Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 260

 

гр. Сливен, 09.12.2011 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на седми декември през две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                  Мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА                        

при участието на прокурора ………и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  485  по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решене № 499 от 29.08.2011г. по гр. дело №385/2011г на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от ищеца срещу ответника иск с правно основание чл.422 ал.1 и чл.415 ал.1 от ГПК за признаване на установено, че ЕТ „Бари – И.Д.” дължи на ищеца по договор за наем от 01.12.2009г. на недвижим имот – магазин, сумите от 5000 лева, представляваща наем за периода от 01.01. – 31.10. 2010г. и 975,94 лева представляваща стойността на ползвана, но неплатена от наемателя ел. енергия, за които е издадена заповед за изпълнение №5210/23.12.2010г.

Във възивната жалба се твърди, че  решението е незаконосъобразно и неправилно. Съдът не е установил правилно фактите по делото и е извел неправилни правни изводи. Прави се изложение на фактическите обстоятелства, които, според жалбоподателя, са установени и се сочи, че съвкупната им преценка и анализ води до еднозначния извод за наличие на наемно правоотношение между страните и че на 21.11.2010г. наемателят е върнал ключовете на обекта. До тази дата магазинът се е ползвал от ответника и той не е заплащал уговорената в договора цена. Освен това безспорно е установено, че наемателят е ползвал електроенергия, която не е заплатил на „ЕВН България Електроразпределение” АД. Ищецът е заплатил стойността на електроенергията, което се установява от представените по делото фактури. Инвокират се оплаквания за допуснати от районния съд процесуални нарушения, свързани с отказите му да приеме доказателства. Иска се отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново, с което да бъдат уважени исковете.

 

 

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба, в който се заявява, че  тя е неоснователна и не е доказана и се иска да бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Несъстоятелни и недоказани са твърденията, че безспорно бил установен моментът на предаване на владението. Твърди се, че ищецът е сключил договор за наем с друго лице, на което е било предадено ползването. Иска да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

В с.з.  за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

В с.з. за въззиваемата страна се явява процесуален представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба и моли да бъде потвърдено решението.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи обаче, не кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд не ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до незаконосъобразни правни изводи за отхвърляне на исковете.

       Жалбата е основателна.

Предявяването на специалния установителен иск по чл. 415 във вр. с чл. 422 от ГПК предпоставя наличие на издадена в полза на кредитора - ищец заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, която е оспорена от длъжника с възражение в срока по чл. 414 от ГПК. Подаването на възражение поражда правен интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК с цел да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила на заповедта, за да послужи същата като изпълнителен титул за принудително реализиране на вземането срещу длъжника - аргумент от чл. 416 от ГПК. В заповедното производство подлежащото на изпълнение вземане се посочва чрез общия сбор на отделните вземанията по главницата,в случая представляваща стойността на наема и заплатените от наемодателя разходи, но в исковото производство трябва да се установят правопораждащите факти за възникване на вземането по всеки един от обективно съединените искове срещу длъжника в заповедното производство

С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят - да му плати определена цена.Ако не е уговорено друго, наемодателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета

Договорът за наем е двустранен – наемодателят се задължава да предостави на наемателя наетата вещ във временно ползване, а наемателят се задължава да плати цената срещу това ползване. Този договор е възмезден - предоставянето на вещта става само срещу наемна цена, а наемателят има задължението да плати, но само срещу ползването на вещта. Освен това договорът е консенсуален и неформален. Наемодателят има три основни задължения, а именно да предаде наетата вещ, да я поддържа в течение на наемния период и да обезпечи спокойното ползване на наемателя от тази вещ. От своя  страна наемателят е длъжен да плаща наемната цена, такава каквато е уговорена, да пази наетата вещ и да си служи с нея с грижата на добър стопанин и да я върне след прекратяване на наемния договор.

С оглед на тези безспорни законови предпоставки жалбата в конкретния случай е основателна. На първо място следва да се сподели становището в жалбата, че между страните са били установени правоотношения, възникнали от наемен договор. Безспорно е, че са налице всички белези на такъв фактически състав. Следователно за въззиваемият е възникнало и задължението да заплаща разходите, свързани с ползването на вещта.

За да обоснове и докаже твърдяното в исковата молба наемно правоотношение между ищеца като наемодател и ответника като наемател от страна на първия са представени наемен договор  и приемо-предавателени протоколи. Наред с това са събрани гласни доказателства, от които се установява, че именно от страна на ответника чрез негови близки, които са продавали стоки в магазина е осъществявано фактическото държане на предмета на наемното правоотношение през процесния период и използването му по твърдяното в исковата молба предназначение.

 Съгласно чл. 20, изр. 1 ЗЗД, при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Районният съд не се е съобразил с посочената разпоредба, поради което не е разбрал смисъла и съдържанието на изразената в сделката воля, а това е от съществено значение за установяване на породените от нея задължения, а оттук изпълнението им. Съдът не е обсъдил доказателствата, свързани с обстоятелствата, при които е сключен договорът за наем, а това е от съществено значение за прилагането му.

 Задължение на наемодателя е било да предаде помещението, предмет на договора. Именно това е спорният момент между страните. Твърди се, че не е бил съставен приемно – предавателен протокол, така както е било уговорено в договора. Приетите такива като доказателства по делото са били тълкувани в смисъл, че установяват предаването на движими вещи. На първо място обстоятелството, че не е съставен такъв протокол може да означава неточност на страните при изпълнение на договора, но не може да влияе върху волята им за действието на договора, за възникването на наемното правоотношение. Договорът за наем е консенсуален, а не реален, и правата, произтичащи от него, са лични, а не реални. Правноирелевантно за съществуването на последния е реалното ползване на наетия имот от страна на наемателя. С предоставяне на наетото имущество в състояние, отговарящо на предназначението му, наемодателят е изпълнил произтичащото от наемния договор свое задължение, поради което и с оглед двустранния и възмезден характер на договора, нему се следва и дължимата наемна цена. Последната е един от съществените елементи на този вид договор. Наемният договор е уреден от действащото законодателство като неформален, освен в изрично посочените от законодателя случаи, касаещи особен вид имущество. Наемодателят се е задължил да предостави на наемателя за временно ползване недвижимия имот срещу уговорената наемна месечна цена, а наемателят се е задължил да заплаща тази наемна цена, но само срещу ползването, което му се отстъпва, и за времето, за което се отстъпва. Наемодателят има три основни задължения, произтичащи от договора за наем, а именно: да предаде наетата вещ, да я поддържа в течение на наемния период и да обезпечи спокойното ползване на наемателя от същата. За да може наемателят да ползва наетата вещ, необходимо е тя да бъде поставена на негово разположение - да премине в негово държане. Автономията на волята на страните и принципът за свободата на договарянето обуславят действието на договора като закон за тези, които са го сключили, което ще рече неговата задължителна сила. Щом страните се обвързват взаимно чрез собствената си воля, те не могат едностранно да се отклоняват от поетите задължения. Договорът следва да се изпълнява точно и съобразно уговореното в него, не може страната да вменява на другата страна задължения, които не са породени от договора. Като е предоставил на наемателя ползването на помещението и движимите вещи, намиращи се в него, наемодателят е изпълнил своето задължение. Дали наемателят ще използва помещението съгласно неговото предназначение или не е въпрос на воля от наемателя, но във всички случай той дължи заплащането на наемната цена. Поради това изводът на районния съд, че ответника не дължи на ищеца по процесния договор нито наемна цена, нито консумирана за обекта ел. енергия е незаконосъобразен. Това налага отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на ново решение, с което да бъдат уважени както исковите претенции, така и тези за разноски пред двете инстанции.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

ОТМЕНЯ решение № 499/29.08.2011 г.  по гр. д. № 385/2011 г. на Сливенския районен съд  изцяло, като ВМЕСТО ТОВА  ПОСТАНОВЯВА:

         ПРИЗНАВА  за установено на основание на чл. 422 ал.1 и чл. 415 ал. 1 от ГПК, че  ЕТ „Бари – И.Д.” ,БУЛСТАТ 119093076 със седалище гр. С.и адрес на управление на дейността ул. „С.С.” бл. * вх. *ап. *, представлявано от  И.Д.Д. ЕГН **********, дължи по договор за наем на недвижим имот от 01.12.2009 г. на магазин в гр. С., ул. „Д. Ц.” № *на А.Д.И. ЕГН **********, чрез пълномощника адв. А.Г.С., сумите 5 000 /пет хиляди/ лева, представляваща наем за периода от 01.01.2010 г. г. до 31.10.2010 г. и 975.94 лв./деветстотин седемдесет и пет лева 0.94 ст./, представляваща стойност на ползвана, но неплатена от наемателя ел.енергия, за които на А.Д.И.  е издадена в производството по ч.гр.д. № 7383/2010 г. на Сливенски районен съд заповед за изпълнение № 5210/23.12.2010 г.

         ОСЪЖДА ЕТ „Бари – И.Д.”, БУЛСТАТ 119093076 със седалище гр. Сливен и адрес на управление на дейността ул. „С.С.” бл. * вх. *ап. *, представлявано от  И.Д.Д. ЕГН **********, да заплати на А.Д.И. ЕГН **********, чрез пълномощника адв. А.Г.С. сумата от 320 лв., представляваща направените по делото разноски за двете инстанции, както и разноските в заповедното производство.

        

         Решението подлежи на  касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

                                                

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                          

         ЧЛЕНОВЕ: