Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  50

 

                                                гр.Сливен, дата 15.03.2012 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:АТАНАС СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЯ СВЕТИЕВА                                                                                                                                                     

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря К.И., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело 13 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

                   Делото е образувано въз основа на подадена от ищеца в първоинстанционното производство, въззивна жалба против Решение № 886/17.11.2011 г. постановено по гр.д. № 4677 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Сливен. С обжалваното решение, Сливенски районен съд е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявения от Н.С.М., иск с правна квалификация чл.108 от ЗС, за признаване на установено спрямо ответницата Н.П.Д., че ищцата е собственик на недвижим имот, находящ се в с.Ж.В., общ.Сливен, представляващ масивна жилищна сграда на един етаж със застроена площ 100 кв.м., състоящ се от три стаи и едно сервизно помещение, построена в поземлен имот I – 1112, кв.91 по плана на с.Ж.В., целия с площ 956 кв.м., при граници: изток – улица, запад - № XVII и имот № XVI, север – имот № XV, юг имот № 1113, заедно с отстъпено право на строеж върху общинска земя върху държавно дворно място, и за осъждане на  ответницата да предаде владението върху имота. Със същото решение ищцата е осъдена да заплати деловодните разноски извършени от ответницата в размер на 365 лв.

                   Недоволен от така постановения първоинстанционен акт останал ищецът по гр.д. № 4677 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд. В жалбата си до съда въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на Районен съд – гр.Сливен, като твърди, че е неправилно, а правните изводи на съда необосновани. Прави оплакване, че районният съд избирателно е ценил свидетелските показания на С.Д.С., само в полза възражението за давност на ответницата. Липсвали мотиви защо не се кредитират показанията на свидетеля М.. Жалбоподателят възразява срещу извода на съда, че ответницата Д. заплащала данъците на процесния имот за период по – дълъг от десет години, тъй като бил необоснован. В жалбата се поддържа, че решението е порочно, тъй като съдът не обсъдил обективно и всестранно всички доказателства събрани в производството. Твърди се, че въззивницата е обективирала намерението да свои за себе си имота, чрез декларирането му в общината през 1998 г., а после е продължила да осъществява владението си чрез необезпокоявани посещения в двора на имота до 2003 г., когато външната врата била заключена с катинар. Сочи, че възражението за придобиване на имота по давност от ответницата Д. е недоказано, тъй като преди 2003 г., тя не е предприела действия, с които категорично да отрече правото на собственост на ищцата М.. В решението не били изложени мотиви по въпроса за необходимостта отношението на ответницата Д. към вещта да достигне до знанието на ищцата М..

                  Моли съдът да се произнесе с акт, с който да отмени атакуваното решение на районния съд и вместо него да постанови друго по същество, с което да уважи предявения иск.          

                  В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд. В него се излагат съображения, опровергаващи наведените в жалбата оплаквания. В отговора се твърди, че ищцата не е представила убедителни доказателства, от които да се направи извод, че е приела наследството на баща си. Твърди се, че решението е правилно, обосновано и законосъобразно, поради което въззиваемият моли да бъде потвърдено.

                  В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се явява, не се представлява. В писмено становище постъпило по делото от процесуалния представител по чл.32,т.1 ГПК на последния, се заявява, че поддържа въззивната жалба, тъй като инвокираните с нея правни доводи за порочност на атакуваното решение били основателни. Поддържа и заявеното в жалбата доказателствено искане. Пледира решението на първоинстанционния съд да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да се уважи предявеният иск.

          В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и по същество заявява, че съдът правилно не е кредитирал показания на свидетелите, разпитани по инициатива на въззивницата М., тъй като техните впечетления върху процесния имот били спорадични. Намира възражението за придобиване на имота по давност от доверителеката й Д. за доказано. Моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна и на въззиваемия да бъдат присъдени разноските за тази инстанция.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт. По отношение на доказателственото искане на въззивника - да се изиска справка в Данъчно подразделение – Сливен, от която да е видно въззивницата заплатила ли е дължимите от нея данъци за периода от 1998 г. до 2006 г. по отношение на процесния имот, с определение от открито съдебно заседание, същото е оставено без уважение, предвид характера на въззивното производство и забраната за сочене на нови факти и доказателства – чл.266 от ГПК. Въззвиникът в своето искане не е обосновал наличие на  законовите предпоставки за уважване му, а именно наличие на нововъзникнали, новоузнати факти или процесуални нарушения допуснати от страна на районния съд, нито пък сочи обективна пречка за непредставянето на доказателствто пред районния съд.               

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

          Настоящият състав на Сливенски окръжен съд намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Правилно е разпределил тежестта на доказване, относно правнорелевантните факти, като е указал на страните кои факти подлежат на доказване от всяка една от тях. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

          Въведените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение, настоящият състав намира за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд, относно доказаност и основателност на правоизключващото възражение на ответника за придобиване на имота по давност в продължение на десет години от въззиваемата Д..

          Предмет на разглеждане в настоящото производство е иск с правна квалификация чл.108 от ЗС. В исковата на молба Н.С.М. твърди, че е собственик на процесния имот, находящ се в с.Ж.В., общ.Сливен, на основание придобиване по наследство от баща й С.Д.Г.. Прилага и удостоверение за наследници № 217/08.07.2011 г. Твърди, че разбрала от майка си за имота през 1998 г. и тогава го декларирала на свое име, като редовно заплащала данъците за същия. От 1998 г. до 2003 г. посещавала имота, за да следи за кражби и да не се руши, но от 2003 г. вече била заключена външната врата на двора. След разговор с баба й - Н.П.Д. /майка на С.Д.Г. /, тя й казала, че този имот не е нейн. Такова поведение ответницата имала и през следващите години, като през 2008 г. на среща между страните при кмета на селото, Д. отново заявила, че няма внучка и че имота не е нейн. По делото са представени два констативни нотариални акта на името на Н.П.Д., за придобиване през 2006 г. на 5/6 от процесния имот и на 1/6 от същия през 2010 г. Към исковата молба са приложени и три броя съобщения – от 2000 г., 2001 г. и 2002 г., с които ищцата е била уведомена от Данъчно подразделение – Сливен за дължим данък за земя и сграда, находящи се с.Ж.В. и декларирани от М. с Декларация вх.№ 104754/22.05.1998 г.

          В отговора на исковата молба се излага, че въззивницата М. не е поддържала отношения с баща си и неговите родители, не е посещавала имота. Направено е възражение за придобиване на процесния имот по давност, тъй като от 1996 г. единствено въззиваемата Д. владяла имота за себе си, постоянно и необезпокоявано. Поради придобиването на имота по давност от Д., тя се снабдила с представените по делото констативни нотариални актове. Твърди, че е обработвала имота, държала е ключа за него в себе си, плащала е всички консумативи и данъци. Всички в селото считали нея за собственик. Представя квитанции за платен данък сгради и такса смет за имота през 2008 г. От представеното по делото удостоверение от Община Сливен, дирекция „Местни данъци и такси” е видно, че Н.П.Д. е декларирала имота на свое име с Декларация вх.№ 22685/29.03.1998 г. От същото удостоверение е видно, че същата е заплащала дължимите такси и данъци за имота от 2006 г. до 2011 г.

         Признато е за безспорно между страните, че през 2008 г. са имали среща при кмета на селото. Целта е била предаване на ключовете от къщата от Д. на М., но въззиваемата категорично отказала.

          От показанията на свидетеля М. /съпруг на въззивницата/, се установява, че той със съпругата си Н.М. са посещавали родителите на майка й в с.Ж.В.. При тези посещения, първото за него е било около 2002 – 2003 г. Влизали са само в двора на имота, но не и в самата къща, тъй като ключовете за нея държала Д.. При посещенията си виждали наематели, които ползват къщата, а двора бил обработваем.

         От показанията на свидетеля С.  /вуйчо на Н.М. /, се установява, че отношенията между Н.М. и баща й са били епизодични. След смъртта на С.Г., вуйчо й влизал заедно с нея само двора на къщата, тъй като самата къща била заключена. Няколко години след смъртта на баща си тя декларирала имота и плащала данъците за него. При една от срещите между Н.М. и Н.Д. през 1997 – 1998 г., „баба Н. казал на Н., че няма нищо”. За определен период къщата била отдадена под наем от Н.Д. на фирма, която поддържала кабелната телевизия в селото. През 2002 – 2003 г. бил сложен катинар и на външната врата и така достъпът до имота на Н.М. бил напълно ограничен. Свидетелят подчертал, че Н.Д. няколко пъти е обявявала, че имотът се продава. През някои от годините дворът на имота бил обработван, през други не.

      От показанията на свидетеля Ж. се установява, че живее в селото и е участвал в построяването на процесния имот. Заявява, че не познава Н.М., и че след смъртта на С.Г. е виждал само Н.Д. да обработва имота, в който имало люцерна. От показанията на свидетеля С.Т. С. се установява, че е жител на селото и всеки ден минава покрай имота, в който е виждал само Н.Д. да го стопанисва – гледала домати, пипер, люцерна. Не познава внучката й и никога не я е виждал в селото. От показанията на свидетеля Р. се установява, че той също постоянно живее в селото и често минава покрай имота. Не е виждал други хора в имота освен Д., която имала ключ и сама го стопанисвала. Заявява, че не познава ищцата М..

       Във връзка със събраните свидетелски показания, основателно е изложеното в жалбата оплакване, относно дискредитирането на показанията на свидетеля М.. Районния съд е сторил това само на формално основание, поради наличие на противоречие в тях, относно обстоятелството дали свидетелят е влизал в къщата или не. Действително задълбоченият анализ на показанията налага извод, че изтъкнатото противоречие е само формално и се преодолява чрез съпоставката им с другите гласни доказателства. Неговите показания, както и тези на свидетеля С., следва да се ценят в цялост и съобразно нормата на чл.172 от ГПК, с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Относно другото оплакване изложено във въззивната жалба, във връзка със събраните доказателства, относно плащането на данъците на процесния имот, следва да се каже, че същото е неоснователно. Нито в правните, нито във фактическите си изводи, районният съд е приел, че ответницата е заплащала данъците на имота за период по – дълъг от десет години. Дори напротив от фактическа страна, на база представеното по делото удостоверение от Община Сливен, дирекция „Местни данъци и такси”, съдът е приел, че данъците на имота са били плащани от Н.Д. за периода от 2006 г. до 2011 г.

                При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

 

       Ревандикацията е вещен иск, чиято цел е да се установи спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че правото на владение като елемент от правото на собственост върху нея, принадлежи на ищеца и въз основа на това да се заповяда на ответника, който я владее или държи без основание, да я предаде във владение на ищеца. Тежестта на доказване в производство с предмет иск по чл.108 от ЗС, се свежда до главно и пълно доказването на три предпоставки от страна на ищеца, а именно, че е собственик на процесната вещ, че ответникът я държи или владее и тази фактическа власт се осъществява без основание. На първо място ищеца по ревандикацията следва да докаже по някой от законно установените способи активната си легитимация, т.е. правото си на собственост върху вещта. А от друга страна трябва да установи и пасивната легитимация на ответника, т.е. че вещта се намира в ръцете именно на това лице, което поради липсата на основание да я държи, следва да му я върне. Тълкуването с аргумент за противното основание на чл.108 от ЗС, който регулира ревандикацията на собственика, налага извода, че притежателят на собствеността не може да иска връщане на имота в негови ръце, при всички случаи, в които ответникът докаже, че има основание да владее ищцовата вещ.

Съгласно чл.77 от ЗС, правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. В конкретния казус ищецът Н.М. претендира, че е собственик на процесния имот на основание придобиване по наследство от С.Г.. В този смисъл са представени и доказателства от ищцата - удостоверение за наследници № 217/08.07.2011 г. и Препис – извлечение от акт за смърт № 3/16.01.1996 г. По отношение втората предпоставка, от свидетелските показания на Ж., С.Т. С. и Р. се установява, че след смъртта на С.Г. през януари 1996 г. до ден днешен, имотът се стопанисва от майка му - Н.Д.. С отговора на исковата молба ответницата - Н.Д. е направила правоизключващото възражение за придобиване на имота на оригинерно основание – изтекла в нейна полза придобивна давност, за което се е снабдила и с два нотариални акта, представени по делото. Ответницата прави възражение срещу активната легитимация на ищеца, като противопоставя свое право на собственост върху спорния имот, основаващо се на първично придобиване – недобросъвестно владение, продължило над десет години и изтекла поради това в нейна полза придобивна давност. Кога едно фактическо отношение между ответника и вещта може да се окачестви като владение, се определя с оглед на правилата по чл.68 и сл. от ЗС. Във всички случаи този който твърди, че владее един имот следва да докаже и двата елемента на владението - упражняване на фактическа власт и намерението за своене, а нормата на чл. 69 от ЗС осигурява законовото предположение, че установеното владение е за владелеца, а не за другиго, до установяване на противното. За да се признае правото на собственост на основание придобивна давност разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС изисква да е упражнявана фактическа власт в продължение на 10 години и демонстриране по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственически правомощия за себе си. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС може да бъде придобито вещно право въз основа на осъществявано десетгодишно владение, което следва да е явно и необезпокоявано.

                  В настоящия случай с оглед твърденията на страните, в тежест на ответницата Д. е да докаже, че е завладяла правата на ищцата М., като намерението й е намерило външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на собственика и съответно ги е придобила след изтичането на десетгодишния давностен срок. За да започне да тече в нейна полза придобивна давност е необходимо да докаже, че чрез явни действия е отрекла правата на съсобственика, т.е. че явно е завладяла имота. От показанията на Ж., С.Т. С. и Р. се установява, че след смъртта на С.Г. през януари 1996 г. и до сега, имотът се стопанисва от майка му - Н.Д., т.е. безспорно за този период, фактическата власт върху имота се е упражнявала от нея. От показанията на свидетеля С. и М. се установява, че през годините са посещавали заедно с въззивниицата М. само двора на имота, тъй като външаната врата била затворена само с тел, но не са влизали вътре в къщата, защото ключа за нея се държал от ответницата Д.. От обстоятелството, че ключа за къщата се е държал от въззиваемата Д., като по този начин достъпа до имота на всички трети лица е бил ограничен, се прави извод, че тя категорично е демонстрирала спрямо всички, включително и спрямо собственика на имота, намерението си да свои вещта. В полза на този извод са и показанията на Ж., С.Т. С. и Р., от които се установява, че за периода след смъртта на сина й - С.Г. до ден днешен, само Н.Д. се е грижела за имота, като допускала хора в него, отглеждала домати, пипер, люцерна в двора и поради това всички хора в селото считали нея за собственик. Нейното владение е било явно и необезпокоявано, защото тя е предприела всички мерки за ограничаване достъпа на трети лица до имота и посещенията на внучката й са останали скрити за Д., т.е. владението й не е било прекъснато. Нещо повече, ищецът който претендира да е действителния собственик на същия, не е предприел никакви действия до 2008 г. за отблъскване на установеното владение. В същото време от свидетелските показания на М. и С., разпитани по инициатива на въззвиницата М., се  установява, че за определен период от време въззиваемата Д. отдала имота под наем, дори на няколко пъти го обявявала за продажба. Тези обстоятелства безспорно са били достояние и на въззивницата М., тъй като именно с тези свидетели тя е посещавала имота, а освен това те са й близки роднини – първият й е съпруг, а вторият вуйчо. От тези действия на Д. се съди за отношението й към имота, като към нейна собственост, тъй като за период по - дълъг от десет години, тя фактически е упражнявала правомощия, които по същество изпълват съдържанието на правото на собственост и по този начин недвусмислено е отрекла правото на собственост върху спорния имот на въззивницата Н.М.. Д. е извършавала категорични действия, с които е показвала трайна воля да държи вещта за себе си.

               От събраните по делото гласни и писмени доказателства се установява, че и двете страни в производство са декларирали имота в общината през 1998 г. Всяка от тях е доказала заплащането на данъците и таксите за него за различни периоди. С оглед на наведеното в въззивната жалба оплакване, че с декларирането на имота въззивницата М. е обективирала намерението си да свои имота, следва да се каже, че същото е неоснователно. Тя се легитимира като собственик на имота на основание придобиването му по наследство, поради което е несъстоятелно да обективира намерение за своене. От друга страна, именно въззиваемата |Д., трябва да докаже намерението си своене на вещта, което следва да е обективирано в нейните действия, които да са стигнали до знанието на собственика на вещта към този момент. Трайна е съдебната практика, че самото деклариране на имот, както и заплащането на данъците, дължими за него, не представлява своене на вещта, по смисъла на чл. 79 от ЗС. Наличието на намерение за своене на вещта от лицето, което упражнява фактическа власт върху нея, следва да бъде доведено до знанието на собственика. Доказването на това обстоятелство следва да е при условията на пълно и главно доказване. Декларирането на имота представлява търпимо действие, което не отрича правата на собственика на вещта. То следва да бъде ценено при съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства. С оглед на посочените по – горе доказателства и кредитирайки показанията  на свидетеля С., който заявява, че при една от срещите между Н.М. и Н.Д. през 1997 – 1998 г., „баба Н. казал на Н., че няма нищо”, настоящият състав намира, че своенето на вещта от Д. е било доведено до знанието на М., още в самото начало след смъртта на С.Г.. От тези гласни доказателства се съди, че това е моментът, в който ответницата е отблъснала владението на ищцата и нейното намерение е станало достояние на М. още тогава. Израз на манифестираното намерение е и заключването на имота след смъртта на С.Г., като по този начин не е допускала ищцата М. в него. Този факт не се променил от посещенията на М. в двора на имота, тъй като дори и да се приеме, че до 2003 г на външната врата не е бил поставен катинар, от показанията на свидетеля М. е видно, че външаната врата е била затворена с тел, т.е. налице е ограничаване достъпа на трети лица и недопускането им да въздействат върху имота. Епизодичните посещения на ищцата М. не са променили това обстоятелство, тъй като те са останали скрити за Д.. В този смисъл е неоснователно оплакването изложено във въззивната жалба, че по делото липсват доказателства, от които да се направи извод, че преди 2003 г., когато външната врата на двора била заключена с катинар, Д. е предприела действия, с които достигайки до знанието на М., да й покажат категорично отричане на правото на собственост върху процесния имот. Такива действия са били налице и за тях се съди от анализа на показанията на вуйчото на ищцата – С., който заявява, че при посещенията на имота неговата племенница „е ходила, минавала е оттам, не е влизала в къщата, просто се е интересувала дали имотът не се руши, дали се поддържа външно, визуално”, т.е. М. е знаела, че достъпът й е бил ограничен, тъй като не е имала ключове за имота. Те са били у баба й, но въпреки това не се е противопоставила на създаденото положение. Не се е противопоставила на заключването на къщата, на отдаването на имота под наем от Д., нито на това, че същата обработва двора му, които са все действия, отричащи правото на собственост на М. и манифестиращи намерението на |Д. спрямо М. да свои имота за себе си.  Поради изложените обстоятелства, несъстоятелно е твърдението на въззивницата М., че преди 2003 г. въззиваемата Д. не била предприела действия, с които да отрече правото й на собственост, и които да са достигнали до знанието й. Извършените и анализирани по – горе действия на Н.Д., обосновават категоричен извод за основателност на възражението за придобиване на спорния имот по давност, тъй като е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС. По делото са събрани доказателства, от които се приема за установено по безспорен начин противопоставянето от страна на Д. на своето владение върху имота придобит по наследство от М., както и манифестиране на намерението й да свои имота, достигнало до втората. Правоизключващото възражение за изтекла давност следва да се уважи, тъй като са безспорно доказани всички елементи на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС - упражняване на явно, несъмнено и непрекъснато владение в продължение на повече от 10 години от Д., като владелецът е демонстрирал по отношение на собственика на вещта, че упражнява собственически правомощия само за себе си.

                  Воден от тези съображения, въззивният съд приема, че искът по чл.108 от ЗС за установяване съществуването на правото на собственост на въззивника върху процесния имот и осъждане на въззиваемия да предаде владението върху него, е недоказан по своето основание. От друга страна с оглед на събраните по делото доказателства, може да се направи извод, че се е осъществили фактическият състав на установеното в чл. 79, ал. 1 от ЗС придобивно основание.

         Предвид изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                  С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция в размер на 180 лв. /платен адвокатски хонорар/.

                  Водим от горното, съдът

 

                                                                        

                                                  Р      Е     Ш     И  :

 

         ПОТВЪРЖДАВА Решение № 886/17.11.2011 г. постановено по гр.д. № 4677 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Сливен.

         ОСЪЖДА Н.С.М., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, да заплати на Н.П.Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.Ж. в., общ.С., направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 180,00 лв. /сто и осемдесет лева/.

        Препис от решението да се връчи на страните.

        Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страната, при предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК.

  

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                           

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                            2.