Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  42

 

                                                гр.Сливен, дата 13.03.2012 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четиринадесети февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ СВЕТИЕВА                                                                          

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря И.К., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 600 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Образувано е въз основа на подадена от процесуалния представител на ответника в първоинстанционното производство, въззивна жалба против Решение № 700 от 13.10.2011 г. постановено по гр.д. № 308 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Сливен. С решението си, съдът е уважил исковата претенция с правно основание чл.422, ал.1 във вр.с чл.415, ал.1 от ГПК, като е признал за установено между страните, че М.Т.Г. дължи на „Изи асет мениджмънт” АД, сума в размера на 10 000 лв., дължима по запис на заповед от 28.05.2010 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението – 21.10.2010 г. до окончателното й изплащане. Със същото решение въззивницата Г. била осъдена да заплати на въззиваемото дружество разноски в размер на 300 лв.

          В жалбата си до съда въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва цитираното решение на Районен съд – гр.Сливен. Жалбоподателят прави оплакване относно нарушаване на процесуалните правила, което според него се изразява в неспазване изискването на чл.177, ал.1, т.2 от ГПК, тъй като в производството, при поставени въпроси по реда на чл.176 от ГПК, отговорите са били дадени не от законния представител на юридическото лице, както повелява разпоредбата на закона, а от неговия процесуален представител. От друга страна, твърди, че е било нарушено правото на защита на доверителката му, тъй като съдът не допуснал до разпит свидетеля Р.П.С., с аргумент, че доказателственото искане е преклудирано, въпреки твърдения на жалбоподателя, че се касае за новоузнато обстоятелство. Друго процесуално нарушение според въззивника е отказът на съда да спре производствто по делото на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК, въпреки, че са установени престъпни обстоятелства, от установяването, на които зависи изходът на гражданския спор. Другата група възражения изложени в жалбата се отнасят до материалната незаконосъобразност на постановеното решение. Въззивникът поддържа, че между страните не съществува каузално правоотношение по повод дължимост на посочената в записа на заповед сума, което останало недоказано в производството от страна на ищеца, предвид характера на иска и обуславяло неоснователност на  неговата претенция.

          Въз основа на изложеното моли съдът да се произнесе с акт, с който да отмени атакуваното решение на районния съд и вместо него да постанови друго по същество, с което да отхвърли предявения иск. Прави искане за присъждане на направените разноски пред две инстанции.

                  В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд. В него се излагат съображения целящи опровергаване на направените в жалбата оплаквания. Поддържа, че постановеното решение е правилно и законосъобразно, постановено след задълбочен анализ на събраните по делото доказателства.

                   От Сл.ОС се иска постановяване на решение, с което първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден, а жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на сто лева.

          С въззивната жалба е направено процесуално искане – за спиране на настоящото производство на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК, до приключване на разследването по досъдебно производство № 137 „ИП”/2011 г. по описа на ОД на МВР Сливен, пор. № 987/2011 г. по описан на РП Сливен за извършено престъпление по чл.315, ал.1 вр. чл.309, ал.2, вр. ал.1 от НК и две доказателствени искания – да се приеме като доказателство по делото служебна бележка от 09.09.2011 г. на РП Сливен и да бъде допусната до разпит при режим на довеждане Р.П.С., с чиито показания се цели да се докаже, че няколко дни след датата на подписването на процесния запис на заповед е бил без посочена в него сума, което води до извода, че е бил дописван по-късно, поради което не е породил своя ефект. С оглед доказване на твърдението, че се касае за новоузнато обстоятелство, моли да му бъде издадено съдебно удостоверение, което да послужи на въззивника пред РП Сливен, от където да се снабдят със служебна бележка, от която да е видно на коя дата е била разпитана Р.С..

         Въззиваемият в своя отговор излага аргументи, с които се противопоставя на уважаването на всяко едно от посочените искания.

          Във връзка с направеното искане за спиране на настоящото производство на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК, до приключване на разследването по досъдебно производство № 137 „ИП”/2011 г. по описа на ОД на МВР Сливен, пор. № 987/2011 г. по описан на РП Сливен за извършено престъпление по чл.315, ал.1 вр. чл.309, ал.2,  вр. ал.1 от НК, въззивният съд намира същото за неоснователно. Съображенията за това са следните: доколкото гражданският съд може сам да извърши проверка на истинността на оспорения документ, което е достатъчно за нуждите на гражданския спор, наличието на данни за неистинността на документа не е основание за спиране на делото по чл.229, ал.1, т.5 от ГПК, тъй като установяването на самото документно престъпление по наказателен ред не е от значение за изхода на гражданския спор. За да е налице основание за спиране на гражданското дело по този текст, трябва да е налице тъждество между деянието, предмет на наказателното производство като престъпление, и деянието, което е предмет на доказване в гражданския процес, като обуславящ юридически факт, което изискване в случая отсъства. Поради изложените съображения е оставено без уважение и искането да се приеме като доказателство по делото служебна бележка от 09.09.2011 г. на РП Сливен, тъй като предвид гореизложените мотиви тя се явява неотносима към спора.

                  По доказателственото искане за допускане до разпит на свидетел при режим на довеждане, въззивният съд намира, че се касае за хипотезата на чл.266, ал.3 от ГПК, тъй като във въззивната жалба се твърди, че е налице процесуално нарушение на районния съд, който е отхвърлил искането като преклудирано, а всъщност се е касаело за новоузнато обстоятелство по смисъла на чл.147, т.1 от ГПК. Тъй като се твърди, че става въпрос за новоузнато обстоятелство, е следвало районният съд на основание чл.146, ал.2 от ГПК да укаже на страната за необходимостта да посочи причините, поради които доказателството не е ангажирано по-рано и да проведе доказване за тях. Предвид неизпълнеието на това служебно задължение, пропускът следва да бъде поправен от въззивният съд /арг.чл.273 от ГПК/, който дава възможност на въззвинка да докаже своевременността на направенто пред първоинстанционния съд искане, т.е да докаже обективни причини, поради които по-късно е посочил доказателството. Причините, поради които тези доказателства се сочат след приемането на окончателния доклад от районния съд, следва не само да бъдат посочени, но и доказани. Предвид това, следва да се уважи искането на въззивника и да му се издаде съдебно удостоверение, което да му послужи пред РП Сливен, от където да се снабди със служебна бележка, от която да е видно на коя дата и била разпитана Р.С. /искания да бъде допуснат до разпит в настоящото производство свидетел/ по преписка вх.№ 399/2011 г. На основание чл.267, ал.1 от ГПК, съдът е отложил произнасянето си по въпрос за допускане до разпит на свидетеля за първото по делото открито съдебно заседание, след преценка на доказването на твърдението от страна на въззивника, че се касае за новоузнато обстоятелство.

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, се явява лично, представлява се от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК. Поддържа въззивната жалба и няма възражения по доклада на жалбата и отговора. По същество иска отмяна на атакуваното решение по съображенията изложени във въззивната жалба и отхвърляне на предявения иск. Претендира присъждане на направените разноски.

          В съдебно заседание, въззиваемата страна, редовно призована, не се явява представител по закон, представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.3 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Няма възражения по доклада. Моли да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.

                   С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на обжалваното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събрания по делото фактически и доказателствен материал, намира, че обжалваното решение е неправилно и необосновано и поради това следва да бъде отменено. Настоящият състав на Сливенски окръжен съд, намира, че формираната и изложена в мотивите на решението на районния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което, препраща своята към нея, макар да не споделя крайните правни изводи. Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на иска по чл.422, ал.1 във вр.с чл.415, ал.1 от ГПК. Касае се за търговски спор с цена на иска 10 000 лв., което обусловило разглеждането му по общите правила на процеса от районния и въззивния съд.

                   С оглед на оплакванията изложени в жалбата, че е налице нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неспазване изискването на чл.177, ал.1, т.2 от ГПК, при поставени въпроси по реда на чл.176 от ГПК, отговорите да бъдат дадени от законния представител на юридическото лице, следва да се каже, че оплакването е основателно. Действително идеята на закона е по реда на чл.176 от ГПК, да се поставят и дадат отговори от самата страна, което е участвала в правоотношението предмет на съществуващия спор. Районният съд е нарушил съдопроизводствените правила, като е допуснал отговорите на поставените въпроси да бъдат дадени не от законния представител на юридическото лице, а от неговия процесуален представител. Въпреки това, нарушението не се е отразило на крайните изводи на съда, тъй като това доказателствено средство може да се използва само срещу страната, от която изхожда, но не и в нейна полза. В този смисъл допуснатото нарушение не е съществено, тъй като първоинстанционния съд не е ценил дадените от процесуалния представител на юридическото лице обяснения, нито в негова вреда, нито в негова полза. От друга страна, доколкото във въззивната жалба липсва искане за повторно поставяне на въпросите по реда на чл.176 от ГПК, то въззивният съд не разполага с правомощие служебно да отстрани порочно извършеното от първа инстанция действие.

                   По отношение на другото инвокирано във въззивната жалба нарушение на процесуалните правила, свързано с назаконосъобразно недопускането до разпит на Р.П.С., в резултат на което страната е била лишена от процесуална възможност да попълни делото с фактически и доказателствен материал, същото е основателно. Във въззивната жалба е направено искане доказателството да бъде събрано от въззивния съд. След доказване наличието на обективни причини за по – късното му посочване, тъй като страната твърди, че се касае за новоузнато доказателство, е допусната до разпит пред въззивния съд свидетелката С.. Относно допустимостта на свидетелските показания следва да се каже, че в настоящия случай не е налице забраната на чл.164, ал.1, т.6 от ГПК. Твърденията на въззивицата М.Г. са, че подписът положен на записа на заповед е нейн, но изявлението, че се задължава да заплати на предявяване сума в размера на 10 000 лв. не изхожда от нея, тъй като съдържанието на документа е било подправено след съставянето му. В този случай е налице оспорване автентичността на документа, тъй като тя поначало се свързва не само с авторството на положения подпис, но и с авторството на подписаното изявление. Въпреки, че по същество записа на заповед представлява частен документ изходящ от страната, която иска разпит на свидетеля, не е налице визираното в чл.164, ал.1, т.6 от ГПК опровергаване на съдържанието му. Оспорва се автентичността на частен документ по смисъла на чл.193 от ГПК, поради което са допустими всички доказателствени средства. Последиците от  установяване на твърдяните факти, а именно че документът е дописван в последствие, се изразяват в оборване на формалната доказателствена сила записа на заповед предвидена в чл.180 от ГПК. Ако оспорването по чл.193 от ГПК бъде успешно, ще се установи, че изявлението не принадлежи на лицето, подписало документа, тъй като автентичността се свързва не просто с авторството на подписа, а с авторството на подписаното изявление.

                От показанията на разпитаната свидетелка се установява, че тя е била мениджър на отдела, в който е работела въззивицата М.Г. през 2010 г. На 28.05.2010 г. /датата на издаване на процесния запис на заповед/, свидетелката С. била в отпуск за осиновяване на дете, но на 31.05.2010 г. отново била на работа и тъй като имала достъп до касата на дружеството, видяла процесния запис на заповед с издател М.Г., в който фигурирали трите имена и подписа й, но липсвало посочване на сумата, за която бил издаден записа. Впоследствие през месец юни 2011 г. била извикана за разпит в полицията и там видяла същия запис на заповед попълнен със сумата от 10 000 лв. Твърди, трайна практика при прекратяване на отношенията с въззиваемото дружество е да се подписват празни записи на заповед, които впоследствие да се попълват от служители или представители на дружеството. След предявяване на оригинала на процесния запис на заповед, приложен по делото, свидетелката потвърди, че именно това е документът, който е видяла. Съдът изцяло кредитира показанията на свидетелката С., тъй като те са обективни и безпристрастни. С оглед на това, намира оспорването по чл.193 от ГПК на процесния запис на заповед за успешно. В този смисъл с оглед на установената неистинност на оспорения документ, той следва да се изключи от доказателствата по делото, което е пречка съдът да формира изводите относно релевантните за спора факти върху него. Неоснователно е възражението, изложено в отговора на въззивната жалба, че нередовност в записа на заповед би била налице само, ако сумата е била дописана сред 08.10.2010 г. – датата на предявяване на процесния запис на заповед. При записа на заповед задължението да се плати паричната сума се поема от издателя с подписване на документа, а предявяването му за плащане по правната си същност е покана за изпълнение на поетото още с подписване на документа задължение. При записа на заповед не се поставя въпросът за приемане, защото при него издателят с подписването на ефекта поема задължение за плащане на посочената парична сума както спрямо поемателя, така и спрямо всеки друг кредитор - джиратар по ценната книжа. По отношение на записа са неприложими правилата за акцепта. При него не може да има предявяване на ефекта за приемане. Задължаването на прекия длъжник при записа на заповед става със самото му издаване.

От друга страна с оглед на кредитираните свидетелски показания, възражението на въззивника за неспазване на менителничната форма, наведено още в отговора на исковата молба, също се явява основателно. Този вид абсолютни възражения се основават върху самия документ и действат абсолютно против всеки приносител на ценната книга. Менителничните сделки са формални, като документите, които ги материализират имат качеството на ценни книги. Стриктното спазване на строгата менителнична форма е абсолютна предпоставка за действителността на менителничните задължения. Редовната от външна страна менителнична сделка създава формалната легитимация на приносителя. Липсата на дори един от предвидените от закона реквизити, води до недействителност на менителничното задължение. Липсата на реквизит от изброените в чл. 535 от ТЗ за записа на заповед при издаване на съответния документ, води до нищожност на ценната книга. В настоящия казус се доказа, че няколко дни след издаване на процесния запис на заповед, в него не е била посочена сумата, за която издателят се е задължил. Доколкото записа на заповед представлява безусловно обещаване да се плати на поемателя определена сума пари (чл. 535, т. 2 от ТЗ), то липсата на такава сума прави сделката нищожна. Като последица от недействителността записът на заповед, същият не е може да послужи като годно основание за задължаване на ответницата и за снабдяване със заповед по чл. 417 от ГПК за изпълнение на материализираното в съдържанието му парично задължение. Като формална сделка, записът на заповед трябва да има определено от закона минимално съдържание и е валиден само ако са налице всички елементи, предписани от закона - чл. 535 от ТЗ, с изключение на посоченото в чл. 536, ал. 2, 3 и 4 от ТЗ. Липсата на елементите по чл. 535 от ТЗ, с изключение на тези, посочени в чл. 536, ал. 2,3 и 4 от ТЗ, води до нищожност на сделката, до липса на валидно възникнало задължение за плащане, какъвто е и настоящият случай. Не бъде ли означена в записа на заповед сумата, която трябва да се плати - ясно и определено, записът на заповед не може да има менителичен ефект. Това означава да е посочена паричната сума, за която издателят на записа на заповед поема задължението, т.е. колко и какви пари трябва да се заплатят, в който смисъл е и Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС. Липсата на задължителен реквизит на записа води до извод за липса на валидно менителнично правоотношение, което от своя страна води до недействителност на записа на заповед.

Строгата форма на записа на заповед е съществено условие за неговата действителност и ако не съдържа едно от изброените в чл. 535 ТЗ съществени условия, няма менителнична сила. Липсата на задължителен реквизит на записа води до извод за липса на валидно менителнично правоотношение, което от своя страна води до недействителност на записа на заповед. Следователно, при издаването на записа на заповед е липсвало валидно задължение за лицето, което го е подписал за плащане на посочената в него сума, поради което и издаденият въз основа на него изпълнителен лист не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, в който смисъл въззивният съд намира, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен.

                  Нещо повече ответникът с отговора на исковата молба е направил не само посоченото по – горе абсолютно обективно възражение, за липса на реквизит на записа на заповед, което го прави нищожен, но и едно релативно възражение, свързано с каузалното провоотношение между страните, а именно, че такова правоотношение не съществува. Безспорно записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, поради което не е условие за действителност на ефекта. В същото време обаче записът на заповед се издава заради конкретни отношения между издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за заплащане на определена сума. При възникнал между страните спор, всяка от тях следва да докаже твърдените от нея факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици. В хипотезата на претенция по запис на заповед кредиторът трябва да установи съществуването на вземането, факта, от който произтича вземането му, пораждането на задължението и неговия размер, а длъжникът - да изчерпи и докаже възраженията си срещу вземането, които могат да бъдат абсолютни /срещу формата или съдържанието на записа на заповед/ и лични, основани на отношенията му с кредитора. Предметът на доказване по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка със задължение по запис на заповед следва да се изведе от естеството на възражението на длъжника като защитно средство срещу твърдяната материалноправна незаконосъобразност на съответния документ. В случая, страните по менителничното правоотношение и тези по твърдяната каузална сделка съвпадат и платецът може да прави възражения относно обезпечителното издаване на записа на заповед. Ответникът още с отговора на исковата молба е релевирал възражение за липса на каузална сделка, поради която е издаден записът на заповед. За успешното провеждане на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът - заявител в заповедното производство при направено от длъжника възражение за липса на каузална сделка, поради която е издаден записът на заповед, е следвало да посочи каузалното правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е издаден записът на заповед, и да докаже пораждането на задължението по каузалното правоотношение, а ответникът - погасяването му. В производството по чл.422 ГПК съдът извършва проверка за съществуването на каузално отношение, само ако длъжникът е направил възражение за наличието на такова правоотношение, за обезпечаване на изпълнението на което е издаден записът на заповед, послужил като документ за издаване на заповедта за изпълнение. В този случай, тежестта на доказване е на ищеца – поемател по записа на заповед. В настоящия казус въпреки направеното възражение за липса на каузално правоотношение между страните от ответника, ищецът не е доказал пораждане на задължение по посоченото от него каузално правоотношение по договор за поръчка, изработка и реклама, сключен на 09.09.2008 г. между „Изи асет мениджмънт” АД и  М.Т.Г., което е допълнителен аргумент за неоснователност на предявения иск.

                 Предвид изложеното съдът приема, че задължението за процесната сума не е валидно възникнало и вземането на ищеца спрямо ответницата не съществува, поради това искът се явява неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззиваемия, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззивника, сторените от него за две инстанция в размер на 625 лв. /500 лв. заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство пред районния съд, 120 лв. такса за назначаване на експертиза, 5 лв. такса за издаване на съдебно удостоверение/.

                 Относно обжалваемостта на настоящото въззивно решение, следва да се каже, че то е окночателно и не подлежи на касация, съобразно нормата на чл.280, ал.2 от ГПК. По аргумент от текста на чл. 365, т. 1 ГПК всеки иск с предмет право или правно отношение, породено или отнасящо се до търговска сделка, вкл. нейното сключване, тълкуване, валидност, изпълнение, неизпълнение или прекратяването й, както и последиците от последното, е годен да сложи началото на търговски спор, т.е. такъв, по който се образува търговско дело в широк смисъл. Съгласно чл. 286, ал. 2 - във вр. чл. 1, ал. 1, т. 8, предл. 2-ро ТЗ записът на заповед е абсолютна търговска сделка - независимо от качеството на лицето емитент, т.е. налице е в процесния случай въззивно решение, постановено по търговско дело с предмет установителен иск относно абсолютна търговска сделка с цена 10 000 лева. Разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК предвижда, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 10 000 лв. Логическото и граматическо тълкуване на нормата, налага извод, че търговски дела с цена на иска точно 10 000 лв. също не подлежат на касация.

                 Водим от горното и на основание чл.271 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                                Р      Е     Ш     И  :

 

 

        ОТМЕНЯ Решение № 700 от 13.10.2011 г. постановено по гр.д. № 308 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Сливен, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

        ОТХВЪРЛЯ предявения от „Изи асет мениджмънт” АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр.С., ж.к. „Л.”, бул. „Дж.Н.”, № *, АТЦ „Силвър център”, ет.*, срещу М.Т.Г., ЕГН **********,***, иск за признаване на установено между страните, че М.Т.Г. дължи на „Изи асет мениджмънт” АД сумата от 10 000 лв. /десет хиляди лева/ по запис на заповед от 28.05.2010 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението – 21.10.2010 г. до окончателното й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.  

         ОСЪЖДА „Изи асет мениджмънт” АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр.С., ж.к. „Л.”, бул. „Дж.Н*”, № *, АТЦ „Силвър център”, ет.*, да заплати на „М.Т.Г., ЕГН **********,***, направените разноски по делото пред две инстанции в размер на 625 лв. / шестстотин двадесети пет лева /.

                Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, на основание чл.280, ал.2 от ГПК.

 

 

 

                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                                     

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.   

                                                                                                          

                                                                                                          

                                                                                                       2.