Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е № 247

 

гр. Сливен, 25.11.2011 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и единадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:         НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                   МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                        мл.с.    КРАСИМИРА КОНДОВА

 

при участието на прокурора ……...……… и секретаря К.И., като разгледа докладваното от  младши съдия Красимира Кондова въз.гр.  д.  N 481 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, намира правното си основание и се развива , съгласно глава двадесета ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство „Унител трейдинг”АД със седалище и адрес на управление гр.Сливен, с която се атакува решение № 609/15.07.2011г., постановено по гр.д. № 2144/2011г. на СлРС.

С обжалваното решение СлРС е уважил  предявените от ищеца „СИ-ЕЛ-ЕЛИТ” ЕООД със седалище и адрес на управление гр.Бургас, осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, вр.чл.232, ал.2 и чл.86, ал.1 ЗЗД, като е осъдил ответното дружество да заплати на ищцовото, сумата от 10 114,76 лв.-главница, представляваща дължима наемна цена по сключен договор за наем от 11.03.2008г. и анекс от 01.09.2009г. за периода 01.01.2010г.- 30.09.2010г., ведно със сумата 570,15 лв., обезщетение за забавено изпълнение за периода от падежа на всяко месечно задължение до датата на завеждане на исковата молба 25.11.2010г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 25.11.2010г. до окончателното й изплащане, както и 1514,59 – разноски по делото. Ответното дружество е осъдено да заплати и сумата в размер на 162,19 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на наемната цена и такса „битови отпадъци”, по изчерпателно изброени в решението фактури за периода 01.05.2008г. – 31.12.2009г.                  

В жалбата се излагат твърдения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Твърди се, че съда неправилно е приел, че ответното дружество е ползвало наемното помещение до края на срока, договорен между страните в сключения договор за наем от 11.03.2008г., както и че преди този срок не е настъпвало прекратяване на наемния договор. Сочи се, че съда се е позовал на събрани противоречиви свидетелски показания, като е кредитирал тези, които според въззивника са дадени от заинтересовани от изхода на спора свидетели и без да мотивира този си извод е приел, че тежестта на доказване факта на предаване на ключовете от наетото помещение пада върху наемателя „Унител трейдинг” АД. За  необоснован се приема и извода на съда, който е приел, че наемния договор между страните не е прекратен преди изтичането на срока, за който е бил сключен, тъй като страните по-късно са сключили анекс към него. В тази връзка въззивникът изчерпателно посочва кореспонденцията, водена между страните, а именно уведомително писмо от 25.06.2009г., отправено до ищеца – наемодател и представляващо шестмесечно предизвестие за прекратяване на договора, последващо писмо с дата 21.01.2010г., с което е отправено предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие на страните. На следващо място се сочи, че съда при липса на доказателства е приел, че в договора за наем липсвала клауза, даваща възможност на наемателя за прекратяване на договора с отправяне на  едностранно писмено предизвестие до наемодателя. В тази връзка е установено от въззивника, че по делото не е представена страница трета от договора, на която в съдържанието на т.5.1.4. е предвидена такава възможност. Освен това смята, че това обстоятелство е видно и от представеното по делото писмо, изходящо от ищеца с № 1/25.01.2010г. Смята, че по този начин делото е решено при допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в позоваване на документи с непълно съдържание. На последно място въззивното дружество посочва, че с отговора на исковата молба е оспорило истинността на представените от ищеца фактури, които не били подписани от оторизиран представител на ответното дружество. Твърди се, че ищеца не е доказал валидността на така оспорените документи, както и възникналото въз основа на тях основание за заплащане на посочените парични суми.

От въззивната съдебна инстанция се иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират се сторените пред двете съдебни инстанции деловодни разноски.

В срока по чл.263 ГПК от ответната по жалбата страна  е постъпил писмен отговор. Въззиваемата страна намира въззивната жалба за неоснователна, като излага подробни съображения, насочени към опровергаване на оплакванията в нея. Моли въззивната инстанция за потвърждаване на атакуваното решение. Претендира разноски за  въззивната фаза на процеса.

В същия срок насрещна въззивна жалба не е депозирана.

С въззивната жалба, както и с отговора й не са направени доказателствени искания.

В с.з. въззивното дружество се представлява от пълномощник по чл.32, т.1 ГПК, който поддържа въззивната жалба на основанията, посочени в нея и моли за отмяна на атакувания съдебен акт. Въззиваемото дружество, редовно призовано не се представлява от представител по закон или пълномощие.

След докладване на жалбата и отговора, възражения не са направени.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима. Същата отговаря на изискванията, визирани в чл.260 и чл.261 ГПК, подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния съдебен акт, чрез постановилия го съд.

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания акт, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложената в мотивите на ревизираното решение фактическа обстановка е всеобхватна и кореспондира със събрания по делото  доказателствен материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въззивната съдебна инстанция ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въведените с въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Спорният въпрос в производството е настъпило ли е прекратяване на наемните отношения между страните на 25.12.2009г., датата на която е изтекъл шестмесечния срок на предизвестието, отправено от ответното дружество до ищцовото и инкорпорирано в уведомително писмо от 25.06.2009г. Въпреки, че в кориците  на делото не фигурира страница 3 от сключения наемен договор, то видно от уведомително писмо с изх.№ 1/25.01.2010г./л.22 от делото/, издадено от управителя на ищцовото търговско дружество се установява, че е предвидена възможност за прекратяване на договора за наем от страна на наемателя с отправяне на уведомление, т.е с предизвестие, чийто срок не може да бъде по-кратък от шест месеца. 

Настоящият съдебен състав намира, че така отправеното на 25.06.2009г. предизвестие не е произвело целяното от ответника прекратяване на договора, а действието на предизвестието е било прекъснато със сключения между страните анекс към договора за наем на 01.09.2009г. Съображенията за това са следните:

 На първо място в самото уведомително писмо с дата 25.06.2009г. ответното дружество посочва, че поради нежелание да  плаща такава висока наемна цена, несъобразена с текущите финансови условия в страната и поради несъгласие от страна на управителя на ищцовото дружество за корекцията й от януари 2010г. в посока, нейното намаляване желае да прекрати наемния договор, сключен между страните на 11.03.2008г. на основание т.5.1.4.от договора. Посочено е още това уведомително писмо да се счита за шестмесечно предизвестие, считано от 25.06.2009г. При отправено по този начин предизвестие, следва да се приеме, че прекратяването на договора за наем е поставено под условие и то е намаляване на наемната месечна вноска. В рамките на изтичане на шестмесечното предизвестие обаче, страните са постигнали консенсус в тази насока, в резултат на което е подписания от тях на 01.09.2009г. анекс към договора за наем. Видно от последния, страните са се договорили за по-ниска наемна месечна цена  за бъдещ период от време от 01.09.2009г. до 31.12.2010г. вкл. / т .2 от анекса/, а от периода 01.01.2011г. до края на срока на договора за наем – 11.03.2011г., страните са уговорили наема да се актуализира с общия индекс на потребителските  цени за 2010г., официално публикуван от НСИ. Ако ответното дружество е смятало, че ще настъпи на 25.12.2009г. прекратителния за договора ефект на отправеното предизвестие, то е било безпредметно да уговаря други условия по този договор и то за период от време, последващ настъпването на прекратителното действие на предизвестието. На следващо място, очевидно ответното дружество не е считало договора за прекратен, тъй като в противен случай не би търсило други възможности за прекратяването му, което е сторило чрез изпращане на уведомително писмо до ищеца с дата 21.01.2010г. С това писмо управителя на ответното търговско дружество е изявил желание и готовност за водене на преговори за евентуално прекратяване на договора за наем на основание т.5.1.2.- част V  от договора, а именно прекратяване  по взаимно писмено съгласие на страните, считано от 15.02.2010г., което е ясна индикация, че към 21.01.2010г./датата на писмото/ ответника е съзнавал, че наемните отношения не са били прекратени. Това се потвърждава и от изходящото от ответното дружество „Предложение за уреждане на наемни отношения, свързани с прекратен договор за наем, сключен на 11.03.2008г.”, в което се описва в хронологичен ред кореспонденцията, водена между двете страни по договора, като се предлага констатиране с двустранен протокол прекратяването на наемните отношения, заплащане от страна на ответника на допълнително обезщетение в размер на една месечна наемна вноска, както и задържане от наемодателя гаранционната  вноска, внесена при сключване на договора. От ответника е поставено условие, че ако не се приеме така отправеното предложение ще бъде принуден да проведе исково производство по реда на чл.307 ТЗ, т .е. да иска от съда да измени или прекрати договора изцяло или отчасти. Това обстоятелство е още един довод в полза на разбирането, че договора за наем не е бил прекратен към момента на отправяне на предложението, което  междувпрочем е без дата, но от съдържанието му следва, че е отправено след 15.02.2010г. – датата на освобождаване на помещението. Все в тази насока е и последващото поведение на ответното дружество, което не е освободило наемното помещение, считано от 25.12.2009г./датата на изтичане на предизвестието/ чрез предаването му по надлежен ред на наемодателя, а е продължило да се ползва от него. Когато договорът за наем се прекрати, наемателят е длъжен да върне вещта, т.е. в конкретния случай длъжен е да предаде помещението на наемодателя. Предаването е двустранен акт между наемодателя и наемателя, а не само фактическото опразване и изоставяне на помещението. Не се спори от страните, че от 15.02.2010г. помещението не се ползва от ответното дружество, но това не обуславя автоматичното прекратяване на договора за наем, напротив по изложените по-горе съображения договора е продължил своето действие до изтичане на срока за който е бил сключен. С писмо получено от ответното дружество на 09.03.2011г., ищеца е поканил на основание т.4.1.7. от договора, ответника да предаде/върне  фактическата власт върху ползваното помещение на 25.03.2011г., но представител на ответното дружество не се е явил. В тази връзка правилно районния съд е ценил показанията на тримата разпитани в хода на производството свидетели, предвид тяхна евентуална предубеденост от изхода на спора и с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, като техните показания са ценени от съда, с оглед на всички налични данни по делото. Правилно е била разпределена доказателствената тежест и досежно предаването на фактическата власт върху наетото помещение, а именно в тежест на ответника, тъй като всяка от страните следва да докаже фактите, на които основава възраженията и твърденията си. Правилно са били кредитирани показанията на свидетелите на ищцовото търговско дружество, тъй като тези свидетели възпроизвеждат собствени лични възприятия от обективната действителност, вътрешно непротиворечиви са и съответстват на останалите доказателства по делото, докато показанията на свидетеля на ответното дружество  са косвени  и не възпроизвеждат директно и лично възприети от свидетеля факти и обстоятелства, отнасящи се до фактическото предаване на ключовете от наетото помещение.

По отношение на релевираното във въззивната жалба оплакване, досежно оспорване истиността на представените от ищеца фактури, следва да се отбележи, че това оспорване  от ответното дружество е  насочено  към опровергаване съдържанието на документите, в който случай тежестта на доказване е върху опровергаващата съдържанието на документа страна. Фактурата е  частен свидетелстващ документ, който по правило не се ползва с материална доказателствена сила /а само с формална такава/, поради което неговата вярност, т.е. съответствието на материализираното в него изявление с обективната действителност не може да се оборва по реда на чл.193 ГПК и е безпретметно откриването на такова производство, защото съдът е свободен да прецени съответните факти по вътрешно убеждение, без да е обвързан от обективираното в частния документ. По този ред се оспорва неистинност / неавтентичност и невярност/ само на частен документ, който се ползва с материална доказателствена сила или този, който удостоверява неизгодни за издателя си факти, като оспорването е насочено по съществото си към оборване на формалната доказателствена сила на документа, т.е. автентичността на изявлението, което не е налице в конкретния случай. Що се касае до липсата на подписи от оторизиран представител на ответното дружество, то следва да се посочи  нормата на чл.7  от Закона за счетоводството в редакцията му от 13.07.2007г., обн. ДВ бр.57/13.07.2007г., в сила от 13.07.2007г.,  приложима към настоящия казус, която изчерпателно изброява необходимите задължителни  реквизити при издаване на първичния счетоводен документ, сред които  фигурира   единствено подпис на съставителя на фактурата, но не и на получателя.

С оглед на изложените съображения, настоящият съдебен състав намира изложените в жалбата възражения и оплаквания за неоснователни и неподкрепящи се от доказателствата, събрани в хода на производството пред първата съдебна инстанция.

Районният съд е дал адекватна правна квалификация на предявените искове, правилно е разпределил доказателствената тежест между страните, провел е надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства и доказателствени средства, на базата на които е формирал своите правилни фактически и правни изводи.

Съдът не констатира и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, каквито оплаквания са наведени с въззивната жалба. Действително първоинстанционният съд е констатирал, че липсва клауза в наемния договор, която да предвижда прекратяването му от страна на наемателя чрез отправяне на писмено предизвестие, но също така е вярно, че съда е обсъдил и тази възможност, като е приел /стр.8 от решението/, че писменото предизвестие не е изиграло ролята си в конкретния случай, тъй като страните са подписали анекс в рамките на това шестмесечно предизвестие и по силата му се считат обвързани за срока упоменат в самия анекс към договора. Този правен  извод споделя напълно и  настоящата съдебна инстанция, предвид изложените вече по-горе съображения.

Ето защо и поради съвпадане в правните изводи на двете съдебни инстанции, въззивният съд  приема, че предявените осъдителни искове  правилно са били уважени от районния съд, поради което липсва основание за отмяна на постановеното решение.

С оглед изхода на спора, на въззиваемото дружество следва да му се присъдят претендираните деловодни разноски за въззивната фаза на процеса, но доказателства за реалното им извършване не са представени, поради което настоящия съдебен състав не дължи произнасяне с осъдителен диспозитив.

 

Ръководен от гореизложеното Сливенски окръжен съд,

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                  

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 609/15.07.2011г. по гр.д. № 2144/2011г. на СлРС.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките, визирани в чл.280 ГПК.

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                   ЧЛЕНОВЕ:

                                                                                     1.

                                                                                     2.