Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 14.12.2011 г.

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на четиринадесети декември през двехиляди и единадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 556  по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно, бързо, и се развива по  310 и сл., чл. 317, във вр. с  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №

169/19.10.2011г. по гр.д. № 494/11г. на НзРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Ж.П.Н. против “Водоснабдяване и Канализация – Сливен” ООД, гр. Сливен искове за признаване на уволнение за незаконно и отмяна на заповедта, с която е наложено, възстановяване на работника на предишната му длъжност – “ръководител на район гр. Нова Загора” към “ВиК-Сливен” ООД, гр. Сливен и заплащане на обезщетение в размер на 4 200 лв. по чл. 225 ал. 1 от КТ за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода 23.01.20111г. – 23.07.2011г., заедно с обезщетение за забава върху него в размер на законовата лихва, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът е ищец в първоинстанционното производство и атакува цитираното решение изцяло, като твърди, че то е неправилно, необосновано, незаконосъобразно и постановено при непълнота на събраните доказателства. Заявява, че приетата фактическа обстановка, не съответства на събраните доказателства, съдът е възприел становището на насрещната страна, а не се е произнесъл по неговите аргументи във връзка с момента на прекратяване на трудовото правоотношение, както и относно това, че през периода м.12.10г. – м. 04.11г. е бил осигуряван и са му се изплащали болнични и осигуровки. Твърди още, че решението е постановено и при непълнота на доказателствата, тъй като предизвестието му е било връчено по време на отпуск за временна нетрудоспособност, което ограничавало субективното му право да търси и намери подходяща работа. Освен това заявява, че управителят на ответното ТД е встъпил в изпълнение на задълженията си на 01.07.10г., заповедта за уволнението на въззивника му била връчена на 18.05.2011г. с обратна сила – тоест след изтичане на 9 месечния преклузивен срок по чл. 328 ал. 2 изр.2 от КТ. Твърди, че необоснованите фактически констатации са довели до незаконосъобразни правни изводи, поради което моли въззивния съд да отмени изцяло първоинстанционното решение и вместо това постанови ново, с което уважи предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба има направено ново доказателствено искане за събиране на новосъздадено писмено доказателствено средство във въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Излага детайлна аргументация, с която оборва всички наведени в жалбата възражения и твърдения. Моли въззивния съд да потвърди като правилно и законосъобразно атакуваното първоинстанционно решение. Претендира разноските за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени искания пред въззивния съд.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, заявява, че счита обжалваните части на решението за правилни и законосъобразни, моли въззивната инстанция да ги потвърди. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата не са направени възражения.

С мотивирано определение, държано в о.с.з., СлОС, при условията на чл. 266 ал. 1 от ГПК, е отказал събирането на новопредставеното писмено доказателствено средство от страна на въззивника, тъй като то не касае нито нововъзникнал, нито новоузнат факт и страната е могла да се снабди с документа още в хода на първоинстанционното производство. Освен това съдът счита и, че факта, за установяването на който се иска събирането на това доказателство, стои извън обсега на доказване в настоящия процес.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд и въвежда съдебното решение на първоинстанционния съд по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Към съда е отправено от ответника /въззиваем в това производство/ възражение за изтекла погасителна давност по отношение на главния иск за отмяна на незаконно уволнение.

Разпоредбата на чл. 358 ал. 1 т. 2 от КТ въвежда двумесечен срок за предявяване на иска по спор относно прекратяване на трудово правоотношение, който започва да тече, съгласно чл. 358  ал. 2 т. 1, от датата на прекратяването. В случая това е 23.01.2011г., предвиденият срок е изтекъл на 24.03.2011г., а исковата молба е заведена в деловодството на СлРС на 10.06.2011г.

Така формулираното съдържание на правната норма сочи, че срокът е давностен, изтичането му погасява не материалното право, а само правото да се търси съдебна защита на същото и за него съдът не следи служебно, страната, имаща интерес от това, следва да прецени дали да се позове на него. Изтичането на срока не прави иска недопустим, а само неоснователен. Ответникът, спазвайки процесуалните правила за ранна преклузия, е направил възражението с отговора на исковата молба.

Основният спор между страните и водещите аргументи на въззивника, се фокусират върху въпроса за момента на прекратяване на трудовото правоотношение, като решаващ както по отношение на срока за упражняване правото на иск от страна на служителя, така и по отношение на срока за упражняване правото да го уволни от страна на работодателя.

Трудовото правоотношение с въззивника е прекратено на основание чл. 328 ал. 2 от КТ, която урежда специална хипотеза, обусловена от сключване на договор за управление на съответното предприятие. Предвидена е възможност на управителя, без да се мотивира, да уволни служители в същото. Правната норма е поставила ограничения в две посоки – относно кръга от лица, спрямо които може да се приложи и относно периода от време, в който може да се упражни това право. Ищецът се домогва да разколебае действителността на уволнението, твърдейки, че то е извършено извън законоустановения срок.

Безспорно е установено в настоящото производство, че действието е извършено от лице, вписващо се в дефинираната от закона легитимация, спрямо служител, попадащ в категорията на адресатите на разпоредбата и в рамките на регламентирания от нея срок. Въззивникът-ищец е заемал ръководна длъжност в предприятието – “ръководител на район гр. Нова Загора”, договорът за възлагане на управление, сключен с управителя, извършил уволнението, е от 12.07.2010г. Трудовото правоотношение е прекратено именно на основание чл. 328 ал. 2 от КТ, и това е станало на 23.01.2011г. – тоест – правното действие, довело до настъпването на този резултат, е осъществено в течение на 9-месечния срок, осигурен на управителя да стори това.

Несъстоятелна е тезата на ищеца-въззивник, че заповедта от 16.05.2011г. /връчена му на 18.05.11г./ е тази, с която се прекратява трудовото правоотношение – то е прекратено ex legge с изтичането на срока на предизвестието на 23.01.2011г., както разписва императивната правна норма на чл. 335 ал. 2 т. 1 от КТ, която не подлежи на тълкуване. С тази заповед се уреждат последиците от вече настъпилия юридически факт, в нея липсва изявление на работодателя, насочено към повторно създаване на такъв ефект. От своя страна предизвестие № 15/22.12.2010г., след надлежното му връчване лично на служителя на 23.12.2010г., е поставило в течение тридесетдневния срок, с изтичането на който се прекратява трудовото правоотношение с него.

Без значение е фактът, че той е ползвал към този момент отпуск поради временна неработоспособност /болнични/, тъй като законът не визира това като пречка за връчване на предизвестие, а при уволнението в тази хипотеза служителят не се ползва с  някаква специална закрила. Не може да повлияе по ниткакъв начин и обстоятелството, че през целия период м.12.10г.-м.04.11г. въззивникът е бил осигуряван и са му били изплащани болнични, тъй като това са елементи от друго правоотношение.

Налице е валиден акт на прекратяване на трудово правоотношение, извършен своевременно от правен субект, разполагащ с правомощия  да стори това, но преди да се занимае с въпроса за материалната му законосъобразност, съдът следва да се произнесе по възражението за погасяване правото на иск на ищеца за атакуване законността на уволнението, с което е бил сезиран с отговора на исковата молба.

Същото е основателно предвид описаната подробно по-горе хронология на настъпване на правнозначимите факти. Правото на иск за оспорване законността на прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца е било погасено към момента на подаването на исковата молба, поради което искът следва да се отхвърли като неоснователен.

Акцесорните искове за възстановяване на предишната длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение могат да се предявят в 3 годишен срок от прекратяването на трудовото правоотношение, но с оглед неоснователността и отхвърлянето на обуславящия ги главен иск, доколкото от неговото уважаване зависи и тяхното, съдът намира, че тези две претенции също са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, включително по отношение на присъдените разноски.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна  за тази инстанция в размер на 360 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 169/19.10.2011г. по гр.д. № 494/11г. на НзРС.

 

ОСЪЖДА Ж.П.Н. да заплати на “Водоснабдяване и Канализация – Сливен” ООД, гр. Сливен направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 360 лв.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

         ЧЛЕНОВЕ: