Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

 

гр. Сливен, 07.12.2011 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на седми декември през двехиляди и единадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 501  по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 194/01.09.2011г. по гр.д. № 4860/10г. на СлРС, с което е осъден застрахователя на прекия причинител по застраховка “Гражданска отговорност” да заплати на увреденото лице обезщетение в размер на 2 5 00 лв. за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на нанесени телесни повреди в резултат на ПТП от 16.10.2009г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска на 13.09.2010г. до окончателното изплащане и обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на деликта – 16.10.2009г., до предявяването на иска, в размер на 285, 90 лв., като са отхвърлени като неоснователни главния иск – над присъдения до пълния му размер от 10 000 лв.,  акцесорния – над присъдения до пълния му размер от 902, 74 лв., и са присъдени съразмерно разноски по делото.

Въззивникът е ищец в първоинстанционното производство и атакува цитираното решение в отхвърлителните му части, като твърди, че в тях то е неправилно. Заявява, че съдът несправедливо е определил общия размер на обезщетението, без да е съобразил обективно съществуващите обстоятелства от значение за това. Счита, че не са отчетени правилно вида на болките и страданията му, тяхната степен и интензитет, както и продължителността им във времето. Освен това твърди, че РС е направил незаконосъобразен извод за равна степен на отговорност за настъпване на вредите между причинителя и пострадалия, счита че първият е допринесъл в по-голяма степен за увреждането. Поради това моли въззивния съд да отмени в отхвърлителните му части първоинстанционното решение и вместо това постанови ново, с което уважи главния и допълнителния иск и за останалата част от предявените суми, както и в пълен размер разноските пред РС. Претендира разноските и за тази инстанция.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, заявява, че счита обжалваните части на решението за правилни и законосъобразни, моли въззивната инстанция да ги потвърди. Няма претенция за разноски.

След докладване на жалбата не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд и въвежда съдебното решение на първоинстанционния съд по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Те касаят единствено размера на обезщетението, определен от съда за възмездяване на причинените от прекия извършител на деликта неимуществени вреди.

Тъй като този вид вреди сами по себе си са без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването им да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.

Така в случая, предвид вида на причинените травми, характера, степента и продължителността на търпените от ищеца дискомфорт и неудобства, и интензитета на физическите болки и страдания, които са надлежно доказани с годни, допустими и относими доказателствени средства, съдът намира, че сумата от 5 000 лв. представлява максимално справедливият паричен еквивалент за обезщетяването на тези неимуществени вреди.

При преценката си РС е взел под внимание всички значими конкретни обстоятелства, индивидуализиращи личните преживявания на ищеца и ги е отчел, давайки им имуществено изражение, чийто размер съвпада с приетия от този състав.

Така определеният общ размер на претърпените вреди следва да бъде редуциран с оглед непререкаемо доказаното наличие на  принос и от страна на увреденото лице /ищеца/ за настъпването на вредата. Въззивният съд също приема, че той е 50 %, тоест двамата участници в ПТП в равна степен са допринесли за възникването на произшествието и съответно – за вредоносния резултат от него.

Правилно  първоинстанционният съд е приел, че както несъобразената скорост на движение на делинквента, така и отнемането на предимството му от страна на пострадалия, са станали причина за настъпване на сблъсъка и не може да се даде превес на едното действие или да се омаловажи другото – липсата на кое да е от двете нарушения би могла да предотврати произшествието, а степента на вредите е обективен резултат от едновременното извършване на всяко от тях,  не от начина, по който е осъществено. Тоест – несъобразената скорост на движение на другия участник, сама по себе си, не е по-голяма причина за настъпването на увреждането, респективно за неговата тежест, тъй като и при по-ниска и при по-висока скорост, поради нарушението на ищеца – отнемане на предимство, вредата би настъпила, макар и с различно изражение. Независимо от характера и тежестта на травмата, причината за настъпването й въобще, все би била еднакво неправомерното поведение на двамата водачи  – дали увреждането би било по-тежко или по-леко – това би променило само общата сума за обезщетяване, но не и приноса на всеки от тях.

Следва да се подчертае, че както с протокола за констатиране на  ПТП, така и с НП е установено, че другият водач се е движел не с превишена, а с несъобразена с пътната обстановка /мокър и наклонен път/ скорост, поради което дори би могло да се определи по-голям принос за настъпване на вредата на ищеца, отнел предимството му, но с оглед забраната за влошаване на положението му във въззивното производство при липса на жалба от другата страна, съдът следва да се ограничи само до запазване непроменено правното му положение.

Поради това така определеният от първоинстанционния съд размер на дължимото на ищеца обезщетение следва да се намали на 2 500 лв. За този размер искът е основателен и доказан и следва да се уважи, заедно с поисканото обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане. Над този размер, до пълния предявен от 10 000 лв., претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.

В съответствие с размера на главното задължение, претендираното обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на деликта до предявяването на иска,  следва да бъде присъдено в размер на 285, 90 лв., а за разликата до предявените 902, 74 лв., следва да бъде отхвърлено като неоснователно.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части, включително по отношение на присъдените разноски.

В необжалваните части решението на СлРС е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени, въззиваемата страна не е направила и претендирала разноски  за тази инстанция и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 194/01.09.2011г. по гр.д. № 4860/10г. на СлРС В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 

 

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

                   

 

 

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: