелства: безспорно е установено по делото, че поземленият имот се обработва от родителите на ищцата и ответника от 1963 г. нататък, като до 1999 г. собственик на терена е била държавата. На името на Т. Д. К. е било издадено Удостоверение за право на ползване върху земята № 19/14.04.1968 г. от Председателя на ИК на ГНС – Сливен. До този момент – снабдяване с нотариален акт № 32, том, рег.№ 1795, дело № 341 през 1999 г. за собственост върху недвижим имот, придобит на основание § 4А, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с който молителят Т. Д. К. е бил признат за собственик на недвижимия имот, върху който са изградени постройките, чиято собственост е спорна, той и съпругата му са били само ползватели на терена. През 1979 г. синът им – Д.Т.К. се снабдява с Разрешение за строеж № 669 от 27.09.1979 г., което е издадено на негово име, за да построи сезонна постройка по одобрен типов проект съгласно чл.108, ал.7 от ППЗТСУ/отм./. В него в графата относно констатация за собствеността върху имота, е налице позоваване на горецитираното Удостоверение за право на ползване, издадено на името на Т. Д. К.. В действителност от данните по делото става ясно, че  въз основа на това разрешение за строеж е била изградена масивна постройка от 25 кв., която от момента на построяването й до днес, се ползва като вила, която нито по вид, нито по начин на застрояване отговаря на разрешението за строеж, което е било издадено. През 2008 г. Д.Т.К. и съпругата му С.И.К. /починала в хода на производството/ се снабдяват с констативен нотариален акт № 127, том II, рег.№ 3019, дело № 233 за собственост върху процесните три сгради.

     В имота освен вилата от 25 кв.м. са изградени още две сгради - сграда селскостопанска с идентиф. № 67338.413.104.1 с площ 7 кв.м. на един етаж и селскостопанска сграда с идентиф. № 67338.413.104.3 с площ 9 кв.м. на един етаж. По отношение на тези две сгради липсват каквито и да било доказателства събрани от районния съд относно това от кой и кога са били строени. Ответникът и съпругата му се снабдяват с констативен нотариален акт за собственост върху тях през 2008 г. В нотариалния акт е посочено, че са построени въз основа на разрешение за строеж № 669 от 27.09.1979 г. Препис от него е представен по делото и от него е видно, че то е издадено за изграждане на сезонни постройки, върху 20 кв.м. съгласно чл.108, ал.7 от ППЗТСУ, съгласно редакцията действала към момента на издаването му. В действителност са изградени три постройки с обща площ от 41 кв.м. Констативният нотариален акт за собственост върху тях не се ползва със сила на пресъдено нещо и всяко лице, които не е участвало в охранителното производство може да установява, че означеният в акт като собственик не е всъщност такъв, след като нотариалният акт му се противопоставя. В този смисъл въпросът за собствеността върху тях подлежи на доказване на общо основание от страните. Районният съд за да направи извод, че иска за делба следва да се отхвърли и по отношение на трите имота, очевидно е приел, че ответникът е имал учредено право на строеж за тях, което от своя страна е превърнало постройките в негова собственост и на съпругата му, тъй като били построени по време на брака между тях. По отношение на тези две сгради обаче, не са били събирани никакви доказателства в производството и в мотивите си районният съд говори само за една постройка, макар с диспозитив иска за делба да е било отхвърлен и по отношение на трите постройки. Настоящият състав намира този извод на районния съд за незаконосъобразен по следните съображения:

          На първо място следва да се каже, че разрешението за строеж по своята същност е административен акт. Тези строителни книжа нямат вещноправен ефект относно придобиване на право на суперфиция, когато са издадени на името на лице, спрямо което не е учредено валидно право на строеж. Според чл. 63 от ЗС, собственикът може да отстъпи на друго лице правото да построи сграда върху неговата земя и да стане собственик на построеното. Съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята се счита за собственик на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго, т.е. налице е една законова оборима презумпция. По силата на тази законна разпоредба в полза на собственика на земята съществува предположението, че е собственик и на постройките и насажденията до доказване, че друго лице е собственик на същите. Онзи, който твърди, че постройките са собственост на другиго, а не на собственика на земята, е длъжен да докаже наличността на някое от законните основания за отделна собственост върху същите постройки. Собствеността на постройка върху чужда земя може да се придобие по някои от способите, предвидени в чл. 63 ЗС, по силата на други актове, създаващи отделна собственост върху постройки, и по силата на владение над постройката в продължение на срока, достатъчен за давностно придобиване. Придобиването на собственост върху постройка отделно от собствеността на земята по някои от способите по чл. 63 ЗС или по силата на други актове, създаващи отделна собственост върху постройки, става въз основа на правни актове, извършени в определена от закона форма и изразяващи намерението на участвуващите в тях лица за създаване на собственост върху постройки отделно от собствеността върху земята. Без наличността на такъв акт, извършен в надлежната форма и по надлежния ред, не може да възникне собственост върху постройка отделно от собствеността върху земята. Извършването на постройката от друго лице, а не от собственика на земята само по себе си не прави това лице собственик и в случаите, когато собственикът на земята е дал съгласието си за извършването на постройката, щом няма извършен акт, извършен в предписаната от закона форма за създаване отделна собственост върху постройката. Касае се до вещно право, за прехвърлянето или учредяването на което е необходимо извършването на нотариален акт, а в случаите на делба или други актове за създаване отделна собственост върху постройка е необходимо тези актове да бъдат извършени в предвидената от закона форма. Извършването на постройките върху чужда земя, макар и със съгласието на собственика, без наличността на такъв акт, годен да прехвърли или учреди отделната собственост върху постройката, си остава подобрение на имота на собственика и създава в полза на строителя само правната възможност да търси парично възмездяване, а не и някакво вещно право. В този смисъл разрешението за строеж не представлява годен акт, който да учреди в полза на лицето, на което  е издадено, вещно право на строеж. Това право на суперфиция е вещно право и съгласно чл. 18 ЗЗД договорът трябва да бъде извършен с нотариален акт. Вещни права, вкл. и суперфиция, могат да се учредят освен по горните способи (сделка и давност) още и „по други начини, определени в закона" (чл. 55 ЗС). Извод за обстоятелството, че предпоставка за издаването на разрешение за строеж по смисъла на чл.56 от ЗТСУ /който е действал към момента на издаването му/ е наличие на учредено преди това вещното право на строеж се прави от съпоставката на ал.1 и ал.2, т.1 на същия текст. В конкретния случай разрешението за строеж е било издадено на лице, в чиято полза не е било учредявано право на строеж, предвид липсата на документи в обратния смисъл, които да оборят презумпцията на чл.92 от ЗС. Поради това, настоящият състав намира, че постройките са станали собственост на собственика на терена към момента на построяването им – в случая на държавата.

                  От друга страна, дори и да се приеме, че разрешението за строеж е достатъчно, за да легитимира едно лице като суперфициарен собственик на постройките, то на основание чл.17, ал.2, изрч.2 от ГПК и по повод възражението на ищцата за неговата нищожност, съдът намира същото за основателно. В случая е налице липса на разрешение за строеж, което се приравнява на нищожен административен акт, тъй като е налице непримиримо и нетърпимо несъответствие на  разрешението с материалния закон и на административно-процесуалните разпоредби, които е било необходимо да бъдат спазени, за да породи действието си. На първо място не е спазено изискването на материалния закон, какъвто в случая се явява ЗТСУ, който в чл.56, ал.1 се предвижда, че разрешения за строеж се издават на лица, които имат право да строят в чужд имот, а по силата на ал.2, т.1 от същия текст това са лицата, в полза на които е учредено вещно право на строеж, т.е не е било налице законно основание за издаването му. Такова в настоящия случай липсва, но въпреки това разрешение за строеж е издадено на името на Д.Т.К.. От друга страна, друго нарушение на материалния закон е изграждането на сграда, която нито по вид на използваните материали, нито по площ отговаря на това, за което е било издадено разрешението, поради което следва да се приеме, че разрешението за строеж като административен акт е нищожно и не подлежи на зачитане от останалите правни субекти.

                 Неоснователно е и възражението на ответника, че е придобил спорните постройки на основание давностно владение. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго като своя. От всички събрани по делото доказателства е видно, че от момента на построяване на сградите и до днес, в тях са живели родителите на ищцата и ответника, които са упражнявали фактическа власт върху тях с намерението да ги своят – чл.69 от ЗС. Ответникът  и неговата съпруга са посещавали имота спорадично, в почивни дни, като гости на майка си и баща си. От момента на снабдяването им с констативен нотариален акт за собственост върху постройките през 2008 г./който акт може да се възприеме като манифестация на намерението им да придобият сградите за себе си/, не е изтекъл предвидения в закона срок за придобиване на правото на собственост по давност – чл.79 от ЗС, поради което те не могат да се считат за собственици на постройките и на другото твърдяно от тях основание – давностно владение.

                 През 1999 г. бащата на ищцата и ответника е признат за собственик на основание § 4А, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ на недвижимия имот, в който са били построени трите сгради. Предпоставки за придобиване на правото на собственост по този параграф е в имота лицето, в полза на което е било издадено Удостоверение за право на ползване да е построило сграда до 01.03.1991 г. и да е заплатена земята на собственика й. Настоящият състав намира, че с този нотариален акт е било признато не само правото на собственост върху терена, но и правото на собственост върху постройките изградени в него, тъй като нотариалният акт не съдържа изрична воля за изключването им, поради което съществува законна презумпция, че се признава и правото на собственост върху сградата изградена в терена/Решение № 271 от 31.01.1969 г. по гр.д. № 2242/68 I г.о./ Тази презупция е оборима, тъй като съществува възможност да се установи противната воля на страните. Предвид липсата на доказателства в обратния смисъл, че волята на страните е била различна, съдът намира, че през 1999 г. Д.Т.К. става съсобственик заедно със съпругата си П.Д. К. на целия имот заедно с построените в него три сгради. През 2006 г. умира П.Д. К. и нейният дял/равняващ се на 3/6/от имота и постройките преминава върху тримата й наследници – Т. Д. К. /съпруг/, М.Т.К./дъщеря/ и Д.Т.К./син/, като всеки придобива по 1/6 ид.ч. Трябва обаче да се приеме по-нататък, че когато се отчуждава парцел, в който има построена сграда и актът не съдържа уговорка за нея, съществува законна презумпция, че се прехвърля и правото на собственост върху сградата (арг. чл. 92 ЗС), и е тежест на отчуждителя е да установи с положителни и конкретни доказателства обратното — че волята на страните е била да се отчужди само теренът, а не и сградата. (В този смисъл и р. № 659 от 21. III. 1966 г., I г. о. ВСР.). В този смисъл ищцата М.Т.К. е придобила валидно 5/6 ид.ч. от правото на собственост не само върху терена, но и върху постройките изградени в него. Този извод съдът прави от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства и представения нотариален акт № 79, том II, рег.№ 2143, дело № 129 от 08.06.2006 г. на нотариус Николай Колев, с район на действие СлРС, с който баща й Т. Д. К. и прехвърля 4/6 идеални части от правото на собственост върху поземления имот, ведно с подобренията и трайните насаждения в него, а останалата 1/6 ид.ч. е придобита от нея въз основа на наследяване. В този смисъл делба следва да се допусне и по отношение на трите постройки изградени в имота между М.Т.К. и Д.Т.К. като съсобственици на терена и изградените в него постройки.

                 Поради противоречие между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че са налице основания атакуваното решение да бъде отменено. Предвид изложените по – горе мотиви, следва да бъде уважен иска на ищцата и делба да бъде допусната между нея и брат й и по отношение на трите постройки, предмет на настоящото производство, при следните квоти от правото на собственост: 5/6 ид.ч. от правото на собственост за М.Т.К.. и 1/6 ид.ч. от правото на собственост за Д.Т.К..

                 Поради изложените съображения и на основание чл.537, ал.2 от ГПК при разрешаване на спор за съсобственост, каквото е естеството на иска за делба и предвид обстоятелството, че издаденият констативен нотариален акт за собственост върху трите постройки на името на Д.Т.К. и С.И.К., засяга правата на страните по спора, които не са титуляри според акта, то нотариалният акт следва да се отмени до размера на засягането на правата, дори и без да е било направено изрично искане за това.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззиваемия, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззивника, сторените за тази инстанция в размер на 312,50 лв./300 лв. заплатен адвокатски хонорар и 12,50 лв. държавна такса за въззивно обжалване/

                 Водим от горното и на основание чл.271 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                             Р      Е     Ш     И  :

 

        ОТМЕНЯ Решение № 570 от 19.07.2011 г., постановено по гр.д. № 2471 по описа за 2010 г на Районен съд – гр.Сливен, в частта, с която е  отхвърлен предявеният иск за делба и не е била допусната делба между М.Т.К., ЕГН **********,*** *-* и Д.Т.К., ЕГН **********,*** *, по отношение на следните имоти: 1. сграда селскостопанска с идентиф. № 67338.413.104.1 с площ 7 кв.м. на един етаж; 2. сграда – друг вид сграда за обитаване с идентиф. № 67338.413.104.2 с площ 25 кв.м. на един етаж; 3.сграда – селскостопанска сграда с идентиф. № 67338.413.104.3 с площ 9 кв.м. на един етаж, всички построени в ПИ с идентификатор № 67338.413.104 с адрес: гр.Сливен, м. С.Ч., с площ 600 кв.м. с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, стар идентиф. 2834511 при съседни имоти № 67338.413.103, 67338.413.72, 67338.413.105, 67338.413.107, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

        ДОПУСКА СЪДЕБНА ДЕЛБА, която да се извърши между М.Т.К., ЕГН **********,*** * и Д.Т.К., ЕГН **********,*** * по отношение на следните имоти: 1. сграда селскостопанска с идентиф. № 67338.413.104.1 с площ 7 кв.м. на един етаж; 2. сграда – друг вид сграда за обитаване с идентиф. № 67338.413.104.2 с площ 25 кв.м. на един етаж; 3.сграда – селскостопанска сграда с идентиф. № 67338.413.104.3 с площ 9 кв.м. на един етаж, всички построени в ПИ с идентификатор № 67338.413.104 с адрес: гр.Сливен, м. С.Ч., с площ 600 кв.м. с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, стар идентиф. 2834511 при съседни имоти № 67338.413.103, 67338.413.72, 67338.413.105, 67338.413.107.

       Делбата да си извърши при следните квоти от правото на собственост: 5/6 ид.ч. от правото на собственост за М.Т.К., ЕГН ********** и 1/6 ид.ч. от правото на собственост за Д.Т.К., ЕГН **********.

      ОТМЕНЯ нотариален акт № 127, том II, рег.№ 3019, н.дело № 233/30.06.2008 г. по описа на нотариус Р.С., с район на действие СлРС, с над размера на 1/6 идеална част за ответника Д.Т.К. и изцяло по отношение на С.И.К..

               ОСЪЖДА Д.Т.К., ЕГН **********,*** * да заплати на М.Т.К., ЕГН **********,*** *, направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 312,50 лв. / триста и дванадесет лева и петдесет стотинки/.

 

                Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, при предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК.

                Препис от решението да се връчи на страните.

 

 

                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                                     

                                                                                      ЧЛЕНОВЕ: 1.   

                                                                                                           

                                                                                                           2.