Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. С., 01.02.2012 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на първи февруари през двехиляди и дванадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 5  по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 849/14.11.2011г. по гр.д. № 4424/11г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата 715,46 лв., представляваща неплатена цена на доставена питейна вода за периода 29.02.2000г. – 31.07.2007г. за обект в гр. С., бул. “Б.М.” *-*-*, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 24.09.200г. до окончателното изплащане, сумата 257, 89 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на зааконовата лихва изтекла до 17.08.2007г. и 20, 97 лв.разноски в производството по ч.гр.д.№ 4141/07г. на СлРС и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е материално и процесуално неправилно, необосновано и необосновано. Въззивникът  твърди още, че по категоричен начин било доказано от разпита на свидетелите, че ищецът и семейството му са живели в процесното жилище и той е бил потребител на водата, доставена от дружеството. Развива съображения, че ищецът е бил наемател, а приетото от съда, на базата на адресната му регистрация в гр. София и гр. Русе, било ирелевантно, тъй като това не означавало, че той не е ползвал и процесното жилище. Заявява, че след като той е бил наемател и е плащал наем, дължал и заплащане на потребената вода. Също така сочи, че независимо, че съдът не е мотивирал решението си на това основание, неправилно е приел, че ищецът е направил възражение за изтекла погасителна давност – такова можел да направи само ако производството било по положителен иск – тоест – дружеството е ищец, а потребителят – ответник.освен това позоваването на такава давност не можело да става по време на съдебните прения. Поради изложеното въззивникът моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо него съдът да постанови ново, с което да отхвърли исковете изцяло, като неоснователни, или – евентуално – частично, за периода до 03.2001г., тъй като за него ищецът в това производство не може да се позовава на изтекла погасителна давност. Претендира разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд и въвежда съдебното решение на първоинстанционния съд по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Жилището, за което въззивното дружество, че е доставяло питейна вода през процесния период и  претендира заплащане на стойността й, е собственост на Борислав Ганев – трето, неучастващо в това производство лице. Въззиваемият, ищец пред РС, против когото е издаден изпълнителен лист за сумите (главница, лихви и разноски), не е бил никога негов собственик, установено е, че е живял в него като наемател, партидата в ответното дружество за този апартамент е открита на негово име.

По начало е без правно значение за този спор дали ищецът е бил наемател и за какъв период от време, както и дали действително е ползвал жилището. Тези въпроси могат да рефлектират върху други облигационни правоотношения – между него и собственика, които обаче не са предмет на разглеждане и решаване в това производство.

За спора, с който съдът е сезиран, релевантни са тези факти, които правната норма е въвела като условия и предпоставки за възникване на отговорност за изпълнение на парично задължение за заплащане на цена на доставена родово определена вещ – питейна вода (съответно – такси за ВиК услуги).

Дори да се приеме, че през целия исков период ищецът е имал качество “наемател” на процесното жилище, това не е достатъчно, за да се ангажира гражданската му отговорност. Нормативната уредба в течение на целия период, независимо от настъпилите промени, е единна и категорична при определянето на субекта на задължението – това е “потребителят”( или “абонатът”), който е дефиниран като собственик на имот в сграда – етажна собственост (както е в случая), респективно – лицата, на които е учредено вещно право на строеж или вещно право на ползване. Лице, което има качество на наемател може (не е длъжно) да извършва плащане от името и по партидата на абоната. Носител на задълженията спрямо ВиК и на отговорността при неизпълнение обаче, е наемодателят, ако самият той, по някоя от посочените по-горе причини, е “потребител.” С последните изменения от 2006г. законодателят е допуснал наемател да бъде потребител на ВиК услуги, (като партидата отново следва да бъде заведена и на името на собственика), но е предвидил изричен императивен ред, чиито формални изисквания са задължителни и в случая не са спазени.

Правилно решаващият съд е преценил, че след като ищецът не е бил собственик на апартамента, нито е бил носител на някое от посочените ограничени вещни права, както и понеже липсва хипотезата на надлежна обща партида със собственика, ответното дружество незаконосъобразно е открило и водило на негово име партидата, поради което не може да търси заплащане на исквите суми.

Отрицателните установителни искове са основателни и доказани и следва да се уважат.

Инвокираните във въззивната жалба оплаквания във връзка с приетото от съда за “възражение за изтекла погасителна давност”, са неоснователни. Съдът правилно е счел изявлението като такова възражение и правилно го е игнорирал като преклудирано. Друго обсъждане на това възражение е неоправдано.

Въз основа на горните аргументи настоящият състав счита, че въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

Правилно са разпределени разноските в първоинстанционното производство. Отговорността за разноски във въззивната фаза пада върху въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, въззиваемият не е не е доказал направени разноски пред СлОС и такива не му се следват.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение  № 849/14.11.2011г. по гр.д. № 4424/11г. на СлРС .

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цена на иска под 5000 лв.

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

        

 

ЧЛЕНОВЕ: