Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

 

гр. Сливен, 10.02.2012 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на осми февруари през двехиляди и дванадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                             мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря  П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 18  по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по две въззивни и една насрещна въззивна жалби против първоинстанционно решение № 798/04.11.2011г. по гр.д. № 6959/10г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани:

- предявените при условията на активно и пасивно субективно съединяване искове от М.И., С.М., Д.И., В.В., М.Б. и Я.Г. против Г.М. и С.М., за признаване за установено между страните, че ищците и ответниците заедно са съсобственици на ½  ид.ч. от ОВЧАРНИК, със застроена площ 1008 кв.м., състоящ се от 1. – сграда с друго предназначение с площ 154 кв.м., 2. – овчарник с площ 379 кв.м., 3. – овчарник с площ 370 кв.м., 4. – сграда с друго предназначение с площ 174 кв.м., всички находящи се  в ПИ № 186003 в землището на гр. Кермен , област Сливен, с площ от 3, 394 дка, начин на трайно ползване – овцеферма, ІV категория земя, находящ се в м. “Стопански двор 2”, при граници: имот 186105 – полски път на община Сливен, имот 186002 – овцеферма на ДПФ и имот 186004 – селскостопанска територия на община Сливен,

- предявените при условията на активно и пасивно субективно съединяване насрещни искове от  Г.М. и С.М. против М.И., С.М., Д.И., В.Б., М.Б. и Я.Г. за признаване за установено между страните, че насрещните ищци са собственици на ½ ид. ч. от описания по-горе имот на основание покупко-продажба и давностно владение,

- предявените при условията на активно субективно и кумулативно съединяване насрещни искове от Г.М. и С.М. против В.В. за предаване на владението върху същия имот и частични претенции за заплащане на обезщетение в размер на 6 437 лв. за ползване без основание на част от гореописания недвижим имот за периода м. 04.2006г. – 07.03.2011г., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 07.03.11г. и

- е отменен констативен н.а. за признаване право на собственост върху недвижим имот придобито чрез покупка и давностно владение № 15 т. VІІІ рег. № 1280 н.д. 1238/2005г. на нотариус рег. № 128 на НК и район на действие района на СлРС.

Първата въззивна жалба е подадена на 18.11.11г. чрез СлРС от двамата ответници по първоначалните и ищци по насрещните искове в първоинстанционното производство. С нея атакуват цитираното решение в частите, с които са отхвърлени като неоснователни насрещните искове и е отменен нотариалния акт, като считат, че в тях то е необосновано, неправилно и незаконосъобразно. Твърдят, че ищците  по главния иск претендират съсобственост с ответниците върху процесния имот, а последните заявяват свое право на собственост, изключващо това на ищците, искат ревандикация на имота и обезщетение за ползване от ответника по ревандикацията. Съдът, обаче, не е обсъждал доказателствата в процеса, а селективно е кредитирал становищата на ответниците по насрещните искове. Неправилно е установил  фактическите обстоятелства, въз основа на тях е изградил незаконосъобразни изводи, и това прави решението му неправилно в тази му част. Считат, че по отношение на искането за обезсилване на н.а. № 15, т. VІІІ рег. № 1280 д. № 1238/2005 г. съдът се е произнесъл и вън от предмета на делото и е постановил решение по непредявено искане. Въззивниците твърдят в жалбата си, че насрещните искове са отхвърлени неправилно. Тъй като установяването на правото им на собственост е предпоставка както за уважаването на установителния насрещен иск, така и за основателността на ревандикационния иск, следва да се прецени и правилността на атакуваното решение по отношение на това право. В този смисъл твърдят, че решаващият съд неправилно е приложил института на придобивната давност към ищците по насрещните искове. Заявяват, че Г.М., като правоимащ в заличеното ТКЗС „Кермен и Николаево” е участвал на търг и е бил обявен за купувач на ½ ид.ч. от процесната сграда, платил е пълната обявена от него цена с компенсаторни финансови инструменти на ТКЗС, безспорно е, че продажбата страда от порок на формата и поради това е недействителна, обаче е дала началото на недобросъвестно давностно владение.

При преценката си РС неправилно е приел, че не е установен конкретен период от време, през който ищците или единият от тях е упражнявал владение върху имота, тъй като е смесил понятията  владение, фактическо ползване и обитание на имота. Въззивниците развиват правна аргументация във връзка с конкретното приложение на института на придобивната давност, като посочват, че владелецът следва да установи изтеклата в негова полза давност по отношение на всички, а РС неправилно е приел, че владението следва да бъде установено само по отношение на ответниците по насрещните искове. Твърдят, че давностното владение като основание за придобиване на собственост, следва да бъде манифестирано от владелеца, който следва да оповести публично фактическата си власт и то по отношение на всички. Така, в рамките на спора, с всякакви доказателствени средства, владелецът може да установява, че притежава фактическата власт върху вещта и че упражнява тази фактическа власт с ясното съзнание за своене. Законът е уредил упражняването на фактическата власт върху вещта като факултативна предпоставка на давностното владение, но не е необходимо да се упражнява непременно и лично от владелеца, освен това само упражняването на фактическата власт не е достатъчно, за да бъде придобита собственост върху вещта в резултат на давностно владение. Въззивниците считат, че РС не е съобразил всички събрани в тази насока доказателства и е свързал владението предимно с грижа за имота, с постоянно присъствие в него и с ползването му, а този извод е неправилен, тъй като с него се ограничават и  пренебрегват законови презумпции. Законодателят не е разписал в правна норма всички възможни начини на упражняване на владението и съдът също не може да ги лимитира.

Въззивниците твърдят, че е безспорно доказано, че Г.М. се е явил на търг в ТКЗС, за да придобие недвижима собственост, платил е цената, останалите лица го  „знаят за собственик”, негова е била и волята да  допусне друго лице да държи имота, а фактът, че се е снабдил с н.а. означава, че през изтеклото време го е своил, като достатъчно ясно е манифестирал намерението си, което е било непроменено от момента на плащането на цената, със същото е придобил и собственост върху земя от държавата, като по този начин и пред нея се е легитимирал като собственик. Чуждото държане – на въззиваемия В.Б., не е смущавало собствеността и владението, докато не е променено в претеция за собственост, каквато е заявена едва през 2009 г. в започналия делбен процес. Обстоятелството, че неговото физическо присъствие в имота е минимално, е ирелевантно. Предоставил е имота за ползване на В.Б., понеже сам не е имал необходимост от него, без това да означава абдикиране от собственост - обратното, наличието на физическо присъствие в имота на трето лице е допуснато от него и с ясното съзнание, че е собственик.  

Освен това въззивниците подчертават, че насрещната страна не отрича по принцип неговото право на собственост, а само неговия обем. Ответниците по насрещния иск не релевирали придобивна давност за себе си, а черпят основания на правата си твърдяна сделка по главния иск, правилно преценена като несъществуваща.

Въззивниците се оплакват и, че съдът неоснователно е пренебрегнал значимо обстоятелство – че през 2006 г. Г. и С. M. са придобили собственост върху земя от държавата, представляваща нормативно определена прилежаща площ към сградата, която сделка не е предмет на спор. Освен, че абсолютна материална предпоставка за придобиването на прилежащия терен е легитимна собственост върху придобита от ТКЗС сграда, тази сделка дава и още едно основание за собственост върху сградата. Според въззивниците, съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗС, и ако към датата на предявяването на иска няма установено друго, следва собствениците на земята да се третират и като собственици на всичко върху нея. Доколкото двамата са се легитимирали като собственици на сграда пред държавата, те са  придобили собственост и върху земята, но доколкото пък при завеждането на делото те са собственици и на земя, презумпцията на чл. 92 следва да се счита за непреодоляна. Освен това покупката на прилежащия терен, ведно с изтеклата давност, са трансформирали собствеността върху имота в СИО, въпреки че сградата е платена с  компенсаторни финансови иструменти, които са трансформация на лична собственост. Така въззивниците считат, че е доказано и своенето на имота, като част от института на придобивната давност.

След плащането на сградата, първият е установил  владение върху нея, насочено към единствения възможен претендент за собствеността – правоимащите на ТКЗС, а след като през 2005 г. се е уверил, че липсват претенции към собствеността на сградата от страна на ТКЗС, се е снабдил с н.а., а председателят на Ликвидационния съвет на заличеното ТКЗС, като свидетел в настоящия процес е категоричен, че знае Г.М. като собственик и че никой не е оспорил собствеността му.

Поради това въззивниците твърдят, че присъствието на въззиваемия В.В. в имота не смущава владението от 2002г. до 2005 г., тъй като е бил обикновен държател, който е осъществявал фактическата власт за Г. и С. M. и едва през 2009 г. е превърнал държането за другиго във владение за себе си и го е оповестил публично. Също така заявяват, че съдът не е отчел, че фактическите действия на този въззиваем противоречат на изразената позиция – въпреки, че той и останалите въззиваеми твърдят, че са притежатели на собственост, основана на покупка, от 1995 г. до 2002 г. В.В., не е ползвал „своята собственост”, а е бил под наем в помещения на свид. Бакалски.

С оглед всичко изложено до тук, въззивниците твърдят, че атакуваното решение е неправилно както по отношение на установителния насрещен иск, така и по отношение първата предпоставка на ревандикацията. Владението на въззиваемия В.Б. не е основателно и като такова следва да се счита неправомерно. Отказът му да освободи имота поражда основателността на петиторната защита.

Също във връзка с тези аргументи, въззивниците заявяват и, че е безспорно доказана основателността и на иска за обезщетение. След като В.В. твърди, че е собственик, това означава, че е отнел вещта по скрит начин от владелеца, поради което следва  да понесе неблагоприятните последици от поведението си като заплати обезщетение в пълния предявен размер – 6437 лв., като от датата на нотариалната покана е поставен в забава. Подчертават, че ако през времето от 2002 г. до 2005 г. В.Б. бе манифестирал своите намерения за своене, би смутил владението им, което би дало възможност на въззивниците за владелческа защита, но, понеже каквито и намерения да е имал, той не ги е манифестирал, то не е нито осуетил, нито прекъснал тяхното владение. С отнемането на вещта по скрит от тях, като владелци, начин, той им дава основание да претендират обезщетение.

На последно място въззивниците считат, че неправилно РС е отменил н.а. № 15, т.VІІІ, рег. № 1280, д. № 1238/2005 г. в цялост. Нито в главната искове молба, нито в отговора на насрещните искове, насрещната страна не твърди, че Г. и С. M. нямат собственост, а само, че е в по-малък обем. Поради това твърдят, че отмяната на нотариалния акт изцяло, освен неправилна, е и частично извън предмета на делото.

Поради това молят въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно в частта, с която са отхвърлени предявените насрещни искове като неоснователни и вместо това постанови ново, с което ги уважи както са предявени, като искането за обезщетение уважи до размер 6437 лв. и им присъди направените разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок е подадена насрещна въззивна жалба на 02.12.11 г., чрез СлРС, от трима от ищците по основните и ответници по насрещните искове в първоинстанционното производство– пор. № № 1, 4 и 6 /въззивници №№ 3, 4 и 5 пред тази инстанция/.

С нея се твърди, че цитираната въззивна жалба е допустима, но неоснователна. Тези въззивници оспорват твърдението на първите, че РС се е произнесъл по непредявен иск – те са сезирали съда с положителен установителен иск, че всички участници в делото заедно са собственици на ½ ид.ч. от описания  имот и решаващият съд се е произнесъл  именно по него.

Освен това напълно оспорват твърденията на първите въззивници, че са придобили собствеността по силата на  давностно владение, тъй като безспорно се е установило, че от момента на закупуване на имота на търг от ТКЗС, макар и сделката да страда от порок, всички първоначални ищци са владели имота чрез В.В.. Съгласно разпоредбата на чл. 69 от ЗС, в сила е оборимата  презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, а в случая безспорно е доказано, че въззивникът Г. M., никога през целия период от време не е владял имота за себе си, нито лично, нито чрез другиго. Обратното, доказано е, че В.В. е владял имота от 2002 г. Въззивникът Г. M. следвало по безспорен начин да опровергае презумпцията и да докаже, че той лично е владял до 2002 г. имота или го е владял чрез другиго, но това не е сторено. В.Б. го е владял от 2002 г. от името на всички лица, а не само за себе си, владял го е необезпокоявано със съзнанието, че имотът е закупен от всички тях на търг, където от тяхно име се е явил само Г. M..

В резултат на това владение насрещните въззивници считат, че в полза на всички тях - първоначални ищци и ответници, е изтекла 10 г. придобивна давност  върху процесния имот. Заявяват, че за никой по отделно такава не е изтекла, тъй като, ако някой от тях би предявил такава претенция по отношение само на себе си, винаги ще има прекъсване на давността, която тече в полза на някого поради предприемане на съответни действия,  които я прекъсват. За Г. M., това е владението върху имота от страна на В.В. от 2002 г. и до настоящия момент. За последния, пък, ако той предяви  такава претенция по отношение на имота, не е изтекла 10 г. давност до момента на завеждане на делото.

Поради изложеното насрещните въззивници молят СлОС да отмени частично обжалваното решение като неправилно в отхвърлителната му част, постановена по предявения положителен установителен иск по чл. 124 ал. 1 от ГПК, и вместо това постанови ново, с което признае за установено че всички ищци и ответници са заедно собственици на ½ ид част от спорния недвижим имот.

Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

Насрещната по насрещната въззивна жалба страна е подала в срок писмен отговор с който изцяло оспорва  насрещната въззивна жалба. Заявява, че на първо място тя е недопустима, тъй като липсва правен интерес, тъй като насрещните искове са изцяло отхвърлени и твърдените им права не са накърнени. Освен това същите аргументи са развити във въззивната жалба подадена от същите лица, а в насрещната въззивна жалба те са бегло възпроизведени, без да се сочат конкретни пороци или отменителни основания за атакуваното решение. Също така твърди, че насрещната жалба е недопустима, тъй като предметът й трябва да следва предмета на основната жалба и да не се отклонява от него, а в случая насрещната жалба не кореспондира с въззивната жалба на другата страна, а в нея се навеждат доводи за неправилност на решението по предявените главни искове, в която част другата страна не го е обжалвала. На последно място насрещната по насрещната въззивна жалба страна заявява, че в последната за пръв път се навеждат като придобивно основание изтекла в полза на всички ищци придобивна давност, докато в исковата молба като основание е посочено единствено покупката. При това този довод е развит неправилно, тъй като се интерпретира погрешно института на придобивната давност, като се отдава значение единствено на физическото присъствие в имота. Поради изложеното молят въззивния съд или да прекрати производството по насрещната жалба и да я остави без разглеждане като недопустима, или да я отхвърли като неоснователна.

Втората въззивна жалба е подадена на 24.11.11г. чрез СлРС от трима от ищците по първоначалните и ответници по насрещните искове в първоинстанционното производство – пор. № № 1, 4 и 6 /въззивници №№ 3, 4 и 5 пред тази инстанция/. С нея атакува цитираното първоинстанционно решение в частта, с която са отхвърлени предявените установителни искове, като се твърди, че в нея то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно.  Въззивниците заявяват, че съдът неправилно е приел, че щом имената на ищците не фигурират в протокола за проведения търг, то се касае за неуредени облигационни отношения между страните. Твърдят, че търгът, на който е закупен процесния имот, е вътрешен и е бил само за правоимащи, т.е. могло е да се заплаща закупения имот с талони за дялово участие и в случая то се е обективирало в талоните, които са били на ищците и тези на ответника Г.М., който по устна уговорка между тях единствен е участвал в търга. С тази уговорка всички, като близки помежду си, обединили талоните си, за да закупят ½ ид.ч.от сградата, тъй като в противен случай те не биха могли да закупят недвижима собственост, поради недостиг на стойност на притежаваните от тях поотделно талони на правоимащи лица. Въззивниците заявяват, че това им твърдение е безспорно доказано по делото чрез свидетелски показания - свидетелят E. е посочил, че знае, че няколко души са се били обединили, за да купят процесната ½ ид.ч. от сградата и са били сдружение, като е посочил кои са участниците в него. Другият свидетел също е заявил, че четиримата “играха на търга за овчарника” и знае, че в имота се е нанесъл В.Б. с кравите си. Сочат и, че твърденията им се подкрепят и от свидетеля на насрещната страна, който е заявил, че В.Б. ползва имота от 2002 г. и по време на обстоятелствената проверка това е било фактическото положение.

Въззивниците твърдят още в жалбата си, че в мотивите си РС правилно е приел, че за да се придобие право на собственост върху недвижим имот по реда на Наредбата за търгове /отм./ не е достатъчно само търгът да бъде спечелен и да е платена цена, а е необходимо да бъде сключен писмен договор, като такъв договор липсва в доказателствата по делото и поради това следва продажбата да се обяви за нищожна. Заявяват, обаче, че за да е налице давностно владение, е необходимо лицето да докаже упражняване на фактическа власт върху имота /корпус/, да е владял същия необезпокоявано и непрекъснато през определения период от време и да манифестира това пред всички по несъмнен начин /анимус/, а в този случай това не е така. Установено е категорично, че ответникът Г. M. не е владял имота за себе си, а имотът е владян от В.Б. и той го е владял за всички. Поради изложеното въззивниците молят въззивния съд да отмени решението на СлРС в частта му, с която са отхвърлени установителните искове, да постанови ново, с което ги уважи и потвърди  решението в другите му части.

Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по втората въззивна жалба страна е подала писмен отговор с който оспорва тази въззивна жалба като неоснователна и счита обжалваното решение за правилно в тази му атакувана част, с която са отхвърлени първоначалните установителни искове на ищците. Заявява, че ищците основават исковете си на продажба, а не на изтекла в тяхна полза придобивна давност, но не подкрепят твърдението си с акт за собственост – нотариален акт, административен акт или съдебен акт. Счита, че при липса на какъвто и да е от тези актове и на давностно владение, като основание на правата им, правилно и в съответствие със закона, решаващият съд е отхвърлил иска.

В отговора се твърди още, че не е доказано участието на ищците в търга за придобиване на имущество от заличено ТКЗС по реда на ЗСПЗЗ, както и, че това е сторил първият ответник, но в общ интерес. Поради това не може да се приеме, че ищците са придобили права върху процесния имот, като ответниците признават, че поради липса на форма, валидно деривативно придобивно основание липсва и за тях. Въззиваемите заявяват още, че след като в тръжните книжа не е отразено, че Г.М. е участвал освен за себе си и за другиго, като кандидат за придобиване на имота от ТКЗС, следва да се приеме, че той, като единствен участник, е сторил това за себе си и други претенденти не е имало. Твърди, че забраната за доказване правото на собственост с гласни доказателства е абсолютна и не може да бъде преодоляна и по реда на чл. 164, ал.2 от ГПК, поради което не следва да бъдат кредитирани допуснатите и събрани в тази насока гласни доказателства. Правилно решаващият съд е посочил възможните взаимоотношения между страните евентуално като облигационни, но не и като вещноправни.

На последно място се посочва, че дори да се пренебрегнат горните доводи, липсва възможност за преценка на обема на твърдяните „придобити” права, тъй като законовата презумпция за равенство на дяловете в случая не може да се  приложи.  Също така се подчертава, че тежестта на доказване лежи върху ищците, а ответникът легитимира правата си с н.а, поради което той дори не следва да доказва владение за себе си. Въззиваемите по втората въззивна жалба се позовават на решение №  107/25.05.2011 г., постановено по гр. д. № 1297/2010 г. ІІ г.о. на ВКС, според което страната, която има н.а. за собственост върху недвижим имот, придобит чрез давностно владение, не следва да  доказва своенето на имота, при действието на презумпцията на чл.69 от ЗС, а ответната страна следва да доказва липсата на своене. Освен това даже и успешно проведено доказване в тази посока, не легитимира като собственик ответната страна. Така, в случая,  се твърди, че няма нито едно убедително доказателство, че владението на M. е за  всички, ищците подменят института на владението с института на държането.

Поради изложеното в отговора, въззиваемите молят СлОС да отхвърли въззивната жалба срещу решението за отхвърляне на главните искове като неоснователна и им присъди направените пред тази инстанция разноски.

Не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба на втората въззивна жалба.

В с.з., въззивници поредни №№ 1 и 2,  редовно призовани, не се явяват лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържат своята въззивна жалба и отговорите на въззивната и насрещна въззивна жалба на насрещната страна и молят съда да уважи тяхната и отхвърли жалбите на противната страна на подробно изложените съображения за това. Искат от въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в частта, касаеща насрещните искове и ги уважи както са предявени. Претендират разноски за двете инстанции.

В с.з. от въззивници поредни №№ 3, 4 и 5, редовно призовани, лично се явява пор. № 3, за всичките се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната и насрещната въззивна жалба и оспорва жалбата на насрещната страна като неоснователна. Въз основа на развитата детайлна аргументация моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение по отношение на първоначалните искове и вместо това постанови ново, с което ги уважи, а да го потвърди в останалата част по отношение на насрещните искове. Претендира разноски.

В с.з. от въззиваеми поредни номера 6, 7, 8 и 9, редовно призовани, лично се явява пор. № 9, която оспорва въззивната жалба на първите двама въззивници и счита за основателни въззивната и насрещната въззивни жалби на другите трима въззивници, като моли съда да отменви решението по отношениена установителните искове и вместо това постанови ново, с което ги уважи, а в останалата част – да потвърди.

За останалите трима въззиваеми не се явява процесуален представител, който да изрази становище.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за тази фаза на производството.

В дадения срок по чл. 149 ал. 3 от ГПК процесуалният представител на въззивници пор. №№ 3, 4 и 5 е представил писмена защита, в която преповтаря съображенията и доводите си, подробно развити в жалбите и поддържа крайното си искане към СлОС.

Въззивният съд намира двете въззивни и насрещната въззивна жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Настоящият въззивен състав не счита насрещната въззивна жалба за недопустима. Подаването на насрещна въззивна жалба е предвидено като евентуална възможност за страна, която не е подала в срок въззивна жалба, но получаването на въззивната жалба на противната страна я стимулира да стори това, като правната норма й осигурява тази възможност и след като е изтекъл първоначалният срок за въззивна жалба на тази страна. Тоест се осигурява по два начина една и съща възможност – подаване на въззивна жалба, тъй като в съдържанието си въззивната и насрещната въззивна жалба не се различават  - естествено и логично е с тях да се атакува само и единствено тази част от съдебното решение, която не удовлетворява съответната страна – за останалата част тя не би имала правен интерес да обжалва акта. В този смисъл е несъстоятелно виждането на ответниците по насрещната въззивна жалба, че в насрещната жалба следва да се въвеждат съображения за порочност на решението само в същата част, в която то е обжалвано с основната жалба (на която е подадена насрещната) – това би означавало да се допусне обжалване само на мотивите на съдебното решение, тъй като това, което не удовлетворява обжалвалата страна, съвпада с интереса на другата, независимо от съображенията на съда, и последната не може да иска отмяна на решението в тази част само по тази причина. Тоест – закономерно е в насрещната въззивна жалба да се атакува именно тази част от решението, която не кореспондира с интереса на подателя й. Ако би следвало да има съдържание, следващо обжалвания предмет, описан в основната жалба, насрещната не би имала характер на жалба (която да изисква от съда да се произнесе с краен акт), а само на отговор. В случая единствено може да се изтъкне, че насрещната въззивна жалба е подадена след като страната вече е била подала своята въззивна жалба в дадения й от закона срок, което практически обезсмисля действието, доколкото двете се дублират в същността си. Но пък доколкото законодателят  не е въвел изрична забрана да се подава насрещна въззивна жалба ако същата страна е подала и въззивна жалба, и щом тя е подадена в предвидения срок и отговаря на изискванията, заложени в правната норма, то тя е допустима. Двете жалби следва да се разгледат в цялост с оглед общия им предмет и еднакъв петитум.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването, постигнат чрез подаването на частични жалби от двете страни – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от всички въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и като краен резултат правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ ОТЧАСТИ и правните изводи на РС, доколкото са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд СЪС СЛЕДНИТЕ КОРЕКЦИИ:

Спорният имот представлява  ½ ид.ч. от ОВЧАРНИК, със застроена площ 1008 кв.м., състоящ се от 1. – сграда с друго предназначение с площ 154 кв.м., 2. – овчарник с площ 379 кв.м., 3. – овчарник с площ 370 кв.м., 4. – сграда с друго предназначение с площ 174 кв.м., всички находящи се  в ПИ № 186003 в землището на гр. Кермен , област Сливен, с площ от 3, 394 дка, начин на трайно ползване – овцеферма, ІV категория земя, находящ се в м. “Стопански двор 2”, при граници: имот 186105 – полски път на община Сливен, имот 186002 – овцеферма на ДПФ и имот 186004 – селскостопанска територия на община Сливен.

Ищците основават претенцията си за собственост (от която не изключват двамата ответници) върху процесния имот на покупко-продажба, а ответниците се стремят да я отблъснат чрез противопоставяне на единствено свое право на собственост върху същия имот, изключващо тяхното, чийто произход свързват с оригинерния способ на придобивната давност.

Освен като отбранително възражение по основните искове, ответниците, от своя страна, с насрещни искове претендират съдът да признае със сила на пресъдено нещо тяхното изключително право на собственост върху същия имот в същия обем, искат да го ревандикират от четвъртия първоначален ищец, който да им заплати и обезщетение за ползване. Своите искове поставят на същото като в отговора основание  - придобивна давност.

При наличието на две конкуриращи се собственически претенции, съдът следва да изолира и обсъди всички настъпили относими правопораждащи, правоизменящи или правоизключващи факти и да прецени дали те могат или не да доведат до желаната от всяка страна правна последица.

С оглед предявяване на искове от двете страни, участващи в производството, тежестта на доказване на тези положителни факти, от които черпят изгодните за себе си правни последици, лежи върху всяка от тях, тоест – всяка група ищци следва да докаже непререкаемо наличието на тези юридически факти, които правната норма  свързва с възникването на вещното право на собственост.

Безспорно е установено, че процесният овчарник е представлявал имущество на заличена организация по пар. 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ - заличеното ТКЗС „Кермен и Николаево”, гр. Кермен. Съдът приема, че както ищците, така и първият ответник, са имали качеството на правоимащи по смисъла на закона.

При разпределяне на имуществото на ТКЗС в ликвидация през 1995г., целият процесен овчарник, на стойност 641 835 неден.лв., бил продаден на търг между кандидати с право на дял, като ½ ид.ч. от него била заплатена с компенсаторни инструменти от Г.М. и стойността била приспадната от дяловото му участие, за което бил съставен протокол №13 от 23.02.1995г. на Комисия, назначена от председателя на ЛС на ТКЗС в ликвидация, а другата ½ ид.ч. по същия начин била предоставена срещу дялово участие общо на лицата Д. М. и Й. E.. На последните двама, с протокол №2 от 07.11.1995г., въз основа на Решение на ОС на правоимащите от 23.05.95г., била предадена посочената ½ ид.ч.

След приключване на процедурата по провеждане на търга, ответникът Г.М. не предприел изискуемите от закона правни действия за сключване в надлежна форма на договор за покупко продажба на ½ ид.ч. от овчарника. Желанието и намерението в тази посока обаче, сами по себе си не пораждат правни последици, ако не са обективирани в надлежни правни действия, които да се материализират и в надлежна правна форма.

При така описаното положение е безспорно, че той не може да се легитимира като собственик на процесния имот на деривативно правно основание, тъй като липсва този писмен документ, приобретаващ предписаната от правната норма форма, който единствен може да създаде този правен резултат.

В този смисъл напълно аналогично е и положението на ищците, които базират собственическите си претенции именно на това основание – покупко-продажба. Липсата на сключен договор е еднакво препятствие за възникване правото на собственост и за тях, поради което е изцяло безпредметно да се обсъждат твърденията, изнесени в исковата молба, свързани с наличие на устни уговорки за участие в търга и придобиване на собственост от имуществото на заличената организация по пар. 12. Не може да се коментират евентуални форми на представителство, скрито пълномощие, поръчка и т.н., респективно – да се търси унищожаемост или нищожност на договор, който не е сключен, тъй като фактическият състав на продажбата не е завършен, тоест – такъв юридически факт в правния мир не е осъществяван.

В резултат, щом ответникът не е закупил надлежно имота, и ищците сащо не биха могли да се номинират на това основание за купувачи наред или чрез него, както твърдят – тоест правното положение и на двете страни е идентично. Самите ищци не ползват като аргумент самостоятелно придобиване на имота от тях чрез друга, различна покупко-продажба.

Само това е достатъчно, за да бъдат установителните им искове отхвърлени като неоснователни.

Следователно, щом този имот, представляващ, както вече се посочи, имущество на заличена организация по пар. 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, не е бил продаден и не е бил получен в дял от лицата по чл. 27 ал. 1 от ЗСПЗЗ, то е останал собственост на правоимащите. Съгласно разпоредбата на чл. 30 от ЗСПЗЗ, неполученото и непродадено имущество се предоставя безвъзмездно на съответната община и след изтичането на 5 годишен срок, то става частна общинска собственост.

В такъв случай, доколкото разпределението на имуществото е следвало да стане най-късно до 31.12.1997г., то най-късно от 31.12.2002г. процесният имот е станал частна общинска собственост.

По тази причина, за да се премине към изследване наличието на второто основание, на което се позовават ответниците и насрещни ищци – изтичане на придобивна давност, създаваща по първичен начин право на собственост, срокът на който е започнал, според тях, да тече през 1995г., следва най-напред да се прецени дали този момент е би могъл да бъде валидно начало на придобивния давностен срок. Тази преценка зависи в случая от това, какъв вид собственост е тежала над процесния имот и срещу какъв вид правен субект е следвало да бъде насочено действието и намерението за своене.

С императивна норма – чл. 7 от ЗДС, законодателят е регламентирал възможността за придобиване по давност на държавна и общинска собственост, ако тя е частна, и началният момент, от който тази давност започва да тече, е влизането в сила на тази разрешителна правна норма, тоест – 01.06.1996г.

Владението, осъществено преди този момент, не може да се зачете за годно и да се черпят права от него. Давностното владение, като способ за придобиване право на собственост, е правен институт, създаден изкуствено, и съдържа имплицитно в себе си и давностния срок. Двете понятия са неразривно свързани – не може да има придобиване по давност без давностен срок, нито може да съществува давностен срок по принцип, сам за себе си, без да води като резултат до придобиване на право на собственост. Тоест, това са предпоставка и последица, които са във функционална връзка помежду си, която не може механично да се разруши. Следователно не може да съществува ”начало на давностен срок”, когато няма законово позволение да настъпи „край на давностния срок”, който да породи право на собственост, щом има забрана за това право на собственост да бъде придобито по този начин. Едва след допускането с изрична диспозитивна законова разпоредба на използването на този правен институт, може да започне прилагането му, което означава, че с оглед времевите граници, установени от ЗС, ефектът му не би могъл да настъпи незабавно, тъй като на правната норма не е придадено обратно действие.

Поради това, едва с влизане в сила на ЗДС - 01.06.1996г., може да се постави начало на давностния срок за придобиване на недвижимия имот – частна общинска собственост  и, ако са изпълнени всички законови изисквания, правото на собственост, след изтичането му, ще се материализира в патримониума на владелеца – насрещен ищец.

Определянето на края на този давностен срок става по общите правила за отчитане на сроковете и тъй като се касае за срок, който се брои по години, с начало 01.06.1996г., то краят му е на последното число на предходния месец на последната година – тоест – на 31.05.2006г. С разпоредбата на пар. 1 от ЗДЗС от 2006г. обаче, е въведен мораториум, спиращ течението на срока, считано от 31.05.2006г., който, както се посочи вече, е последният ден на последната година, в който придобивният срок изтича. Така спирането на давността прави практически невъзможно придобиването на частен общински имот чрез давностно владение по чл. 79 ал. 1 от ЗС, тъй като законодателят е придал на нормата на пар. 1 ретроактивност. Спрямо спорния имот не може да се приложи облекчения ред на добросъвестното владение, тъй като законът обвързва добросъвестността с няколко предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 70 от ЗС, които в случая не са налице. Насрещните ищци, ако биха осъществявали фактическо владение, биха владели на основание, негодно да ги направи собственици – липса на договор /или в широк смисъл – нищожен поради липса на предписана форма договор/. Следователно те биха имали статут на недобросъвестни владелци и за тях би следвало да се приложи изискуемият от чл. 79 ал. 1 от ЗС 10 годишен срок.

Поради това насрещните ищци  не биха могли да станат собственици, тъй като от м. 02.1995г. до м. 12. 2002г. против правоимащите не са били изтекли предвидените 10 години, от м. 02.1995г. до м. 06.1996г. против общината начало на прдобивен давностен срок не е могло да бъде поставено, а изтеклият, считано както от м.01.2003г., така и от 01.06.1996г., до 31.05.2006г. не е достатъчен за да се изпълни условието на закона. След този, до момента на най-ранното прекъсване на евентуалното владение чрез подаването на иск за делба през м. 04.2009г., давност против общината също не е могла да тече.

Ако не се сподели крайния извод, че собствеността върху процесния имот е преминала върху общината, тъй като липсва предаване на имуществото за безвъзмездно ползване на общината, както е разписано в нормата на чл. 30 ал. 1 от ЗСПЗЗ, и се приеме, че приложение намира разпоредбата на чл. 56  от ППЗСПЗЗ - то  щом продажбата на имота не е била действителна, той остава като неразпределено към 31.12.1997г. имущество на заличена организация по пар. 12, а Общото събрание на лицата по чл. 27 ал. 1 от ЗСПЗЗ е следвало да определи срока за извършване на разпределението най-късно към тази дата. След като това не е сторено, независимо по каква причина, и разпределението фактически не е приключило в посочения срок, то Областият управител е следвало да свика общо събрание и лицата по пар. 29 ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ да определят срок за разпределяне на имуществото до 6 месеца от провеждането на събранието. Понеже такива действия също не са извършвани, следва, че статутът на процесния имот продължава да бъде на неразпределено имущество и негов собственик са правоимащите – лицата по чл. 27 ал. 1 от ЗСПЗЗ.

В такъв случай следва да се доказва осъществяване на евентуално владение не против ищците /ответници по насрещния иск/, а против собственика. Всяка от страните по делото, заявяваща свои права на собственост, следва да владее не една против друга, а против действителния собственик – всички правоимащи.

Въпросът дали е налице оригинерно основание за възникване на вещното право на собственост върху процесния имот, може да бъде разгледан само спрямо ответниците по първоначалните установителни и ищци по насрещните установителни и ревандикационни искове, тъй като само те са инвокирали надлежно и своевременно такова фактическо твърдение в своята  насрещна искова молба, както и с отговора на исковата молба.

Тук следва да се отбележи, че първоначалните ищци, ответници по насрещните искове, единствено и за първи път въвеждат в насрещната си въззивна жалба твърдение за изтекла в полза на всички тях придобивна давност спрямо спорния имот посредством осъществено от един от тях – В.Б., за всички общо, давностно владение. Настоящият състав счита, че осъществяването на това процесуално действие – вавеждане на ново основание на предявения иск, респективно – на ново възражение против предявения насрещен, е постигнато от ефекта на ранната преклузия, поради което не може да бъде разглеждано и съдът не дължи произнасяне по него, заради несвоевременното му извършване. Дори в отговора на насрещната искова молба пред СлРС първоначалните ищци неотклонно поддържат тезата, че са собственици в резултат на продажбата, а изтъкват факта на ползване на имота от В.Б. като съзнателно упражняване на правомощието да владее от страна на съсобственик. В най-добрия случай това може да се приеме като правопрепятстващо възражение спрямо твърденията в насрещния иск, но не и като самостоятелно, ново основание на първоначалните искове.

Следва да се посочи, че доколкото липсва действителна продажба на имота по предвидения в ЗСПЗЗ ред, няма трансформация на лично имущество на първия насрещен ищец и обсъждането на давностното владение ще баде еднозначно за двамата насрещни ищци. За яснота - по същата причина би било неоснователно обсъждането на придобиването на имота в съсобственост между първоначалните ищи и ответниците, щом за първоначалните ищци също не може да се приложи деривативния придобивен способ, а тяхното общо владение /ако бе надлежно въведено в процеса/, не би могло да ползва частично ответниците, щом те са изключени от твърдените „намерения” за своене на В.Б. – тоест – съсобственост с ответниците биха могли да се стремят да докажат, само ако я извличат от покупко-продажба, а ако биха установявали давностно владение – от него дефинитивно би била изключена съсобственост с ответниците, тъй като ищците твърдят, че В.Б. владее само за себе си и за тях самите.

Тезата си насрещните ищци изграждат върху твърдението, че са владяли имота за себе си повече от 10 години, и към 13.10.2005г. вече са го били придобили по силата на изтеклата придобивна давност, което е било и обективирано в констативния нотариален акт. Заявяват, че владението им е носело всички изискуеми признаци, а след 2002г. ответникът по насрещния иск В.Б. е поискал разрешение да ползва овчарника, тоест – е съзнавал, че ползва чужда вещ и я държи за собственика (тоест – за ищците по насрещните искове), а едва след 2009г. може да се говори за промяна на намерението му и обръщане на  държането за собственика във владение против него.

В тежест на насрещните ищци е било да докажат двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо -  фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота против собственика, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 10 години, може да възникне правото на собственост – постоянно, непрекъснато, явно, несъмнено и спокойно. Аналогичност между фактическото положение и правопораждащия състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо.

През периода от 1995г. до 2005г., когато е съставен констативният н.а., и през който се твърди, че е започнал и приключил успешно 10 годишният давностен срок, не се установи еднозначно и категорично, че насрещните ищци са осъществили обективния признак на владението – упражняването на фактическа власт върху спорния имот. Свидетелите и на двете страни  без колебание и единодушно заявяват, че не са виждали насрещния ищец, респективно – съпругата му (втората ищца по н.и.) в имота, нито знаят те да са извършвали каквито и да било действия в него. За да е налице фактическа власт, противопоставима на собственика и на всяко друго лице, желаещо да установи своя такава, е необходимо владелецът да наложи такова господство върху имота, че да го държи по изключителен начин за себе си и да може да въздейства непосредствено върху него, и за това да няма никакво колебание – активното поведение не трябва да оставя съмнение у останалите, че той упражнява фактическа власт за себе си. По ясен начин следва да се изрази отрицанието на чуждата власт и недопускането на чужди действия. Ищците не са афиширали открито и недвусмислено твърдяното си  намерение за своене против собствениците, за да се счита то насочено срущу  тях. Съществуването му в интровертна форма не е достатъчно за да се приеме, че са налице изискуемите “явност” и “несъмненост”. Само съзнанието, битуващо у насрещните ищци, че са единствени собственици на имота, щом не е доведено до знанието на останалите субекти и без да има даже откъслечни действия, съответстващи на упражняване съдържанието на вещното право, не са достатъчни да генерират владение по смисъла на ЗС. Тоест – анимусът за своене в подобна хипотеза, налага активни, дори “агресивни” действия, поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие, евентуално - да ги приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно.

Не може да се сподели виждането на  ищците по насрещните искове, развито във въззивната жалба и отговорите, че  упражняването на фактическа власт било факултативна предпоставка -  както правната доктрина, така и постоянната съдебна практика безпротиворечиво приемат, че двата признака са кумулативни, неделими и функционално свързани помежду си.

Също неоснователен е доводът, че РС неправилно е приел, че владението представлява грижа  за имота и постоянно присъствие в него. Както се посочи вече тези действия сами по себе си не се отъждествяват с понятието владение, но чрез тях то се обозначава и легитимира като такова. Вярно е, че обикновеното ползване, вещното право на ползване, правомощието на собственика да ползва и правото на собственика да владее една вещ/имот, са различни правни хипотези, но в голяма степен проявните им форми са сходни и съвпадат с действията, които се очаква да извършва и владелецът в хода на упражняване на фактическата власт върху имота. Поради това казаното до тук остава в сила и въззивният съд не счита, че първоинстанционният е допуснал смесване на горните институти в мотивите на решението си.

Въззивниците считат, че понеже първият е участвал в търга с цел да придобие собствеността върху имота, това е дало начало на давностния придобивен срок. Следва да се посочи, че в действителност няма съставен акт за предаване на имота – такъв протокол е изготвен само на лицата, закупили другата ½ ид.ч. На насрещния ищец е изготвен само протокол за предоставяне срещу дялово участие на имота /тоест – не може да се влиза в хипотезата на предаване на владение от страна на собствениците/. Дори да се приеме, че от този момент е поставено начало на течение на давностен срок за ищеца /респективно – и за съпругата му/, то пълното бездействие в продължение на целия посочен период от него момент – 1995г., до 2005г., не може да се неутрализира с простото наличие на съзнание и вътрешна убеденост на въззивниците, че имотът е техен, разчитайки на това, че останалите правни субекти ще зачитат претенциите им. Дезинтересирането /макар и привидно в техните очи/ може да бъде оправдано и да отблъсне чужди владелчески претенции, само ако е подкрепено с действителен титул за собственост – тогава лицето е собственик и не е необходимо да упражнява владението като част от правомощията, включени във вещното право на собственост, и бездействието му, ако не е било заместено с активно действие на трето лице, няма да бъде “санкционирано”. При липсата на такова основание, обаче, владелецът не може да си позволи да бездейства за по-дълъг от 6 месеца период, ако желае да постигне статут на собственик.

Несъстоятелен е и аргументът, че правото на собственост на насрещните ищци не се отричало от ответниците, тъй като съзнанието на последните може да е изградено на погрешно възприемане на действителността и не е меродавно, доколкото не са осъществени всички елементи на фактическия състав на чл. 79 от ЗС, още повече, че собственици са и други лица – всички правоимащи по чл. 27 ал. 1 от ЗСПЗЗ, а бившият председател на ЛС на заличеното ТКЗС не би могъл да се ангажира с изразяване на отношението на всички тях. Отново се налага външна демонстрация на действия, за да се отстрани всякакво съмнение.

Вследствие казаното до тук, липсата на corpus прави ненужно изследването на въпроса за наличие на animus – субективния признак на владението, след като, за да има владение, е необходимо едновременното наличие на двата белега.

Същото може да се каже и за периода след 2005г. до завеждането на иска за делба през м. 04.2009г. от страна на ответниците по насрещните искове, с което действие всяко владение би било прекъснато. Няма фактическо поведение, което недвусмислено да отрича правото на всички останали лица, включително и ответниците по насрещните искове като претенденти, то да е достигнало до знанието им и те да не са нарушавали евентуалното владение с действия, на които правната норма придава силата да го прекъснат.

Накратко - освен, че през целия период от 1995г. до 2009г. не се установи фактическо поведение на насрещните ищци, което да се идентифицира със субективния признак на владението, то се доказа несъмнено, че дори да бе осъществявано надлежно владение, то е било прекъснато още през 2002 г. от ответника В.Б. – у него също е битувало съзнание, че е един от собствениците и той е държал имота и като свой. /Щом, фактически обаче, не е бил съсобственик, той е имал качество на недобросъвестен владелец/. Не се доказа безсъмнено, че поне от 2002г. до 2009г. /когато е предявен искът за делба/, В.Б. е държал имота за ищеца Г.М., тъй като не го е считал за едноличен собственик. Извод за обратното изобщо не може да се направи от спекулативното твърдение на насрещните ищци, че ако се е считал за съсобственик, не би ползвал под наем помещения на свидетеля Бакалски до 2002г., тъй като причините за това могат да бъдат най-различни други. Чрез никои от събраните доказателствени средства не се установи, че В.Б. е поискал да ползва помещението под наем, като трето лице, а не е направил уговорка с Г.М. като между съсобственици, които си разпределят ползването. Всъщност, едната група свидетели заяват, че не знаят с точност характера на уговорките мужду двамата, както и дали в действителност В.Б. е заплащал наем на насрещния ищец. Другата група свидетели заявяват, че знаят, че В.Б. /заедно с Г.М. и още няколко лица/ са участвали в сдружение за да закупят на търга процесния овчарник Освен това по никакъв начин насрещният иищец не е доказал, че е заплатил цената, посочена в протокола от 1995г. само със свои компенсаторни книжа /талони/. Всички свидетели пък са единни, че никой не е ползвал спорния имот до 2002г., както и по отношение на това, че В.Б. го е ползвал от 2002г. нататък – тоест са налице основания да се приеме, че последният не е считал имота за чужд и не се е възприемал като наемател.

Така дори към момента на съставяне на констативния нотариален акт на ищеца през 2005г. не е имало приключил 10 годишен непрекъснат срок, считано от 1995г., в който да би могло да се вмести неговото евентуално владение – в тези 3 години той не би могъл да владее чрез другиго, след като другото лице не се е считало за наемател, а за съсобственик и само е упражнявало фактическата власт.

Поради това е оборена доказателствената сила на констативния нотариален акт от 2005г., тъй като с исковата молба е оспорено констатираното в него право на собственост. Отбранителният довод на въззивниците-насрещни ищци, че щом имат нотариален акт за собственост, придобита чрез давностно владение, не следва да доказват своене, а насрещната страна е длъжна да докаже липсата му, не намира приложение – както се посочи вече намерението за своене, без да се отрича съществуването му, не може да компенсира липсата на фактическо упражняване на власт върху имота. Без него то е непотребно, тъй като двата елемента са в условия на кумулативност, не на евентуалност или алтернативност, равнозначни са, а не в отношение на главен и подчинен.  

Другият аргумент в полза на собственическите им претенции, за който въззивниците – насрещни ищци сочат в жалбата си, че РС не е взел предвид, се свежда до това, че със закупуването през 2006г. на прилежащия терен от държавата, те са активирали и приложението на разпоредбата на чл. 92 от ЗС и като собственици на земята, следва да се считат и за собственици на всичко върху нея – тоест – и на спорния овчарник. Считат, че щом при завеждането на иска те се легитимират надлежно като собственици на земята, то според непреодоляната презумпция на чл. 92 от ЗС са собственици на сградата. Настоящият състав не споделя тази интерпретация на фактическото и правно положение. На първо място условието за да закупи насрещният ищец земята – частна държавна собственост, като прилежащ терен на постройка, е било той да е собственик на същата. Това изискване обаче, не е било налице към момента на сключване на договора за покупко-продажба на земята – ищецът се е легитимирал с констативен нотариален акт, който не е отразявал действителното фактическо и правно положение. С оглед надлежно проведеното спорно исково производство, се установява, че правото на собственост върху сградата не е съществувало в патримониума на ищеца по насрещния иск към 2005г., което е довело и до отмяната на нотариалния акт. Поради това, щом ищецът не е бил собственик на постройката, не е съществувала спрямо него и предпоставката да закупи от държавата прилежащия терен – тоест – договорът за продажба на земя – частна държавна собственост, е нищожен, като противоречащ на закона. Така ищецът не е станал надлежен собственик и на земята, което е пречка въобще за прилагане на разпоредбата на чл. 92 от ЗС. На второ място, независимо от това, използването на презумпцията пак би било блокирано, щом собствеността му върху сградата е оспорена както в настоящото производство, така и чрез подаване на иск за делба и, съответно – успешно опровергана. Всяко от тези правни действия, освен това, прекъсва и евентуално течаща придобивна давност.

Дори от предявяването на насрещните искове на 07.03.2011г. назад – до м. 02.2001г. не може да се формира необходимия и достатъчен непрекъснат 10 годишен срок на безспорно владение от страна на насрещните ищци. Такъв не е изтекъл нито преди, нито към момента на завеждане на насрещната искова молба.

С оглед тези съображения исковете на двамата насрещни ищци   - установителни и реивиндикационни, също се явяват неоснователни и недоказани, поради което следва да се отхвърлят. Независимо, че първоначалните ищци не отричат част от правото на собственост на ответниците, и независимо, че техните искове са отхвърлени, както са предявени,  тъй като и ответниците са сезирали съда със самостоятелни искове за признаване на пълно право на собственост върху спорния имот, съдът им го отрича изцяло, и отхвърля и тези искове както са предявени.

Отхвърлянето на обуславящите главни насрещни искове за собственост предпоставя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето на обусловените частични насрещни искове по чл. 73 ал. 1 от ЗС на двамата насрещни ищи против насрещния ответник В.Б. за частично заплащане на обезщетение за ползване на част от процесния имот без правно основание, като недобросъвестен владелец за периода м. 04.2006г. – 07.03.2011г. Понеже това е иск на собственик против владелец, след като не е доказана основната, водеща предпоставка от страна на ищците – че те имат качество на собственици, тъй като до и към момента на предявяване на иска не са били налице условията за възникване на правото на собственост в патримониума им на твърдяното  основание - изтекла придобивна давност, най-малкото поради липсата на изискуемия от закона срок, то това е абсолютна и достатъчна пречка, която обезсмисля изследването на другите предпоставки, заложени в ЗС, по въпросите, свързани със статута на ответника, наличието на ползване, периода му и размера на пропуснатите ползи, поради което исковете са неоснователни и не следва да се уважават.

В обобщение може да се направи следният извод: насрещните ищци, чиито извънсъдебни претенции са дали повод за завеждането на иска, отричащи вещното право на насрещните ответници, сами не доказаха еднозначно и неоспоримо, че са собственици на спорния имот, а ответниците, като ищци по първоначалните искове, макар да отблъснха заявените права на първоначалните ответници, като елиминираха основанията, наведени от тях, също не доказаха с надлежни и годни доказателствени средства положителния факт на приобретаване право на собственост върху спорния имот.

За да възникне валидно право на собственост за някоя от двете групи претенденти занапред, е необходимо или да закупят имота от собствениците – чрез разпределение на имуществото по реда на ЗСПЗЗ, респективно – да сключат надлежен договор за прехвърлянето му, или да изтече нов, чист от пречки, давностен срок.

Поради всичко това исковете на всяка от страните следва да бъдат отхвърлени.

Констативният нотариален акт следва да се отмени изцяло, тъй като се установи, че е опроверган не само обема на правото на собственост на ответника, на чието име е издаден, а му е отречено въобще такова право и в този смисъл РС не е излязъл извън предмета на делото – последицата по чл. 537 ал. 2 от ГПК има предназначение да гарантира правната сигурност на всички правни субекти и не може да се поставя в зависимост единствено от заявения петитум на самия иск. Искането за отмяна не е самостоятелен иск, но щом е направено, съдът преценява дали да отмени или измени акта, според изхода на делото.

След като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, настоящият състав намира, че въззивните жалби са неоснователни и следва да се отхвърлят, а решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено. РС е формирал верни фактически констатации, въз основа на които е достигнал до законосъобразни крайни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде понесена от всяка страна както ги е направила.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 798/04.11.2011г. по гр.д. № 6959/10г. на СлРС изцяло.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

 

                             

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: