Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  264

 

                                                гр.Сливен, дата 13.01.2012 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на тринадесети декември две хиляди и единадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:АТАНАС СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЯ СВЕТИЕВА                                                                                                                                                     

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря К.И., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 514 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

                   Делото е образувано въз основа на подадена на 06.10.2011 г. от ищеца в първоинстанционното производство, въззивна жалба против Решение № 698 / 19.09.2011 г. постановено по гр.д. № 808 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Сливен. С решението си, съдът е отхвърлил като неоснователен и недоказан ревандикационен иск с правна квалификация чл.108 от ЗС и е осъдил ищеца да заплати направените от ответника в производството разноски.

                   Недоволен от така постановения първоинстанционен акт останал ищецът по гр.д. № 808 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд. В жалбата си до съда въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на Районен съд – гр.Сливен, като твърди, че то е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи, че то е порочно, тъй като съдът не обсъдил обективно и всестранно всички доказателства събрани в производството. Възразява, че правото му на собственост върху процесния автомобил е доказано от представената по делото митническа декларация. Твърди, че МПС – то „Рено 19”, цвят черен, с ДК № 066Н 152,  се държи от ответника без правно основание и неговите възраженията в обратен смисъл не били доказани.

                  Моли съдът да се произнесе с акт, с който да отмени атакуваното решение на районния съд и вместо него да постанови друго по същество, с което да уважи предявения иск.          

                  В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, от въззиваемата страна не е постъпил писмен отговор.

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, се явява лично. Заявява, че поддържа въззивната жалба. Пледира да бъде уважена на посочените в нея основания, а решението на първоинстанционния съд отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявеният от ищеца иск и да се признае, че автомобилът е негова собственост.

          В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и по същество заявява, че не отрича правото на собственост на ищеца върху автомобила, но няма как да му го предаде, тъй като е иззет от органите на МВР. Моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна и на въззиваемия да бъдат присъдени разноските за тази инстанция.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

          Настоящият състав на Сливенски окръжен съд намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

          Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд, относно неоснователност и недоказаност на ищцовата претенция.

          Предявеният иск е с правна квалификация чл.108 от ЗС. Ревандикацията е вещен иск, чиято цел е да се установи спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че правото на владение като елемент от правото на собственост върху нея принадлежи на ищеца и въз основа на това да се заповяда на ответника, който я владее или държи без основание, да я предаде в натура във владение на ищеца. Тежестта на доказване в производство с предмет иск по чл.108 от ЗС, се свежда до главно и пълно доказването на три предпоставки от страна на ищеца, а именно, че е собственик на процесната вещ, че ответникът я държи или владее и тази фактическа власт се осъществява от него без основание. На първо място ищеца по ревандикацията следва да докаже по някой от законно установените способи активната си легитимация, т.е. правото си на собственост върху вещта. А от друга страна трябва да установи и пасивната легитимация на ответника, т.е. че вещта се намира в ръцете именно на това лице, което поради липсата на основание да я държи следва да му я върне. Ако не се докаже наличието на тези предпоставки, ревандикацията следва да се отхвърли, както законосъобразно е сторил и районният съд, с оглед липсата на доказване на релевантните по делото факти.

           Всичко казано в принципен план, пренесено към настоящия казус, води до извод, че предявеният иск по чл.108 от ЗС, следва да бъде отхвърлен поради недоказаност на предпоставките за уважаването му. Чрез възраженията срещу ревандикацията ответникът осъществява възможностите си за отбрана срещу искането да предаде вещта в натура на ищеца, който твърди да е нейн собственик. В конкретния случай ответникът не оспорва правото на собственост върху процесното МПС на ищеца, а възраженията му се ограничават само срещу искането да бъде предадена вещта в натура, т.е не се оспорва юридическия факт, от който ищецът черпи правото си на собственост. В този случай твърдението му, че не владее вещта не следва да се доказва от него, дори напротив доказването на този факт е в тежест на ищеца, както правилно районният съд е указал в доклада си по чл.146 от ГПК, обективиран в протоколно определение от 14.09.2011 г. Той от своя страна не е успял да докаже от нито правото си на собственост върху процесната вещ, нито обстоятелството, че тя се владее от ответника, поради което закономерно предявеният иск е бил отхвърлен от първоинстанционния съд.

        Факта, че вещта е била иззета от органите на МВР е изрично признат от съда за безспорен между страните и поради това ненуждаещ се от доказване, с определение държано по чл.146 от ГПК в открито съдебно заседание от дата 14.09.2011 г., срещу което ищецът и ответникът не са възразили. По отношение на представената по делото митническа декларация, чрез която ищецът се легитимира като собственик на процесния автомобил, въззивният съд намира, че тя не е документ въз основа на който може получателят посочен в нея да се признае за собственик на вещта на годно правно основание. Митническата декларация е документ, който обслужва интересите на фиска и може да бъде само една индиция, че правото на собственост върху МПС – то действително се притежава от посоченото в нея като получател лице, но това не е достатъчно за целите на пълното и главно доказване, което трябва да проведе ищеца, за да докаже претендираното от него право, в който смисъл е и извода на районния съд. На следващо място, недоказано по делото остана обстоятелството, че вещта се намира във владение на ответника. Видно от данните по делото тя е била иззета като веществено доказателство по досъдебно производство № 19/2004 г. по описа на МВР – гр.Сливен на 09.01.2004 г., т.е не се намира във фактическа власт на лицето, срещу което е предявен ревандикационният иск.

          Воден от тези съображения, въззивният съд приема, че искът по чл.108 от ЗС за установяване съществуването на правото на собственост на въззивника върху процесното МПС и осъждане на въззиваемия да предаде владението върху него, е недоказан по своето основание.

         Предвид изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                  С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция в размер на 100 лв. /платен адвокатски хонорар/.

                  Водим от горното, съдът

 

                                                                        

                                              Р      Е     Ш     И  :

 

      ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 698 от 19.09.2011 г., постановено по гр.д. № 808 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд.

               ОСЪЖДА И.И.В., ЕГН **********,***, да заплати на Г.М.М., ЕГН **********,***, направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 100,00 лв. /сто лева/.

 

       Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.

  

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                           

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                            2.