Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

                                              

                                              гр.Сливен, дата 06.01.2012 г.

                                   

                                В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

     СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на шести декември две хиляди и единадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНА БАКАЛОВА

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС СЛАВОВ

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря И.К., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 484 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

        Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

         Образувано е по подадена на 11.08.2011 г., чрез пълномощника на ответника, въззивна жалба против първоинстанционно решение № 649 от 02.08.2011 г., постановено по гр.д. № 437 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд. Съобразявайки правилото на чл.310, ал.2 и ал.3, въззивният съд не е допуснал разглеждането на делото по реда на бързото производство и го е движил по реда на глава XX от ГПК. С Решението на районния съд, изцяло е уважена претенцията на ищеца, присъдени са му разноски, като е признато уволнението за незаконно и е отменена Заповед № РД 14 -01/29.11.2010 г. на Директора на „Областно пътно управление”, гр.Сливен, с която на основание чл.330, ал.2, т.6 е прекратено трудовото правоотношение със С.А.К. и е бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. Със същия съдебен акт, ответникът е осъден да заплати на С.А.К. сумата от 5 880,04 лв., представляваща обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, за шестмесечен период през който е останал без работа поради уволнението, също и сумата от 54,54 лв., представляваща остатъчна сума за периода на износване на сумата за облекло за 2010 г., както и сумата от 1037,40 лв., представляваща обезщетение за срока на предизвестие на основание чл.221, ал.2 от КТ, ведно със законната лихва върху тези суми от датата на предявяване на иска – 26.01.2011 г. до окончателното им изплащане.

         Недоволен от така постановения първоинстанционен акт останал ответникът по гр.д. № 437 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд. В жалбата си до съда въззивникът - ответник в първоинстанционното призводство, обжалва изцяло цитираното решение на Сливенски районен съд, като твърди, че то е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Сочи, че фактическите констатации не съответстват на обективната истина, а оттам и правните изводи противоречат на материалния закон. Твърди, че първоинстанционният съд е тълкувал превратно събраните по делото доказателства в полза на ищеца, поради което и направените изводи били необосновани. Поддържа, че ищецът не е изпълнил задължението си, което произтича от длъжностната му характеристика, да контролира „изпълнителя – домакин - снабдителя” във връзка с приемането на добитите от ремонта материали на Лот 11, път I – 6. Необосновани били изводите на съда, че не е спазена процедурата по чл.193, ал.1 от КТ, също и относно липсата на мотивировка на уволнителната заповед, а също и досежно спазването на срока за налагане на дисциплинарното наказание. Обстоятелството, че работодателят е спазил процедурата по чл.193, ал.1 от КТ не само формално, било видно от разменените между него и работника книжа. От друга страна твърди, че изложеното в заповедта за налагане на наказанието и съдържащото се в документите, към които тя препраща относно конкретните нарушения, времето на извършване и констатирането им, в своята съвкупност представляват мотиви на наказващия орган. Порочният съдебен акт бил резултат на неправилен анализ на събраните по делото доказателства, както и на игнориране на една част от тях. Неоснователността на главния иск, влечала неоснователност и на останалите предявени от ищеца акцесорни претенции. Моли съда да се произнесе с акт, с който да отмени изцяло решението на районния съд и вместо него да постанови друго по съществото на делото, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на сторените разноски пред две инстанции.             

        В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд. С него се оспорва жалбата изцяло, като се излагат съображения целящи опровергаване на направените в жалбата оплаквания. Въззиваемият твърди, че не е имал задължения да контролира трудовите дейности изпълнявани от „изпълнител – домакин - снабдителя” и други лица извън отдела, чийто началник е той. Аргументи в подкрепа на своето виждане извлича от разпоредбата на чл.4, ал.1 и чл.5, ал. от НУРАСДА. Правилен и законосъобразен бил изводът на районния съд, че процедурата по чл.193 от КТ била спазена само формално от работодателя. Възраженията в тази насока са свързани с непосочване от страна на наказващия орган за кои точно нарушения се искат обяснения, а освен това било налице несъответствие между това, за което му се искат обяснения и това, за което му е наложено наказание „дисциплинарно уволнение”. Въззиваемият изразява несъгласие с твърдението на жалбоподателя за наличие на мотиви на уволнителната заповед, предвид липсата на изрично позоваване в нея на документи, които в последствие са били представени по делото. Верен бил изводът на съда, че заповедта не отговаряла на изискванията на чл.195 от КТ, което нарушило правото на защита на служителя. От Сливенски окръжен съд се иска да остави в сила атакуваното решение, като законосъобразно и правилно. Претендира се присъждане на направените по делото разноски пред настоящата инстанция.

            В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се представлява от представител по закон, представлява се от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и пледира тя да бъде уважена на изложените в нея основания, а порочното решение отменено. Иска присъждане на направените разноски.

                  В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

        Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.

        С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че атакуваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на обжалваното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че то е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

        Настоящият състав на Сливенски окръжен съд, намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правни изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

         Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на предявените искове, като такава по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от Кодекса на труда, във вр. с чл.225, ал.1 от Кодекса на труда. Не е отчел обстоятелството, че са били налице и още два обективно съединени иска с правно основание чл.55, предл.3 от ЗЗД, които са акцесорни по отношение на иска за отмяна на уволнението и са пречка за разглеждане на делото по реда на бързото производство, но това от своя страна не е довело като краен резултат до накърняване на правата на някоя от страните. Въззивната инстанция счита, че районният съд е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е доклад по делото, с надлежно разпределение на тежестта на доказване, по който те не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

          Формулираните в жалбите оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства, достига до същите изводи относно незаконност на извършеното уволнение, респективно за основателност и на другите акцесорни искове. Въззивната инстанция споделя изводите на районния съд, че незаконосъобразността на уволнението произтича от нарушение на чл.193, ал.1 и чл.195, ал.1 от КТ. Във връзка с възражението на въззивника, че уволнителната заповед може да бъде мотивирана чрез препращането към други документи, то въззивният съд напълно споделя този довод, имайки предвид и трайната практика на ВКС в този смисъл, включително и тази постановена по реда на чл.290 от ГПК – Решение № 171 от 23.02.2010 г., по гр.д. 68/2009 г. III г.о. Напълно законосъобразно и поради това възможно, е мотивирането на заповедта да стане чрез препращане към други документи, в които са посочени съответните нарушения, периода на извършването им и други белези необходими за индивидуализацията им. В конкретния случай в самата заповед  е налице препращане към протокол от проверка на комисия от служители на Дирекция ”Анализ на риска и оперативен контрол” в Агенция „Пътно инфраструктура”, в който посочените в заповедта нарушения били установени.

                  С искане изх. № 1282/12.11.2010 г., което също е част от дисциплинарното производство, работодателят е изпълнил задължението си по чл.193, ал.1 от КТ, преди налагане на дисциплинарното наказание да поиска, респективно да приеме обясненията на работника или служителя за извършените нарушения, с което той упражнява правото си на защита. В това искане, е налице посочване като основание, освен на чл.187, т.3 и т.10 от КТ, които са буквално цитирани, така и на Решение на Управителния съвет на Агенция „Пътно инфраструктура” след извършена комплексна проверка на Областно пътно управление, гр.Сливен за наличните количества метална еластична ограда СПО, стълбчета за СПО, парапети за мостове и фрезован материал, останали след ремонта на Лот 11. Поискани са обяснения за занижен контрол върху работата на служителите в отдела, проявена безстопанственост и бездействие с власт при изпълнение на служебни задължения.

              За да се приеме, че са спазени изискванията на чл.195, ал.1 от КТ, следва нарушението да е описано с обективните и субективни признаци, времето на извършването му, вида на наказанието и правното му основание/законовия текст/. Липсата само на един от посочените реквизити е достатъчна, за да се приеме, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, тъй като правната норма на чл. 195, ал. 1 КТ е императивна. Изискването за мотивиране е продиктувано от принципа за равнопоставеност на страните по едно гражданско правоотношение, каквото е и трудовото. Освен това този принцип се отнася и до страните в гражданския процес. Липсата на мотиви поставя работника или служителя в положение на изненада. Следователно, той трябва да получи пълна информация за обстоятелствата, на които се основава уволнението, за да може да ги прецени както и да ги обори при евентуалното им оспорване пред съда. Немотивираността на заповедта в конкретния случай се изразява в това, че от една страна не е спазено изискването за посочване на конкретните факти въз основа, на които се налага дисциплинарното уволнение, какъвто извод е направил и районният съд. В заповедта нарушенията на трудовата дисциплина са посочени само общо, абстрактно и чрез цитиране на законовия текст за извършеното нарушение, без посочване на конкретните действия, които ищецът е осъществил и които се подвеждат под хипотезиса на тази правна норма. От друга страна дори и да се приеме, че мотивите на заповедта могат да се извлекът не само от нея, а и от съвкупния й анализ с други документи, на които работодателят се позовава/проверка на комисия от служители на Дирекция ”Анализ на риска и оперативен контрол” в Агенция „Пътно инфраструктура”/, то е налице и друго закононарушение допуснато от работодателя, предвид липсата на връчване на работника на тези други документи освен процесната заповед за уволнение, в който смисъл е и трайната практика на ВКС. Доколкото в самата заповед липсва излагане на обстоятелства, визирани в цитираните документи, последните следва да се считат като част от съдържанието на заповедта. Следователно, те също следва да бъдат връчени на наказвания работник по реда на чл. 195, ал. 2 КТ. От ангажираните по делото доказателства не се установява надлежно им връчване на работника към момента на прекратяване на трудовото правоотношение.

                  Искат се обяснения за констатирано нарушение по повод налагане на дисциплинарно наказание, но на работника, нито при искането на обяснения за извършеното нарушение, нито при връчването на заповедта, са били връчени и тези други документи, на които работодателят се позовава и от които твърди, във въззивната жалба, че се извличат мотивите на уволнителната заповед - протокол от проверка на комисия от служители на Дирекция ”Анализ на риска и оперативен контрол” в Агенция „Пътно инфраструктура”, в който посочените в заповедта нарушения били установени, както и Решение на Управителния съвет на Агенция „Пътно инфраструктура” от 27.10.2010 г. за предприемане на действия по налагане на дисциплинарно наказание на ищеца. Извод за това, че в дисциплинарното производство е било накърнено правото на защита на работника, се прави и от неговите обяснения, поискани по повод налагане на дисциплинарно наказание, в които заявява, че те са дадени при липса на яснота относно констатациите и изводите направени в комплексна проверка на Областно пътно управление, гр.Сливен за наличните количества придобити материали, останали след ремонта на Лот 11 и Решение на Управителния съвет на Агенция „Пътно инфраструктура”. Предвид тежестта на доказване в производството по дела с такъв предмет, според която изцяло в тежест на работодателя е да докаже законността на извършеното уволнение, недоказано е останало обстоятелството, тези документи към които препраща заповедта, да са били връчени на работника като част от нея. Те са били представени от работодателя едва с отговора на исковата молба, в който също се позовава на тях, но липсват дори твърдения те някога да са били връчвани на ищеца. В Решение № 379 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 410/2009 г. на ВКС, IV г.о./постановено по реда на чл.290 от ГПК/, също се аргументира виждането, че дисциплинарните нарушения могат да бъдат индивидуализирани и в друг документ, посочен в заповедта за уволнение, но неговото съдържание задължително следва да е станало достояние на наказания работник, което изискване в настоящия случай не е било спазено.

                  По повод другото оплакване на жалбоподателя, че районният съд е направил неправилен извод, за нарушаване на процедурата по чл.193 от КТ, тъй като работодателят поискал обяснения от работника относно извършените нарушения, не само формално, предвид кореспонденцията по между им приложена по делото, въззивният съд намира същото за неоснователно. Настоящия състав изцяло споделя извода на районния съд, че в искането за даване на обяснения, извършените нарушения не са точно посочени, липсва конкретизация и индивидуализация чрез посочване на основните им белези и в какво точно се изразяват. От друга страна, констатирана по-горе липса на връчване и на другите документи, в които се твърди, че са били установени нарушенията, също е аргумент, в подкрепа на извода, че процедурата е била спазена само формално от работодателя, тъй като той не е запознал работника за какви точно нарушения иска неговите обяснения. От обясненията дадени от въззиваемия също личи, че той не е бил запознат какви конкретно обвинения са му отправени и ги е дал, изхождайки само от преките си правомощия и задължения, визирани в длъжностната му характеристика..

                В жалбата се съдържа оплакване относно неправилност на извода на районния съд, че наказващият орган не е спазил срока за налагане на дисциплинарното наказание. Възражението на въззивинка е неоснователно, предвид липсата въобще на такъв извод в решението на районния съд. Въпреки това, с оглед наличието на такива възражения в исковата молба и предвид обстоятелството, че тези срокове са преклузивни, поради което съдът следи служебно за тях, настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че сроковете за налагане на дисциплинарно наказание по чл.194 от КТ са били спазени от наказващия орган. С изтичането на срока в правния мир дисциплинарната простъпка вече не съществува като основание за налагане на наказание. Поради това не може да се преценява по същество извършено ли е нарушението, след като то вече не съществува като правно релевантен факт. Откриване на дисциплинарното нарушение означава узнаване от субекта на дисциплинарна власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му и съществените признаци на деянието от обективна и субективна страна, които да го квалифицират като нарушение. В случая наказващият орган е узнал за констатираните нарушения от решения на УС на АПИ взети на 27.10.2010 г. и в срока по чл.194 от КТ – на 29.11.2010 г. е било наложено дисциплинарното наказание „уволнение”.

       Поради гореизложените съображения, настоящият състав намира, че правилно районният съд е отменил процесната заповед, с която е било наложено наказание „дисциплинарно уволнение” само на процесуално основание, без да разглежда спора по същество, поради което намира за безпредметно и в настоящото производство да обсъжда въпроси по съществото на спора – има ли нарушение, виновно ли е извършено, наказаният ли го е извършил и пр. Предвид основателността на главния иск и с оглед на събраните по делото доказателства, основателни се явяват и другите акцесорни претенции на ищеца, поради което решението на районния съд е правилно и в тази му част.

                Поради гореизложеното и при констатирано съвпадение между крайните правни изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение потвърдено.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са били направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция в размер на 400 лв.

               Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                             Р      Е     Ш     И  :

          

 ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение № 649 от 02.08.2011 г., постановено по гр.д. № 437 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд.          

         ОСЪЖДА „ОБЛАСТНО ПЪТНО УПРАВЛЕНИЕ”, гр.Сливен, ЕИК 0006950890240, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул. „Х. Д.” № *, да заплати на С.А.К., ЕГН **********,***, направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 400 лв. /четиристотин лева /.

                  Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, при предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК.

          Препис от решението да се връчи на страните.

                                                                           

                                                                            

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                          

 

                                                                                     ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                        2.