Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 16.12.2011 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на четиринадесети декември през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 462 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 833/09.12.2010г. по гр.д. № 591/09г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от въззивницата против въззиваемите пасивно субективно съединени искове по чл. 33 ал. 2 от ЗС за признаване правото на изкупуване на продадени с н.а.№ 20 от 22.12.2008г., т. ІV, рег.№ 7256, д.№ 554/2008г. на нотариус с рег.№ 514 и р-н на действие района на СлРС, 4/5 ид.ч.  от съсобствен недвижим имот – лозе с площ 2 дка, ІІІ кат., находящо се в м. “Ормана”, съставляващо имот № 069035 по плана за земеразделяне на с. Г.А., област Сливен, с ЕКАТТЕ 16688 и граници: имот № 069237 – лозе на К. Г.Д., имот № 000065 – полски път на община Сливен, имот № 069036 – нива на наследниците на С. и Ж. С.ови и имот № 069222 – лозе на С.В.С., при уговорените между страните по договора условия, и са присъдени разноски по делото.

Въззивницата твърди в жалбата си, че решението е опорочено поради допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост.

Твърди, че РС е извел неправилен извод относно обуславящото правоотношение във връзка с действителността на договора за дарение на идеална част от имота между М. М. и С.С.. Заявява, че като не е обсъдил пълно и в цялост всички събрани гласни доказателствени средства, и като не е допуснал ключови такива, съдът е достигнал до неправилното заключение за валидността на дарението. Въззивницата счита, че категорично е доказано чрез свидетелските показания, че сделката е била възмездна, което прави дарението симулативно – и като такова – нищожно, а дисимулираната сделка – продажба – също е нищожна, като противоречаща на закона – на императивната разпоредба на чл. 33 ал. 1 от ЗС. Твърди, че с оглед това, ответникът С.С. не е станал съсобственик на имота и за да се осъществи спрямо него продажбата от 22.12.2008г., от страна на останалите съсобственици, е следвало да бъдат спазени изискванията на чл. 33 ал. 1 от ЗС, което не е сторено. Заявява, че неправилно съдът не е зачел направено в с.з. признание на иска от две от ответниците, чрез изявления, че не оспорват исковата молба. Неправилно е извършил преценка на обясненията на трима от ответниците, установяващи неизгодни за тях факти, свързани с получаването на пари от М. М. за нейната част от имота. Съдът не се е мотивирал по каква причина дискредитира показанията на част от свидетелите и обясненията на някои от ответниците. Неправилно не се е произнесъл по молбата й да отмени хода по същество и да уважи молбата й за разпит на свидетел, мотивирайки се, че е изложил съображения в о.с.з. С тези си процесуални нарушения РС нарушил принципа за установяване на обективната истина. Също така неправилно е счел, че решението по гр.д. № 578/09г. на СлРС, /с което е отхвърлен иск за обявяване нищожността на дарението като прикриващо продажба/, е влязло в сила и разпростира силата си на пресъдено нещо спрямо участниците в настоящото производство, тъй като само двама от тях са били страни по цитираното дело. Освен това въззивницата твърди, че решаващият съд не е изпълнил задължението си да проследи служебно за нарушаването на императивните норми, установяващи основанията за нищожност на правните сделки, като се има предвид, че с исковата молба ищцата била посочила, че дарението е нищожно поради симулация, а в първото с.з. е въвела възражение за нищожност поради липса на основание, а по-късно в процеса – и поради липса на съгласие и заобикаляне на закона. Въззивницата твърди още в жалбата си, че са допуснати и редица нарушения на материалния закон, като първоинстанционният съд не е провел разликата между абсолютните и останалите основания за нищожност и е счел, че не е длъжен да следи служебно за липсата на основание и липсата на съгласие. Заявява още, че неправилно съдът е приел, че не е налице симулативност на дарението, тъй като не бил опроверган безвъзмездния му характер, докато в действителност било доказано, че М. М. е желаела да продаде, а не да дари своята част. Налице е и противоречие в мотивите на обжалваното решение относно получаването на продажната цена от всички съсобственици без ищцата и А. М., като същевременно съдът приема, че не е опроверган безвъзмездността на дарението, както и относно това, че съдът приема, че решението по гр.д.№ 578/09г. на СлРС не го обвързва, а не е допуснал гласни доказателства, с мотив, че ще се доказват факти, установени с това решение. Въззивницата твърди и, че е необоснован изводът на съда, че свидетелските показания и обясненията на страните не касаят релевантни факти за паричната престация по договора за дарение, но ответницата С.М. ***., че и М. М. е присъствала пред нотариуса и също е взела пари, а ответницата С.А. е заявила, че всички са взели пари, същото твърдение е изнесъл и свидетелят А. М.. Заявява, че РС необосновано и нелогично е интерпретирал свидетелските показания и е изградил напълно неправилни фактически  констатации, от които е извел и погрешните си правни изводи. В обобщение счита, че договорът за дарение е нищожен на три основания – първо - поради симулация – по изложените до тук съображения. Второ - поради липсата на правно основание – липсва кауза за “даряване” – ищцата е оборила презумпцията за наличието й чрез събраните гласни доказателства, от които не може да се направи извода по каква причина М. М. би надарила непознат и би насърчавала роднините си да му продадат своите идеални части.  На трето място дарението е нищожно и поради сключването му с цел заобикаляне на закона – тоест на разпоредбата на чл. 33 ал.1 от ЗС. Поради всичко изложено въззивницата моли СлОС да отмени изцяло обжалваното решение на СлРС и вместо това постанови ново, с което, като установи, че договорът за дарение е нищожен, да й признае правото на изкупуване на продадените с н.а. №20/22.12.2008г. идеални части от съсобствения имот, представляващ лозе от 2 дка в землището на с. Г.А., при действително договорените между страните условия, конкретно цитирани в петитума. Претендира разноски по делото.

Във въззивната жалба са направени  доказателствени искания пред въззивния съд.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК от въззиваемата страна – въззиваем пор. № 20, е постъпил писмен отговор, с който се оспорва изцяло въззивната жалба. Твърди се, че изложените в нея възражения са неоснователни и се излага подробна контрааргументация по всяко от тях. Въззиваемият заявява, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно и моли то да бъде потвърдено, претендира разноски за тази инстанция. Противопоставя се на събирането на нови доказателства в тази фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

Въззивният състав, с мотивирано определение, държано в з.с.з. на 18.10.2011г. е оставил без уважение направените от въззивницата доказателствени искания, като е приел, че спрямо тях е настъпил ефектът на ранна преклузия и не са налице условията на чл. 266 ал. 2 и ал. 3 от ГПК.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява лично, чрез процесуален представител по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Прави повторно доказателствено искане за събиране от въззивния съд на гласни доказателствени средства – разпит на посочения във въззивната жалба свидетел. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. от  въззиваемите, редовно призовани, се явяват лично пор. №№ 12, 13, 18 и 24. 

Въззиваеми пор. №№ 2 – 12 включително, 14 – 17 включително, 19, 21 – 28 включително, редовно призовани, не се явяват и не изпраща процесуален представител.

Въззиваем пор. № 20, редовно призован, не се явява. За него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и желае тя да бъде отхвърлена. Счита, че изложените в нея твърдения са неоснователни, като подробно обосновава контрааргументите си. Моли въззивния съд да потвърди решението. Претендира разноски за тази инстанция.

По повод повторно заявеното доказателствено искане от въззивницата за разпит на свидетеля К.В., СлОС се е произнесъл в о.с.з., като го е оставил без уважение, считайки, че дори да се приеме, че СлРС е извършил процесуално нарушение като най-напред е допуснал до разпит свидетеля, не го е разпитал в първите две с.з., а чак в последното е счел показанията за недопустими, и е отменил това си определение, това, само по себе си, не е достатъчно основание за настоящата инстанция да изслуша свидетелските показания. Независимо дали има процесуално науршение от страна на РС, въззивният съд следва самостоятелно да прецени допустимостта и относимостта на посоченото доказателство и в случая СлОС счита, че фактите, за които ищцата е посочила първоначално, че иска разпит на свидетея, са неотносими към предмета на спора, понеже касаят въпроси и обстоятелства във връзка с продажбата, които са осъществени в по-късен от момента на дарението, за действителността на което се спори.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК  въззивната страна не е представила в дадения й срок писмена защита.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ ЧАСТИЧНО и правните изводи на РС, които, като цяло, са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, поради което въвежда мотивите на първоинстанционното решение по подразбиране. Въпреки разминаването на правните констатации на двете инстанции по отношение на преюдициалния въпрос, единствено в частта, касаеща ефекта на постановено предходно решение, крайните правни изводи съвпадат напълно, поради което обжалваното решение следва да се потвърди.

Всички изложени във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

По въпросите, свързани с недопускането или  несъбирането на доказателствени средства въззивният съд се е произнесъл с определение, държано в з.з. от 18.10.11г., както и в о.с.з. на 14.12.11г. Изложил е съображения, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения по отношение на писмените доказателства, а страната сама се е поставила в положение да остави тези доказателства извън рамките на делото. Посочил е, че погрешната й преценка кои доказателствени способи и средства, кога и как да използва, не може да се приеме за уважителна причина за късното събиране на доказателства, и не представлява нарушение на съда, който няма процесуални правомощия да контролира избора й.

Освен изложените в о.с.з. мотиви да отхвърли искането за събиране на гласни доказателства чрез разпит на свидетел, въззивният съд намира, че е налице и друга пречка за това, която се състои в забраната за пререшаване на вече разрешен със сила на пресъдено нещо въпрос, но съображенията за това ще бъдат развити по-нататък с оглед систематичността на изложението.

Относно оплакването, че съдът не е взел предвид изявленията на двама от ответниците, направени в с.з.: “Не оспорвам исковата молба”, следва да се отбележи, че те не могат да се приравнят на признание на факт, още по-малко – на признание на иска, независимо от използваната вербална формулировка. Те се преценяват в светлината на всички събрани доказателства.

Възраженията за неправилната интерпретация на събраните гласни доказателства и твърденията, че това е довело до необосновани и незаконосъобразни правни изводи, ще бъдат обсъдени във връзка с правилността на решението.

Фактическата обстановка, приета от двете инстанции, е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими гласни и писмени доказателства, доколкото взаимно се подкрепят и допълват, и са еднопосочни, безпротиворечиви и непререкаеми.

Спорът, който съдът е сезиран да разреши, почива на убеждението на ищцата, че при продажбата на имота, съсобствен между нея и всички ответници /без С.С./, е следвало да бъде поканена да изкупи по предпочитание идеалните части на последните, вместо третото лице С.С., като тя черпи основанието на претенцията си от разпоредбата на чл. 33 ал.1 от ЗС.

Нормата постановява, че съсобственикът може да продаде своята част от недвижим имот на трето лице само след като е предложил на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и никой от тях не е приел.

Законовият текст на чл. 33 от ЗС регламентира, най-общо, правилата, които следва да се спазват, когато прехвърлянето се осъществява чрез продажба и когато неин предмет е съсобствен недвижим имот.  В случая спорът се концентрира върху въпроса, дали лицето, което е придобило 4/5 ид.ч. от имота по силата на договора за покупко продажба от 22.12.2008г., е било съсобственик, или е било трето лице. При първия вариант изискванията на  чл. 33 от ЗС биха били спазени и ищцата не би могла да претендира признаване право на изкупуване. При втория претенцията би била основателна.

Съдът намира, че пасивно субективно съединените искове, които са предявени от активнолегитимирано лице в рамките на законовия двумесечен преклузивен срок, са неоснователни и следва да се отхвърлят.

За да се признае това право е необходимо да се установи наличието в кумулативна даденост на няколкото, само обективни елемента, заложени в разпоредбата на чл. 33 ал. 1 от ЗС – че е налице съсобственост върху един имот, че се извършва прехвърляне по възмезден начин, че купувачът е  лице извън кръга на съсобствениците и че последните, след покана, са отказали идентично предложение на продавача.

Липсата на кое да е от положителните, или наличието на отрицателното условие, изключва уважаването на претенцията.

В случая купувачът се легитимира като участник в съсобствеността чрез придобиване на 1/30 ид.ч. от нея от друг съсобственик – М. М., като това е станало по силата на договор за дарение от 14.11.2008г., оформен с н.а. № 118/14.11.2008г., т. ІІІ, рег.№ 6326, д.№ 459 на нотариус с рег.№ 514 и район на действие района на СлРС, който договор не попада под санкцията на чл. 33 от ЗС поради безвъзмездния му характер. Ищцата се стреми да елиминира ефекта на тази сделка, като атакува нейната валидност и по този начин се опитва да заличи настъпването на факта на възникване на съсобственост върху процесния имот между купувача С.С., нея и останалите ответници, което пък би открило пътя й за прилагане на разпоредбата на чл. 33 от ЗС.

Като защитна стратегия тя е избрала да поиска от съда да се произнесе, като преюдициален въпрос, относно нищожността на договора за дарение, избягвайки исковия ред, за да предотврати възражението за наличие на влязло в сила решение със същия предмет.

Такова е направено от ответната страна, която изтъква, че с влязло в сила решение по гр.д. № 578/09г. на СлРС е отхвърлен като неоснователен предявения като инцидентен от В.Н. /ищца и в това производство/ против М. М. и С.С. /един от ответниците/ положителен установителен иск за прогласяване нищожността на договора за дарение от 14.11.2008г. като симулативен, прикриващ продажба. Ответниците считат, че с това решение е блокирана възможността друг съд отново да се произнася по този въпрос, с оглед наличие на сила на пресъдено нещо, а ищцата противопоставя твърдението, че такава сила не е формирана спрямо участниците в настоящото производство, тъй като тя се разпростира само по отношение на страните в предходното дело, а едната от ответниците по него /М. М./ не е страна в това дело, поради което липсва идентичност и съдът не е обвързан изобщо от цитираното решение.

Настоящият състав счита, че решението по гр.д. № 578/09г. на СлРС има най-малкото доказателствена сила на мотивите, които съдържат редица фактически констатации, до които съдът е достигнал въз основа на събрани и преценени доказателства относно значимите факти. Тези мотиви имат значение на официално удостоверяване на юридическите и доказателствени факти, но са непряко доказателство за тях и настоящият съд може да ревизира доказателствената им сила съобразно всички други, събрани в това производство, доказателства. По начало съдебното решение, след влизането му в сила, има и легитимиращ ефект, който предполага приемането на материалноправното положение за такова, каквото е оповестено в него.

Що се отнася, обаче, до СПН, с която се ползва самото решение, вярно е, че тя се отнася само за спорното право и между страните по делото. В случая е налице пълно съвпадение между предмета на спора, разрешен по гр.д. № 578/09г. СлРС и преюдициалното правоотношение, въведено от ищцата – за релативна симулация на договора за дарение от 14.11.2008г. Действително, липсва пълно съвпадение между страните в първия и настоящия процес –  ищцата е същата и в двата, както и ответникът С.С. е бил такъв в тях. Ответницата в първото производство - М. М., не участва в настоящото производство, а в първия процес не са били страна останалите ответници по настоящото дело. Това разминаване в страните е естествено и закономерно, с оглед процесуалната легитимация, която се определя от вида на иска и характера на търсената защита във всяко от двете дела. Въпреки това въззивният състав счита, че в случая СПН на решенито по гр.д.№ 578/09г. СлРС представлява пречка за обсъждане на спора за привидността на дарението, тъй като намира, че е налице и изискуемото от правната норма субективно тъждество. Определено не е необходимо всички лица, които са били адресати на СПН по гр.д.№ 578/09г. СлРС да са страни и по настоящото дело. Напълно достатъчно е, че в него участват такава част от тях, която дефинира недвусмислено параметрите на спора по първото дело и го припокрива с повдигнатия, като предварителен по това дело, материалноправен  въпрос. От своя страна участието в настоящото дело и на други лица, които не са били адресати на СПН по предходното дело, също не осуетява субективното тъждество спрямо лицата, обвързани от тази СПН – ищцата и ответника С.С.. /В противен случай би бил безпрепятствено открит път към ефективна злоупотреба с право – всяка недоволна страна би повтаряла произволен брой пъти един процес, прибавяйки нов, различен, ответник, към първоначалния./

Така, в обобщение, този въззивен състав намира, че по въпроса за привидността на договора за дарение, като прикриващ договор за продажба, е валидно възникнала СПН на влязлото в сила решение по гр.д. № 578/09г. на СлРС, и той е длъжен да я зачете, тоест – да възприеме като свое скрепеното с тази сила съдебно установяване на съвкупността от юридически и доказателствени факти, и да изхожда от него спрямо обвързаните с нея лица и откаже преразглеждането и пререшаването на въпроса, разрешен със СПН, който в случая обуславя отговора на въпроса, с който е сезиран в настоящото исково производство. От своя страна, щом СПН е възникнала и действа в обективните си предели спрямо ищцата и единия ответник, в субективно отношение, по веригата на необходимото другарство, ефектът й се разпростира и по отношение на останалите ответници, и има възпиращо действие за повторното решаване от този съд, дори като преюдициален въпрос, на спора за релативната симулация на договора за дарение. След като ищцата иска да й се признае право на изкупуване спрямо всички съсобственици, участвали в сделката като продавачи, тъй като твърдените обстоятелства, които следва да се установят и правните последици, които се преследват, са едни и същи по отношение на всички тях, помежду им в процеса е създадено положението на необходими другари.

Поради гореизложеното въззивният съд е приел, че СлРС не е допуснал процесуално нарушение като е отменил определението си за събиране на гласни доказателства чрез разпит на свидетеля К.В. и сам е отказал да допусне във въззивната фаза събирането им.

Независимо от това, дори да не бъде споделено горното виждане, СлОС счита, че и разгледано по същество, твърдението за нищожност на договора за дарение като симулативен, прикриващ договор за продажба, е неоснователно, следователно – такова е и изведеното от тази предпоставка твърдение за нищожност и на дисимулираната сделка, поради противоречие на закона.

За да е налице симулация /независимо – абсолютна или относителна/ на една сделка, в случая – двустранна, е необходимо категорично и недвусмислено да се установи разминаване между действителните и афишираните отношения между страните, изразяващи се, най-общо, в разминаване между целения във вътрешните отношения и постигнатия, видим от всички останали, краен резултат, тоест – съзнателно се създава привидно правно съС.ие за пред трети лица, като външно се извършват изявления, които по съдържание и форма отговарят на изискванията за даден вид сделка, но зад обективираното изявление липсва адекватно вътрешно волево решение – вътрешната, съгласувана между участниците в симулативната сделка,  воля, е да не се породят правните последици, съответстващи на външното изявление.

Тъй като е възможно правните субекти да не желаят изобщо да се породят каквито и да било правни последици, а да целят, по една или друга причина, само да създадат такова впечатление у останалите субекти, такава сделка е абсолютно симулативна, като такава – нищожна от момента на сключването и изобщо не поражда правни последици.

При втората разновидност на привидността, на каквато ищцата се опира, страните манифестират като действителна пред всички останали прикриващата сделка, но са уговорили помежду си, че искат да породят правни последици от друга, прикрита сделка, за която имат интерес третите лица да не знаят, а да считат, че първата е предизвикала съответния, предписан й от правната норма, резултат. При релативна симулация нежеланата, симулирана сделка, е изначално нищожна, но дисимулираната, желана от страните, ако отговаря на изискванията на закона, е действителна и поражда между тях съответните правни последици, въпреки, че те са запазили в тайна волята си.

Тъй като възможността да се разкрие симулацията е открита винаги за засегнатата страна, понеже е пряка последица от действителното съС.ие на нещата, ищцата е избрала да се възползва от нея чрез възражение, по посочените вече причини.

Така тя се домогва да докаже, че дарението от 14.11.2008г. между М. М. и С.С. /единия от ответниците/, е симулативно и като такова – нищожно, тъй като прикрива продажба, която пък, от своя страна – също е нищожна, поради противоречие на императивна правна норма. Доказването на цялата поредица обуславя основателността на иска й за изкупуване по предпочитание на частите на съсобствениците по договора за покупко-продажба от 22.12.2008г.

Ищцата базира твърдението си, че дарението е симулативно, на обстоятелството, че в действителност дарителката е получила от надарения парична сума, което прави сделката възмездна и променя характера и вида на договора, сключен между тях, показвайки фактическото, тайно правоотношение, стоящо зад привидните изявления, направени за пред третите лица.

Истинското намерение на страните може да бъде разкрито чрез всички, допустими от закона, доказателствени средства, и доколкото ищцата е тази, която се позовава на привидността, и тя черпи изгодни за себе си правни последици от този факт, върху нея лежи и тежестта на доказването му. Разпоредбата на чл. 165 от ГПК я поставя в благоприятното положение да бъде освободена от представяне на contra lettrе, тъй като обратно писмо си създават само страните по сделката, за да го използват когато привидността се предявява пред съда от една от тях. Поради това тя основава защитата на тезата си на гласни доказателства, извлечени от свидетелски показания и обяснения на страните.

Тъй като за същинското, скрито намерение на страните по атакувания договор за дарение да уредят отношенията си чрез договор за продажба, няма преки доказателства, /писмен документ, признание, неформално изявление и други подобни, които да изхождат от страна по сделката и от които да се разбира, че те не са желаели последиците й/, ищцата разчита на доказване на косвен факт – получаване на парична престация, чрез който по дедуктивен път да изведе на преден план истинското правоотношение – договор за покупко-продажба, за което, обаче, е нужно и да отнесе недвусмислено фактическто плащане на сума от С.С. на М. М., към цел за овъзмездяване срещу дарения имот.

Директни и еднозначни доказателства в тази насока също липсват. В първото с.з. на 28.04.2010г. ответниците С.М. и С.А. обясняват само, че М. М. ги е уведомила, че има купувач за имота, първата заявява, че парите са платени пред нотариуса и не знае дали другите съсобственици са ги получили, а втората – че купувачът е дал парите пред адвоката, оформящ документите, и всеки е взел своите, според близостта му с наследодателя, без да твърди нищо конкретно за М. М..***. на 02.06.2010г. единственият свидетел  - А. М., заявява, че брат му му е казал, че всеки си е получил парите. В същото с.з. ответницата С.М., на въпроса: “При какви условия  се извърши продажбата на целия имот?”, отговаря, че М. М. й се е обадила, че имотът ще се продава, тъй като има купувач, всички съсобственици са отишли при нотариуса и купувачът С.С. е платил 15 000 лв., които били разпределени по колена – на 5 места по 3 000 лв. Заявява още, че М. М. е присъствала при нотариуса и е взела пари, без да назовава сума. После уточнява, че парите били дадени пред адвоката, след което отишли при нотариус Е. Ш., за да се подпишат /не може да посочи точно на какъв документ/.

При съпоставката и анализа на тези обяснения и показания е видно, на първо място, че никое изявление не съдържа въобще прецизна и категорична информация дали действително и каква точно сума е получила М. М.. На второ място, всички те се отнасят единствено за договора за продажба от 22.12.2008г., чиято симулативност не е подложена на проверка и нямат касателство с обстоятелства и факти, които могат да се релевират към друг договор. Никое от изслушаните лица не коментира предходна сделка – тази за дарението от 14.11.2008г., нито свързва двете събития чрез заплащането на продажната цена от купувача. Освен това свидетелят и ответниците правят житейски предположения или възпроизвеждат чуто от други, няма яснота относно хронологията на събитията, тъй като се дават разноречиви обяснения за тях. Някой твърди, че парите са платени при сключването на договора за продажба пред нотариуса, друг – че това е станало при адвоката, след което е бил подписан договорът, а трети – че след плащането и разпределението, са отишли при нотариуса да се подпишат на пълномощни, като се сочи нотариус, различен от този, при когото в действителност е изповядана продажбата, и който е заверил подписите на пълномощните от продавачите по същата сделка.

Всички тези неточности и вътрешни фактологични противоречия дават пълно основание на съда да дискредитира като ненадеждни показанията и обясненията, още повече, че изявленията на ответниците, лично заинтересувани от изхода на делото, не могат да бъдат безрезервно и безкритично възприети като верни, след като не са подкрепени от други доказателства с по-голяма или равна на тяхната доказателствена стойност.

Дори, обаче, да се пренебрегне съмнителната достоверност на показанията и обясненията, и съдът аксиоматично приеме за установен факта, че М. М. е получила парична сума, сам по себе си той няма доказателствено значение за твърдяната симулация. Липсват данни тя да е получила цена на дарената част от имота към или преди момента на дарението, а сумата, за която се твърди, че е получила, е платена при продажбата на имота от останалите ответници-съсобственици. Свързващият двата юридически факта елемент е целта на извършеното плащане. Нито свидетелят, нито някоя от изслушаните ответници не прави изявление, което да съдържа дори индиция, че М. М. е получила пари за или заради извършено в по-ранен момент дарение и така то да се превърне със задна дата в продажба. Без колебание и единодушно, всички изслушани от съда лица заявяват, че описаните от тях събития касаят само извършването на продажбата, оформена с н.а. от 22.12.2008г., от групата съсобственици на техните идеални части на С.С..

В тази връзка въззивният съд е отхвърлил искането на въззивницата за събиране в настоящата фаза на производството на нови писмени доказателствени средства – протокол от с.з. от 16.09.2008г. по гр.д. № 5591/07г. на СлРС и протокол от с.з. от 17.06.2009г. по гр.д. № 578/09г. на СлРС, не само поради постигналата го ранна преклузия, но и поради неотносимостта на фактите, които се цели да бъдат установени с тях. Обясненията на страните по първото посочено дело касаят плащането по повод продажбата от 22.12.2008г. и не съдържат информация относно атакуваното дарение. Независимо, че свидетелят по второто цитирано дело – К.В., не е бил разпитан от РС, за да възприеме пряко и непосредствено показанията му, последните нямат за предмет договора от 14.11.08г. /видно от мотивите по гр.дело  № 578/09г. на СлРС, по което е разглеждана именно тази симулация/. Те касаят продажбата на имота, а единственият, пряко възприет от този свидетел, факт, е предлагането на парична сума от М. и С. Миндеви за ищцата и А. М.. Възпроизведеното изявление на първите двама, че “са получили пари от продажбата на лозето”, търпи същото тълкуване, както всички останали събрани от съда изявления в тази насока, както следва:

Могат да се направят редица логични и рационални предположения за причината М. М. да получи пари – грешка, отблагодаряване за съдействие, поръчка и т.н., но докато намерението се обективира в извършване на конкретни действия, обратното - за да се извлече от дадено действие конкретно намерение, следва да се изключат несъмнено всички останали възможни такива. Поради това в случая трябва да се докаже по безспорен начин, че М. М. е получила от купувача /лично или чрез друго лице/ някаква парична сума, която представлява точно продажна цена точно на дарените от нея 1/30 ид.ч. Както се посочи вече, солидни и необорими доказателства, обосноваващи такъв извод, не са събрани в хода на производството.

Ако ищцата счита, че най-силният й довод, върху който да изгради защитата на накърненото си според нея право, е този, че купувачът е платил обща сума от 15 000 лв., която продавачите-наследници са поделили по колена и съобразно степента си на родство с общия наследодател, и следователно, в нея математически е калкулирана и М. М., то той не издържа критика.

Присъствието на М. М., която не е била страна по договора за продажба не може да се обясни задължително и категорично с наличие на скрити отношения с купувача –  ако действително такива са били установени помежду им и са били пазени в тайна, по-логично е двамата да избягват да ги демонстрират пред останалите. След като основната идея на симулацията е да се поддържа дадено убеждение у третите лица, няма причина страните по прикритата сделка да рискуват по такъв очевиден и непредпазлив начин да разкрият действителното положение на нещата, особено в момента на продажбата. Логиката и цялата конструкция на правната фигура на симулацията диктува те да уредят тайните си отношения /евентуалното плащане/, също тайно – нищо не е налагало даването на паричната сума, ако е предназначена за заплащане стойността на дарената част от имота, да бъде извършено в присъствието на трети лица. Обратното – така осъществената поредица от факти не предполага като очевидно заключение, че е имало плащане, произтичащо от договора за дарение. Купувачът е заплатил цялата, обща  сума /дали тя е била вярно отразена в н.а. е ирелевантно към настоящия спор/, а кой от продавачите  и каква част от нея ще получи, нито е било предварително уговорено, нито е било задължение на приобретателя да определя или следи. Той не е адресирал изрично част от престацията към М. М., давайки да се разбере, че тя е нещо различно от престациите за останалите продавачи и представлява закъсняло изпълнение на задължение за плащане на цена по друг, скрит договор, сключен между тях. Необходимо е и двете страни по дисимулираната сделка да имат съзнанието, че определена престация има конкретна цел, в случая – че целта на това плащане е продажна цена по прикритата продажба. Със събраните доказателства такъв извод не може да се обоснове. Това как и по какъв начин продавачите са разпределили сумата помежду си, освен, че не е безпротиворечиво  доказано, може да се отправи само към вътрешните им отношения, които не са във фокуса на изследване в настоящия спор, но не може да послужи непререкаемо като доказателство за възмездност на дефинитивно безвъзмездната сделка. Твърдението, че М. М. е получила парична сума от ответника С.С. като заплащане на дарената част от процесния имот остава само неподплатено предположение. Ако самите съсобственици са дали част от получената от тях цена на М. М. по свое желание, техните съображения не подлежат на обсъждане от съда.

С оглед изложеното настоящият състав счита, че симулативността на договора за дарение не е успешно доказана, поради което не следва да се коментира недействителността на твърдения от ищцата прикрит с него договор за продажба, поради прякото му противоречие с императивна правна норма.

Това е единственото основание за нищожност, въведено от въззивницата-ищца с исковата молба. Едва в последното с.з. проведено пред РС на 09.11.2010г., тя предявява още две основания – липса на съгласие и липса на основание. С въззивната жалба пък заявява четвърто такова – заобикаляне на закона.

Първоинстанционният съд е отказал да ги изследва, като се е обосновал с преклудиране на възможността за навеждането на непосочени с исковата молба или най-късно в първото с.з. основания за нищожност. Срещу този довод въззивницата се оплаква в жалбата си, заявявайки, че по начало за наличието на нищожност на сделката съдът е длъжен да следи служебно, че поради естеството на тази правна фигура може по всяко време да сочи основания, и решаващият съд погрешно е провел разграничение между абсолютни причини за нищожност, за които съдът и сам следи, и други такива, за които следва да е сезиран.

Този въззивен състав счита за неоснователни доводите на въззивницата, че при позоваване на нищожност на една сделка, в случая - двустранна, не е необходимо да има изрично номиниране на конкретни нарушения, а съдът следва да следи за това служебно, както и, че има възможност във всяко положение на процеса да се въвеждат нови основания за нищожност. Това схващане е неправилно както, когато самият предявен иск е за прогласяване на нищожност, така и, когато тази нищожност е въведена като преюдициален факт спрямо основното спорно правоотношение, за разрешаването на което е сезиран съдът. И в двата случая спорният предмет по делото се включва в процеса с исковата молба, която трябва да съдържа задължителните елементи, посочени в разпоредбата на чл. 127 от ГПК. По изключение в хода на процеса по-късно, само при определени условия по реда на чл. 214 от ГПК, в предмета на делото може да бъде въведен и друг иск, респективно – да се измени основанието на предявения. Ищецът сам е определил границите на решаващата дейност на съда и не може своеволно да ги напуска.  Цитираните законови изисквания за съдържанието на исковата молба не се налагат самоцелно. Без индивидуализация на спорния предмет въобще не е възможно провеждането на исково производство. Тя е абсолютно задължителна за осъществяване на адекватна правна защита на нарушени права за едната страна и същевременно за предоставянето на възможност за защита по иска от насрещната страна в процеса. Когато констатацията за нищожност на сделка не е самостоятелен предмет на иска, но е обуславяща, предопределяща неговата основателност, то съвкупността от всички факти, свързани с достигането до нея представляват твърденията, върху които ищецът гради претенцията си.

Така и в случая ищцата по начало е длъжна да уточни обстоятелствата, върху които основава искането си, да изложи всички факти, от които черпи правото, чиято защита желае, още с исковата молба и не може да прави това по всяко време в процеса като въвежда нови и различни основания за нищожност на договора. Не може да поставя ответната страна в положение да се отбранява във всеки един случай срещу всички, санкционирани от правната норма, основания за нищожност, без дори изрично и своевременно да ги назове и да посочи как те се проектират в конкретното правоотношение.

По изложените съображения СлОС счита, че правилно не са подложени на проверка от първоинстанционния съд късно въведените от ищцата основания за нищожност. Що се отнася до доктриналното схващане, че за нищожността, като изначален, неотстраним дефект, съдът следи служебно – по аналогични на горните причини този контрол може да се проведе ефективно само по отношение на тези от изброените в двете алинеи на чл. 26 от ЗЗД пороци, за констатирането на които не е необходимо съдът да бъде въвеждан в знание относно конкретни, осъществени между страните или настъпили в тяхната индивидуална сфера, факти и обстоятелства. Тоест – служебно могат да се обявят само тези пороци, които съдът може да забележи и отчете като такива, независимо дали са посочени или въпреки, че не са посочени от ищеца – установяването на наличието им не зависи от изследването на други факти, за които съдът трябва да бъде уведомен от едната страна, а другата страна  съответно трябва да има възможност да ги опровергае или неутрализира.

Независимо от горното, само за прецизност, може да се посочи, че не са налице и останалите три, несвоевременно посочени от ищцата-въззивница основания за нищожност на договора за дарение от 14.11.2008г.

По отношение на твърдяната липса на съгласие:

Този порок по принцип съдържа в себе си като частен случай симулацията като съзнавана липса на воля /съгласие/ за пораждане на правните последици на сделката. По-горе подробно са изложени съображения относно недоказаната привидност на договора за дарение. В по-широк смисъл при липсата на съгласие има външна воля, обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение, като причините за това могат да бъдат по-разнообразни, включващи неосъзнаване на правните последици, насилие, влагане на различно съдържание във волеизявленията, шега, пример. Настоящият казус не се вписва в параметрите на никоя от тези допълнителни хипотези. Така, след като изразеното пред нотариуса съгласие е овеществено чрез подписа на всяка от страните и цялостното изявление на волята им е писмено материализирано в нотариалния акт, без да е оборена неговата формална или материална доказателствена сила, е видно, че е налице съгласие по смисъла на ЗЗД, което, при пълното съвпадение на двете волеизявления, е годно да породи целените и валидни правни последици.

По отношение на твърдяната липса  на основание:

 Сделките, предоставящи имотна облага, по начало са каузални, като е установена оборимата презумпция за съществуването на основание във всяка каузална сделка. Доказателствената тежест за оборването пада върху този, който твърди, че липсва основание. Ищцата не се справи успешно и с това процесуално задължение.

В случая обективираните в договора за дарение от 14.11.08г. изявления на страните, сочат тяхната  воля и описват целта на сключването му – постигане на транслативен вещно-правен ефект. Основанието е и целта – правото на собственост да премине по безвъзмезден начин от патримониума на дарителката в този на надарения. Ирелевантно е какви мотиви ръководят страните, вътрешните причини, доколкото са резултат на осъществяване на правото на личен избор и свобода на волята, нямат значение – защо прехвърлителят е избрал безвъзмезден способ не е елемент от фактическия състав на сключването на сделката. Щом не е доказано, че те са забранени от закона или неморални, те не подлежат на обсъждане. Доколкото не е доказана и фактически извършена насрещна престация със същата кауза – то преследваната от страните цел е осъществена адекватно и законосъобразно. Липсата на такова плащане, което би било косвен довод за наличието на друга кауза, отблъсва твърдението, че страните са имали различно, освен явно предложеното основание.

По отношение на твърдяното заобикаляне на закона:

Това е частен случай на противоречието на закона. По принцип противоречието на закона /с подвида си заобикаляне на закона/ е субсидиарно основание спрямо останалите основания за нищожност и намира приложение само, когато дадено нарушение  не е предвидено като отделно, специално основание за недействителност. В случая по начало ищцата се позовава на такъв факт, който обосновава самостоятелно предвидено от правната норма основание за нищожност – привидност, така че, най-напред по тази причина, хипотезата за противоречие на закона няма приложение.

На второ място, тя не намира израз в разглежданата фактическа обстановка. Противоречието на закона, като основание за нищожност, се изразява в съществена колизия с фундаментална, изрична и императивна законова норма, която пречи на самото създаване на правното положение. Достатъчно е обективното несъответствие на сделката с повелителна правна норма или принцип, субективни елементи като знание или намерение не се изискват, а страните действат пряко, директно контра легем, без значение дали знаят за тези норми или не. При заобикалянето на закона участниците в сделката желаят да породят резултат, който императивни правни норми не допускат, но съзнават, че преследват неправомерна цел и за да я постигнат, си служат със сделки, които сами по себе си не са забранени, защото с тях могат да се постигнат и правомерни резултати. Те използват една или повече сделки, за да постигнат краен резултат, който не е характерен за тях и е недопустим от закона. Тук има не само обективно правонарушение, но и намерение да се използват позволени средства за постигане на забранени цели. В настоящия казус ищцата не ангажира никакви конкретни и убедителни доказателства за такова субективно намерение у страните по договора за дарение. Още повече, че прилагането на тази хипотетична конструкция към конкретната фактология не би довела до желания от ищцата резултат – да изкупи частите на продавачите при договорените условия, тъй като, ако е налице заобикаляне на закона, то би засегнало не само договора за дарение от 14.1108г., но и договора за продажба от 22.12.08г., тоест – последният също би бил нищожен и ищцата не би могла да замести по него купувача.

Като краен резултат се налага изводът, че не е доказано с годни,  допустими и относими доказателства нито едно основание за нищожност на договора за дарение, преюдициалният факт, от чието установяване зависи основателността на пасивно субективно съединените искове на ищцата, също не е доказан, поради което претенциите й следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Ответникът С.С. е имал качеството на съсобственик към 22.12.2008г. и като такъв е закупил от други съсобственици идеалните им части от процесния имот, поради което ищцата не може да претендира изкупуването им по реда на чл. 33 от ЗС.

Така, щом правните изводи на двете инстанции като краен резултат съвпадат, въззивният съд намира, че въззивната жалба е неоснователна и не следва да се уважава, а атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивницата, която следва да понесе своите и заплати на въззиваем пор.№ 20 разноските за тази инстанция в размер  общо на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                       Р     Е     Ш     И  :

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение № 833/09.12.2010г. по гр.д. № 591/09г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА  В.Й.Н., с адрес ***. Х., да заплати на С.П.С. ***, адв. Пл. С., направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 300 лв.       

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: