Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  30

 

                                                гр.Сливен, дата 01.03.2012 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седми февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:А. СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЯ СВЕТИЕВА                                                                                                                                                      

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 593 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Обжалвано е Решение № 738 от 24.10.2011 г. постановено по гр.д. № 3009 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Сливен. С решението си, съдът е уважил исковата претенция с правно основание чл.79 във вр.с чл.200 от Закона за задълженията и договорите, като осъдил ответника А.Д.П. да заплати на ищеца С.С.П., сума в размер на 1470 лв. – представляваща остатък от продажна цена на закупени през 2008 г. агнета, както и сумата от 121,26 лв. – представляващи направените по делото разноски. Съдът уважил и акцесорната претенция с правно основание чл.86 от ЗЗД до размер на 14,39 лв., а за остатъка до пълния размер от 474 лв., искът бил отхвърлен като недоказан.

          Недоволен от така постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство. В жалбата си до съда въззивникът – ответник обжалва цитираното решение на Районен съд – гр.Сливен. Твърди, че то е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Възразява, че районният съд неправилно е ценил представените по делото „писмени бележки”, като такива с обвързваща доказателствена сила, предвид направеното от него оспорване още с отговора на исковата молба. Твърди, че в съдебно заседание не е признавал съществуването на задължението си към ищеца, нито е казвал нещо в този смисъл на свидетелката Попова, чиито показания съдът е кредитирал при постановяване на решението. Поддържа, че на 22.04.2008 г. ищецът му е предал 40 бр. агнета на стойност 3790,00 лв., като той му заплатил сумата 5100,00 лв., от които остатъкът бил авансово плащане за следващата продукция и всички финансови отношения по нататък между страните били уредени.

          Моли съдът да се произнесе с акт, с който да отмени атакуваното решение на районния съд и вместо него да постанови друго по същество, с което да отхвърли предявения иск. Прави искане за присъждане на направените разноски.

          В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият не е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд.

                   

        С въззивната жалба е направено доказателствено искане – да се приеме като доказателство по делото част от документацията, която въззивникът е водил във връзка с дейността му по закупуване на животни през посочения период, което доказателство по негови твърдения не му било известно по време на разглеждане на делото пред районния съд. Предвид обстоятелството, че доказателственото искане не отговаря на изискванията на чл.156, ал.2 от ГПК и липсва обосновка на причините,  които могат да доведат до допускането и събирането му от въззивна инстанция, на жалбоподателя е била дадена възможност да уточни искането си. В указания срок, въззивникът не е доказал наличието на обективна причини, която му е попречили да го представи пред районния съд, поради което искането му е оставено без уважение.

         Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт. С петитума на въззивната жалба се иска отмяна изцяло на атакуваното решение на районния съд. Предвид наличието на отхвърлителен диспозитивq относно част от претендираните суми за мораторна лихва и липсата на насрещна жалба, то не е налице правен интерес у въззивника да обжалва решението в тази му част, поради което въззивната жалба е оставена частично без разглеждане.

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

          Настоящият състав на СлОС намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондира със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

          Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на исковете, като такава по чл.79 във вр.с чл.200 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е надлежен доклад по делото, по който те не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

          Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд относно основателност на предявените искове.

          Главният иск е с правно основание чл.79 във вр.с чл.200 от ЗЗД. С него продавачът претендира от купувача реално изпълнение по договор за покупко – продажба на родово определени движими вещи – агнета, чрез заплащането на сума в размер на 1470 лв., представляваща стойността на 16 бр. доставени, но незаплатени агнета. В хода на процеса по иск с такава правна квалификация за уважаването му, следва да бъде доказано наличие на договорни отношения по договор за покупко – продажба на родово определени вещи – агнета между ищеца и ответника, с неговите съществени елементи и предаването на вещите. За отхвърляне на иска, ответника е следвало чрез главно и пълно доказване да установи, че е изпълнил задължението си да плати получената стока.

          Всички обстоятелства, чието съществуване е следвало да бъде доказано от ищеца за уважаване на претенцията му, са установени по делото. Между страните не се спори, че за посочения в исковата молба период от време между тях е имало сключен устен договор за покупко – продажба на агнета. Ответникът признава, че е получил агнетата от ишеца. По делото е представена нотариална покана отправена от въззиваемия до въззивника, получена от втория на 12.04.2011 г., за заплащане на исковата сума, в която са посочени обстоятелствата, въз основа на които се претендира вземането. Част от доказателствената съвкупност е и представено ксерокопие на бележка, в която има отбелязване, че остава дължима сума в размер на 1470 лв. В съдебно заседание, при поставени въпроси по реда на чл.176 от ГПК, относно авторството на записванията върху бележката, ответникът заявява, че сумата 1470 лв., датата 28.04.2009 г. са записани от него, както че положеният подпис също е негов. В този смисъл оплакването в жалбата, че неправилно съдът е ценил представените по делото писмени бележки, като частни свидетелстващи документи с обвързваща доказателствена сила е неоснователно. Въпреки, че ответникът твърди, че ги е оспорил още с отговора на исковата молба, такова оспорване в действителност не е проведено по делото. С отговора се оспорва само твърдението на ищеца, че се дължат процесните суми, но нито е било заявено, нито е било открито производство по оспорване на автентичността, по смисъла на чл.193 от ГПК, на тези частни свидетелстващи документи представени от ищеца. Дори напротив, в открито съдебно заседание на 28.09.2011 г., ответникът сам заявява, че подписът положен върху бележката е негов. Поради това и съдът правилно е приел, че се касае за признание на факт , ценено съобразно нормата на чл.175 от ГПК. От друга страна районният съд правилно е съобразил, че в случая е налице обвързваща за съда доказателствена сила не само относно авторството на частния документ, но и досежно неговото съдържание, тъй като е налице признание на неизгоден за страната факт/дължимост на сумата от 1470 лв./. Въззивникът – ответник в настоящото производство е оспорил голословно твърдението, че дължи претендираните суми, тъй като според него били платени, но по делото липсват убедителни доказателства, които да подкрепят изявленията му. Правилно районният съд е ценил, в съпоставка с всички други доказателства по делото, показанията на свидетеля Д./син на ответника/, който единствено заявява, че финансовите отношения между страните са били уредени, но по същество неговите думи възпроизвеждат казаното от баща му. Същото важи и по отношение на свидетелката П., чиито показания са обективни, безпристрастни и също са ценени в съвкупност с цялостния доказателствен материал.

        Предвид изложената правна характеристика на исковите претенции и с оглед фактическите данни по делото, въззивният съда намира, че в хода на производството са били доказани предпоставките за ангажиране на отговорността на въззивника. По пътя на пълно и пряко доказване, чрез използване на допустими, относими и необходими доказателствени средства, ищецът е доказал, че между страните е бил сключен договор, който ответникът от своя страна не е изпълнил, поради което следва да бъде осъден да заплати исковата сума. Всички тези обстоятелства са достатъчни от своя страна, за да обосноват извод за основателност на претенцията от ищеца за неизпълнеине на договор за покупко – продажба на агнета между страните от страна на ответника.

       По отношение на втория иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата, районният съд е провел пълно и надлежно събиране на допустими и относими доказателства, поради което е формирал и обективни фактически констатации. Правилно е съобразил настъпването на падежа за това задължение, а именно – 12.04.2011 г., датата на получаване на нотариалната покана от ответника П.. Въз основа на събраните доказателства досежно този иск, е направил законосъобразни правни изводи, които изцяло се споделят от въззивния съд.

                Воден от тези съображения, въззивният съд приема, че исковете по чл.79 във вр.с чл.200 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД са доказани както по своето основание, така и по размер, в границите установени от районния съд. С оглед на изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция в размер на 100 лв. /платен адвокатски хонорар/.

                 Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                               Р      Е     Ш     И  :

 

      ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение № 738 от 24.10.2011 г. постановено по гр.д. № 3009 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Сливен..

                ОСЪЖДА А.Д.П., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, да заплати на С.С.П., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.Д.,общ.С., направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 100,00 лв. /сто лева/.

 

       Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.

  

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                           

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                            2.