Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  215

                                              

                                              гр.Сливен, дата 01.11.2011 г.

                                   

                                 В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

     СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осемнадесети октомври две хиляди и единадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ СВЕТИЕВА

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря К.И., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 439 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

      Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК, във връзка с чл.310, ал.1, т.1 от ГПК  и чл.317 от ГПК.

      Образувано е по подадена на 19.08.2011 г. от ответника в първоинстанционното производство, въззивна жалба срещу Решение № 648 от 05.08.2011 г., постановено по гр.д. № 3465 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд.

      В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от процесуалния представител на насрещната страна, пред районния съд е депозиран писмен отговор.

               Първоинстанционният съд се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТр, във вр. с чл.225, ал.1 от КТр, за признаване на уволнението за незаконно, отмяната му, възстановяване на предишната работа и за заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението. С Решение № 648 от 05.08.2011 г., постановено по гр.д. № 3465 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд, е признато уволнението на ищеца за незаконно и е отменена заповедта, с която е било прекратено трудовото му правоотношение. Първоинстанционният съд приел, че е налице хипотезата на чл.344, ал.3 и отменил заповедта за уволнение като незаконна на процедурно основание, без да разглежда спора по същество. С оглед основателността на главния иск за отмяна на уволнението, основателна била и акцесорната претенция по чл.344, ал.1, т.2 от КТр, поради което ищецът бил възстановен на заеманата преди прекратяването на трудовото правоотношение длъжност. Съдът уважил и третият акцесорен иск, но само частично, с оглед на доказания по делото от ищеца период на оставане без работа.

        Недоволен от така постановения първоинстанционен акт останал ответникът по гр.д. № 3465 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд.

        Депозира жалба, с която обжалва като неправилно и постановено в противоречие със закона, Решение № 648 от 05.08.2011 г., постановено по гр.д. № 3465 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд. За да обоснове оплакването си, акцентира върху обстоятелството, че постановеното решение е неправилно, защото съдът приел, че работникът се ползва със закрила при уволнение, тъй като бил член на съюзна организация на синдиката на българските учители. Тази закрила, обаче намирала приложение само в изрично уредените в чл.333, ал.3 от КТ хипотези на прекратяване на трудовото правоотношение, какъвто не бил настоящият случай. Прекратяването на трудовото правоотношение, било законосъобразно, тъй като било извършено в изпълнение на разпоредбите на нормативен акт – Правилника за прилагане на Закона за народната просвета. Макар и точно такова основание за прекратяване на трудовото правоотношение да не е предвидено в Кодекса на труда, работодателят се позовал на най-близкото по смисъл. Липсата на правилна и обоснована преценка, според въззивника, е довела до постановяване на необоснован и незаконосъобразен съдебен акт.

       От въззивния съд се иска да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира за присъждане на направените по делото разноски.

        В жалбата не са направени доказателствени или процесуални искания.

                 В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, от въззиваемата страна е постъпил писмен отговор. В него се излагат съображения, целящи опровергаване на направените с жалбата оплаквания. Първото възражение, което навежда въззиваемият е за недопустимост на производството пред въззивна инстанция, тъй като към момента на подаване на въззивната жалба представител на ответното дружество била вече Т.Ч., а не първоначалният упълномощител на адв.Д.И. – Ц.Ч. /изпълняващ само времнно длъжността Директор на въззивника до 02.08.2011 г./  

       Иска прекратяване на производството по делото или алтернативно, ако съдът счете, че производството е допустимо, иска постановяване на решение, с което първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се представлява от представител по закон, представлява се от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК. Поддържа въззивната жалба. Заявява, че е получил определението, ведно с писмения доклад по делото и няма възражения по него. Пледира жалбата да бъде уважена, а решението отменено. Иска присъждане на направените разноски.

                 В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

        Въззивният съд приема жалбите за редовни и допустими – отговарят на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадени са в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт. По повод възражението на процесуалния представител на въззиваемия за недопустимост на производството, настоящият състав намира същото за неоснователно, доколкото извод за липсата на представителна власт, съдът може да направи при наличие на някоя от хипотезите на прекратяване на представителството, за осъществяването на която няма данни по делото.

        С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

        При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на обжалваното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства намира, че обжалваното решение е законосъобразно като краен резултат и следва да бъде потвърдено, макар и по съображения различни от изложените от районния съд.

        Настоящият състав на Сливенски окръжен съд, намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея.

       Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на предявените искове, като такава по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от Кодекса на труда, във вр. с чл.225, ал.1 от Кодекса на труда.

          Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията на ищеца и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

          Направените в жалбите оплаквания за неправилност на съдебното решение, макар и основателни не променят крайните изводи на съда. Настоящият състав, обсъждайки материалите по делото, достига до различни правни изводи от изложените в решението на първостепенния съд. Въззивния съд не споделя извода на първоинстанционния за отмяна на уволнителната заповед на процедурно основание, поради приложението на предварителната закрила по чл.333, ал.3 от КТ.  Районният съд необосновано е приел, че се касае за дисциплинарно уволнение и може да се приложи предварителната синдикална защита, без изобщо да обсъжда спора по същество. Въпреки това в са налице други обстоятелства, поради които процесната заповед се явява незаконосъобразна и като такава следва да бъде отменена, а решението на районния съд потвърдено.

         Работодателят е прекратил трудовият договор с въззиваемия, като е упражнил правото си на уволнение по чл.330 от КТ. Това право се поражда при наличие на определени основания за уволнение. Те са юридически факти, възникнали след учредяването на трудовото правоотношение, които правят невъзможно или неоправдано по – нататъшното му съществуване. Фактите, което могат да дадат основание на работодателя да се възползва от правото си на уволнение са изчерпателно предвидени в закона /Кодекса на труда/. Някои от тях налагат прекратяване на трудовия договор, като последица от изпълнение на наказание наложено по съдебен или административен ред. В настоящия случай работодателят е допуснал закононарушение при прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца и това налага отмяна на уволнението.

       В заповедта като правно основание за прекратяване на трудовото правоотношение, с неговия цифров израз е посочен чл.330, ал.1, т.1 от Кодекса на труда, която разпоредба няма изброяване с точки, за разлика от алинея втора на посочения текст. От доказателствения материал по делото е видно, че тази хипотеза е неприложима в настоящия случай. В ал. 1 на този текст се визира случай, в който работодателят може да прекрати трудовият договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде задържан за изпълнение на присъда. При несъответствие между цифровата и текстовата част на заповедта, приоритет има текстовата част. При анализа на изложеното в мотивите основание за прекратяване на трудовото правоотношение, което е изписано като: „Служителят  е лишен с присъда от право да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен ”, става ясно, че основанието което работодателят е имал предвид е чл.330, ал.2, т.1 от КТ. Работодателят при прекратяване на трудовото правоотношение следва да посочи не само цифрово на какво основание прекратява трудовото правоотношение с работника, но и текстово коректно да изпише съответното основание. Определянето на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е правомощие на работодателя, което му предоставя законът. В настоящия случай е налице несъответствие между цифрово и текстово посочване на основанието за прекратяване на трудвото правоотношение, което може да бъде преодоляно с приложение на правилото, че приоритет има текстовата част, имайки предвид и доказателствата събрани по делото, но заповедта страда и от друг порок. Има противоречие между посоченото правно основание за прекратяване на трудовото правоотношение и изложението на факти в обстоятелствената част на заповедта, т.е. фактическото и правното основание си противоречат. По този начин правото на ищеца да организира защитата си е било съществено затруднено. Поради това е основателно наведеното още в исковата молба възражение на ищеца за противоречие в мотивите на заповедта за уволнение. Действително законодателят е предвидил изрични реквизити на уволнителната заповед само в случаите на дисциплинарно уволнение, но съгласно разпоредбата на чл.335, ал.1 от КТ прекратяването на трудовия договор се извършва писмено и с оглед на това следва логичният извод, че в заповедта работодателят е длъжен точно да посочи уволнителното основание, както като цифров израз, така и като текстова част. С оглед обосновката на постановената заповед работодателят е посочил като причина за уволнението влязло в сила споразумение, с което на работника било наложено наказание една година и четири месеца лишаване от свобода, чието изпълнение било отложено на основание чл.66 от НК за срок от три години. Доколкото споразумението имало последиците на влязля в сила присъда и предвид чл.125, т.1 от Правилника за прилагане на Закона за народната просвета и Становище на Минстерство на образованието, младежта и науката Изх.№ 06001-70/24.03.2011 г., ищецът не можел вече да заема учителски или възпитателски длъжности, тъй като е осъден на лишаване от свобода с влязля в сила присъда за умишлено престъпление. С оглед на изложеното съдът намира, че в конкретния случай уволнението следва да бъде отменено като незаконно на процедурно основание, поради допуснато нарушение при постановяване на уволнителната заповед, която се изразява в наличие на противоречие между посоченото правно основание за извършване на уволнението и изложените в обстоятелствената част на заповедта факти. Дадената правна квалификация на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение не съответства на описаното фактическо основание.

         Независимо от изложеното, разгледано по същество, прекратяването на трудовото правоотношение е незаконно и поради липсата на факти, които могат да бъдат коректно подведени под хипотезиса на визираната от работодателя правна норма, т.е. налице е и друго закононарушение водещо до незаконност на прекратяването на трудовия договор на въззиваемия. Налице е уволнение на материалноправно основание, предвидено в закона, елементите от състава на което, така както са установени, не съществуват в конкретния случай. С оглед неяснотата кое точно правно основание работодателят е имал предвид при прекратяване на трудовото правоотношение, следва да се обсъдят и двете възможни по посочния текст. Не е налице основание за прекратяване на трудовия договор, като по чл.330, ал.1 от Кодекса на труда, така и по чл.330, ал.2, т.1 от същия. Първата хипотеза визира задържане на работника за изпълнение на присъда. В обстоятелствената част на заповедта обаче не само, че не се твърди такова задържане, но то и обективно няма как да е налице, с оглед условното осъждане на ищеца и липсата на данни за противното.

         От друга страна по отношение на второто основание за прекратяване на трудовото правоотношение, което може да се извлече от обстоятелствената част на заповедта, по чл.330, ал.2, т.1 от Кодекса на труда, следва да се отбележи, че цитираната правна норма визира лишаване с присъда или по административен ред от правото да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен. За да е налице това основание, трябва да има влязъл в сила админстративен акт или присъда, която да постановява такова лишаване. Този акт трябва да бъде посочен в уволнителната заповед, за да може работникът да се защити срещу действията на работодателя, ако същите са незаконни. В конкретния случай заповедта не съдържа данни за издаден влязъл в сила административен акт или присъда, чрез които ищецът да е лишен от тези права, а се цитира одобрено от съда споразумение, което макар и на основание чл.383, ал.1 от НПК, да има последиците на влязла в сила присъда, не наказава ищеца с лишаване от правото да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен, а му налага наказание година и четири месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за срок от три години.

          В чл.330 от Кодекса на труда законодателят е посочил изрично и изчерпателно хипотезите на прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя без предизвестие. Вън от тях на други основания работодателят не може да прекрати трудовият договор с работника или служителя без предизвестие. Те не могат да бъдат тълкувани разширително и в тях да бъде влаган смисъл по – различен от законовия. Тази норма визира хипотезата, в която работникът е бил лишен от право да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен, като се има предвид налагане именно на това наказание било по административен, било по съдебен ред. Става въпрос за извършване на административно нарушение или престъпление, за което е предвидена и респективно наложена от компетентния орган такава санкция: „лишаване от право да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен”. Това са хипотези, при които е извършено правонарушение във връзка с упражняваната професия или заеманата длъжност, поради което по нататъшното им упражняване е недопустимо. В този случай работодателят издава заповедта като последица от лишаването на работника или служителя от правото да се упражнява професията или да се заема длъжността, на която е назначен.

           Разглежданият случай не е такъв. Съдът не споделя възражението на работодателя, че макар и основанието за прекратяване на трудовото правоотношение да не е точно това, визирано в Кодекса на труда, то е законово, защото използваното е най – близкото по смисъл и заповедта е постановена въз основа на закона / Закона за народната просвета и Правилника за прилагането му/. Недопустимо е работодателят да се позовава на подзаконови нормативни актове /в случая Правилника за прилагане на Закона за народната просвета/ при прекратяване на трудово правоотношение предивд факта, че матерята е изцяло уредена на законово ниво /в Кодекса на труда/. Когато се допуска прекратяване на трудовото правоотношение на основания различини от посочените в Кодекса на труда, законодателят изирично посочва това – например чл.340 от Кодекса на труда, а още повече че цитираната от работодателя норма в Правлиника за прилагане на Закона за народната просвета не визира основание за прекратяване на трудовото правоотношение, а материалноправни предпоставки за заемането на тази длъжност. От друга страна недопустимо е работодателят да тълкува толкова широко нормата на Кодекса на труда, която е използвал за прекратяване на трудовото правоотношение във връзка с горецитираните закони и подзаконови нормативни актове. Поради това прекратяването на трудовото правоотношение е незаконосъобразно не само на процедурно основание, но и по съществото си.

                 След като окончателните правни изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваният съдебен акт подлежи на потвърждаване.

                 Предвид изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са били направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция. По правилата на процеса на въззиваемата страна се следва присъждане на разноски при наличие на надлежно направено искане и проведено доказване, с оглед на размера им. С оглед диспозитивното начало в процеса и липсата на искане от въззиваемия такива да му бъдат присъдени, то съдът не дължи произнасяне по този въпрос.

                Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът                                                                

                                             

 

                                             Р      Е     Ш     И  :

 

     ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение № 648 от 05.08.2011 г., постановено по гр.д. № 3465 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд.

        

         Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страната.

         Препис от решението да се връчи на страните.

                                                                           

                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                          

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                            2.