Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

гр. Сливен, 08.03.2012г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на седми март през двехиляди и дванадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 42 по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 153/28.10.2011г. по гр.д. № 843/10г. на НзРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените при условията на активно субективно кумулативно съединяване от П.Г.Г. и Т.Г.Р., като наследници на своя баща Г.П. Г., починал на 01.12.2007г., против П.П.Б., искове за обявяване нищожността на договор за доброволна делба на недвижим имот, с нотариална заверка на подписите, сключен на 20.12.2005г. между П.П.Б. и Г.П. Г., поради противоречие на закона и липса на съгласие, и са отхвърлени като недопустими исковете за конституирането на първите двама като съсобственици на имота, като са присъдени и  разноските по делото.

Въззивниците - ищци в първоинстанционното производство, твърдят, че решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалните и процесуални норми. Развиват детайлно съображения във връзка с придобиването по давност на имота, предмет на договора за делба от ответницата и съпруга й в режим на съпружеска имуществена общонст, което налага и участието на последния в делбата. Заявяват, че съдът не се е съобразил с това и е нарушил материалния закон, приемайки, че собствеността е възникнала по силата на наследяване от страна на ответницата и нейния брат /техен наследодател/. Считат, че констативният нотариален акт визира самостоятелно основание за тях – придобивна давност и то по силата на закона поражда права и за съпруга на ответницата, поради което, щом той не е участвал в договора, последният е нищожен. Въззивниците твърдят още, че изследването на въпроса за приноса на съпруга е ирелевантен, както и, че е неотносимо и това, дали общият наследодател е живял в имота до смъртта си. Нямало данни той да е осъществявал корпус или анимус на владение, поради което в н.а. не е присъединявано като основание и владение от негова страна. Заявяват, че е налице и основание за нищожност – липса на съгласие на съпруга на ответницата. Освен това считат, че неправилно съдът е приел втория, установителен иск за недопустим, тъй като ако петитумът не е бил ясен, съдът е следвало да даде указания в тази насока. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени решението и да постанови ново, с което уважи изцяло исковете. Претендират разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който изцяло оспорва въззивната жалба. Заявява, че тя е неоснователна и излага аргументи, с които последователно опровергава доводите в нея. Моли въззивната инстанция да потвърди атакуваното решение като пправилно и законосъобразно, претендира разноските за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържат въззивната жалба и молят съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, чрез  процесуални представители по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба като неоснователна, моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, претендира разноските за въззивната фаза на производството.

След докладване на жалбата и отговора не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и частично правилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея, като СПОДЕЛЯ ОТЧАСТИ и правните изводи на РС.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

РС е осъществил надлежно процесуалните си правомощия и задължения по чл. 140 - 149 от ГПК, правилно е определил правното основание на предявените искове, съобразно фактическите твърдения на ищците, и ги е привел към съответстващите им правни норми, като е дал вярна правна квалификация на претенциите като такива по чл. 26 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 124 от ГПК.

С главните си, обуславящи, активно субективно съединени искове, ищците претендират обявяване нищожност на договор за доброволна делба на две основания – противоречие на закона и липса на съгласие.

Правният си интерес от предявяването на исковете ищците извличат от извънсъдебното оспорване /чрез правни и фактически действия/ от страна на ответницата на тяхно предполагаемо имуществено право.

Противоречието на закона обосновават с нарушение на изискването в делбата да участват всички съсобственици, като твърдят, че едната съделителка е била в условия на съпружеска имуществена общност по отношение на предмета на делбата, а нейният съпруг не е бил страна по атакувания договор. Възникването на СИО извеждат от твърдението, че поделеният имот бил придобит въз основа на давностно владение, през целия период на който съделителката и ответница – П.Б., е имала сключен граждански брак.

Договорът за доброволна делба от 20.12.2005г., чиято нищожност се иска да бъде прогласена, е сключен между две лица – Георги Г. /баща и наследодател на ищците/ и неговата сестра – П.Б. /ответницата/.

Предметът на договора е недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 640 кв.м., съставляващо ПИ 129 в кв. 23 по ПУП на с. Баня, Сливенска област,, за който е отреден УПИ ІХ-129 в кв. 23 по ПУП на селото, с площ 640 кв.м., с неуредени регулационни отношения за 14 кв.м., отреден за жилищни нужди, ведно с находящите се в него: жилище с площ 97, 50 кв.м., второстепенна сграда с площ 2 кв.м., селскостопански обект с площ 84,80 кв.м., търговски обект с площ 10 кв.м., второстепенна сграда от 2 кв.м., жилище с площ 75 кв.м., второстепенна сграда с площ 20 кв.м., при граници на дворното място – УПИ VІІІ-130, УПИ І-128, УПИ ІІ-127, УПИ VІІ-130 и улица.  

Двамата съделители са се снабдили с констативен нотариален акт № 90, н.д. № 1324 от 02.12.2005г., с който са признати  за собственици на описания имот въз основа на давностно владение.

Този нотариален акт не поражда вещното право, а само констатира евентуалното му наличие. Поради това в спорното исково производство може да се оборват констатациите както по отношение на вещното право, така и по отношение на основанието, посочено в акта за придобиването му, и може да се установява с допустими и годни доказателства действителното правно положене.

С изложените от ответницата в отговора доводи по същество се оспорва съдържанието, материалната доказателствена сила на нотариалния акт.

Въззивният съд счита, че несъмнено е доказано, че правото на собственост върху процесния имот е възникнало в патримониума на ответницата и нейния брат по силата на закона – в резултат на наследяване. Техният баща и наследодател П.Г. С., е бил собственик до момента на смъртта си през 1982г., след което такива са станали по силата на правоприемството неговите син и дъщеря. Действително липсва титул за собственост, легитимиращ  правата на П. С., но безспорно и непререкаемо се установява, че към момента на откриване на наследството, за него вече са били осъществени условията за придобиване на вещното право чрез оригинерния способ на давностното владение. Доказани са еднозначно двата обективни елемента, които притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо -  фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 10 години, може да възникне правото на собственост – постоянно, непрекъснато, явно, несъмнено и спокойно, и в случая е доказана идентичност  между фактическото положение и правопораждащия състав на тази норма.

Така, щом към момента на смъртта си П. С. е бил собственик на процесния имот, и единствени негови наследници и правоприемници са били двете му деца – ответницата и бащата на ищците /починал през 2007г./, то всеки от тях е станал собственик на ½ ид.ч. от него. Независимо от семейното им положение – дали са имали или не сключен граждански брак, по силата на разпоредбите на ЗН и СК /в редакциите, действали към релевантния момент/, тези части от вещното право са имали качество на тяхна лична собственост и не са могли да попаднат в режим на СИО.

Това правно положение не се променя от обстоятелството, че ответницата и съпругът й са живели в имота до и след смъртта на общия наследодател. Първото, водещо основание за преминаване на собствеността върху ответницата и нейния брат, е деривативното – чрез наследствено правоприемство, и върху него не може да се “насложи” и първичното такова, тъй като е излишно да се владее един имот, ако той е собственост на владелеца – каквото би било положението за периода след 1982г.

Материалната доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ, какъвто е констативният нотариален акт, е успешно оборена по отношение на обявеното основание за принадлежността на правото на собственост, което е опровергано в настоящото исково производство.

С оглед твърдението на ищците, че съпругът на ответницата е придобил заедно с нея в СИО някаква част от процесния имот, би следвало те двамата, приживе на наследодателя П. С., респективно – и на неговата съпруга, да са обърнали ползването и държането на имота за другиго /за собственика/ във владение за себе си /като дали то се разпростира само върху нейната част, или върху по-голяма, не е уточнено/, което да е извършено по явен, несъмнен и категоричен начин, и да продължава непрекъснато и несмущавано в течение на определения от правната норма период, но доказателства в тази насока изобщо липсват. За да се преодолее евентуално и характера на лична собственост на наследеното от ответницата имущество, ищците би следвало да докажат съответно, че след смъртта на П. С. съпругът на ответницата е започнал да владее за себе си, против нея, но и такива обстоятелства не са установени. При това положение, действително е напълно неотносим въпросът за негов принос за придобиването на имуществото.

В светлината на изложеното следва да се приеме, че наследодателят П. С. е бил, при смъртта си, собственик на терена и всички постройки, намиращи се върху него към този момент. Независимо, че свидетелите заявяват, че ответницата и съпругът й са строили в имота жилище, приживе на наследодателя П. С. и на неговата съпруга, съгласно необорената презумпция на чл. 92 от ЗС, собственикът на земята е собственик и на постройките. Не се установи да им е била учредена суперфиция, собствеността върху построеното да им е била прехвърляна или завещавана, или да са предявявали приживе на наследодателя собственически претенции по отношение на нея, основани на владение или на друг правен институт. Щом собственик на земята и постройките е бил П. С., след смъртта му двете му деца получават в равен дял правото на собственост върху същото имущество.

Така настоящият състав счита, че няма съмнение, че имотът, предмет на договора за доброволна делба от 20.12.2005г., е бил лична собственост в равни части на двамата съделители, като наследници  на своя баща П. С. и трето лице няма дял в тази съсобственост, поради което в делбата са участвали всички надлежни страни, съгласно законовите изисквания.

Липсва инвокираното основание за нищожност на договора за доброволна делба – противоречие на закона.

Едва във въззивната жалба за пръв път ищците въвеждат твърдение, че техният наследодател е владял за себе си. Освен, че е преклудирано, твърдението е голословно и не намира опора в събраните доказателства – установено е, че той е живял в имота със сестра си и баща им, но по никакъв начин не е доказано да е своил имота или част от него, тоест да е осъществявал владение само и изцяло за себе си, както преди смъртта на общия наследодател П. С., така и след нея. Извън това, дори да бе вярно, твърдението не дава отражение върху същността на спора, която поставя фокуса на изследването не върху обема на правото на собственост на наследодателя на ищците, а върху наличието или липсата на такова право у съпруга на ответницата.

Въззивният състав намира, че не е налице и второто въведено от ищците основание за нищожност – липса на съгласие.

На първо място ищците не са посочили чие съгласие, според тях, липсва, което е довело до твърдения дефект на договора. Независимо, че това представлява нередовност на исковата молба, въззивният съд счита, че събраните в първоинстанционното производство доказателства са достатъчни за да обхванат всички възможни хипотези и не се налага да извършва нови процесуални действия в тази насока.

Ако се приеме, че се касае за липса на съгласие на някоя от страните по договора – ответницата или нейния брат /наследодателя на двамата ищци/ - тези твърдения са недоказани и неоснователни. Този порок по принцип съдържа в себе си като частен случай симулацията като съзнавана липса на воля /съгласие/ за пораждане на правните последици на сделката, но тя е изолирана в самостоятелно правно основание, на каквото няма позоваване. В по-широк смисъл при липсата на съгласие има външна воля, обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение, като причините за това могат да бъдат по-разнообразни, включващи неосъзнаване на правните последици, насилие, влагане на различно съдържание във волеизявленията, шега, пример. Настоящият казус не се вписва в параметрите на никоя от тези допълнителни хипотези, като казаното не може да се релевира към никой от двамата участници в делбата. Така, след като съгласието е потвърдено пред нотариуса и е овеществено чрез подписа на всяка от страните под цялостното изявление на волята им, която е била писмено материализирана в нотариално заверения договор, без да е оборена неговата формална доказателствена сила, е видно, че е налице съгласие по смисъла на ЗЗД, което, при пълното съвпадение на двете волеизявления, е годно да породи целените и валидни правни последици. Автентичността на документа не е била оспорвана.

Ако се приеме, че се касае за липса на съгласие на трето лице – съпруга на ответницата, както вече с въззивната жалба се сочи от ищците – този довод също не може да бъде възприет. По изложените по-горе съображения, той не е имал дял в съсобствеността, нито лично, нито като участник в СИО, поради което съгласието му не е било необходимо, включително и понеже не се касае за прехвърляне на семейно жилище – лична собственост на другия съпруг.

Поради това не се установява наличието на нито едно от двете предложени за проверка основания за нищожност на договора за доброволна делба от 20.12.2005г., поради което исковете се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.

По отношение на приетото като доказателство саморъчно завещание на наследодателя на ищците, както и на изследването на неговата автентичност, настоящата инстанция счита, че това излиза извън обсега на доказване, тъй като тези въпроси не се включват в спорния предмет, очертан с исковата молба.

Ответницата не е предявила насрещен иск, с възраженията си в отговора от 02.12.2010г. тя само се брани от претенциите на ищците. Тя им противопоставя правоизключващи възражения и за да постигне удовлетворяващия я резултат – отхвърляне на исковете, е достатъчно само да опровергае ищцовите твърдения по обуславящите искове, за да неутрализира претенциите им за собственост по обусловените искове.

От една страна тя сама не е заявила, че иска от съда да признае със СПН правото й на собственост на някакво основание. В отговора си тя не изтъква други, самостоятелни доводи и не се позовава на завещателното разпореждане на своя брат и наследодател на ищците, от което да черпи на отделно основание права. Вярно е, че саморъчното завещание от 2000г. е обявено на 27.04.2011г., в хода на процеса, но това е сторено по молба на самата ответница, освен това в нейно държане се е намирало и представеното като сравнителен материал саморъчно завещание от 2003г., и съдът счита, че късното представяне на първия писмен документ се дължи на причини, за които страната отговаря. В действителност тя е могла да го представи, или поне посочи с отговора, ако е желаела да се ползва от него в изграждането и аргументацията на защитната си теза. По-късното представяне и позоваване на този факт лишава насрещната страна от предприемането на своевременни и адекватни процесуални действия.

От друга страна, само по себе си приетото като писмено доказателствено средство саморъчно завещание, нито доказва еднозначно собственическите й права по отношение на процесния имот, нито рефлектира върху предмета на спора. Това е така, тъй като, ако искът за нищожност на договора за доброволна делба бе основателен, ответницата не би имала правен интерес, по силата на завещателното разпореждане, да иска просто признаване правото й на собственост единствено върху процесния имот, а би следвало да предяви конститутивен иск за делба, респективно – да се защитава по такъв иск. Направено по този начин и в този момент от първоинстанционното производство, позоваването от страна на ответницата на права, черпени от завещателния акт, може да има само ефект на правопрепятстване спрямо твърденията на ищците, защото предмет на настоящия спор е само и единствено имотът, описан в договора за доброволна делба, не и останалото имущество, което, евентуално, е притежавал към момента на смъртта си братът на ответницата и наследодател на ищците. Тъй като, обаче, искът за нищожност на договора за доброволна делба е неоснователен, става безпредметно обсъждането на въпросите дали, на какво имущество и за каква част от него, ответницата е станала собственик, в резултат на едностранната правна сделка – иск с такъв предмет няма.

По аналогични съображения, само ако тя бе поискала от съда по надлежен ред разрешаването на тези въпроси, би било допустимо и приемането и разглеждането на също надлежно направено искане за намаляване на завещателното разпореждане до размера на запазената част на наследниците с право на такава. Поради това правилно РС е приел за недопустимо възражението на ищците по чл. 28 ал. 1 от ЗН.

В обобщение – обуславящите искове за обявяване нищожността на договора за доброволна делба от 20.12.2005г. са неоснователни и следва да се отхвърлят.

В тази част обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

От своя страна това води до неоснователността, а оттам – и до отхвърлянето на обусловените от тях активно субективно съединени искове за признаване на ищците за съсобственици на подробно описания недвижим имот, предмет на договора за доброволна делба. Предвид казаното дотук, наследодателят на ищците е сключил валиден договор с ответницата, който е породил желаните правни последици, а именно – правото на собственост върху процесния имот е преминало изцяло в нейния патримониум, а учреденото пожизнено безвъзмездно вещно право на ползване на нейния брат се е прекратило със смъртта му и ищците не са носители на никакви вещни права спрямо този имот.

Въпреки, че исковете са неоснователни, първоинстанционният съд е постановил решение, с което ги е „отхвърлил като недопустими”, вместо, ако счита, че са недопустими, да ги остави без разглеждане и да прекрати производството по отношение на тях. В мотивите си е посочил, че исковете са с неясен петитум. От една страна, това представлява нередовност на исковата молба, и РС е следвало в такъв случай, да я остави без движение и да укаже на страната да отстрани дефектите. От друга страна настоящият състав счита, че от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които показват как ищците сами характеризират спорното право, ясно може да се извлече основанието и да се квалифицира претенцията като такава за признаване правото им на собственост, като размера му съдът е длъжен и сам да определи, съобразно императивните законови норми. В действителност решаващият съд първоначално е дал вярна правна квалификация на тези искове, но неправилно е приел, че са недопустими. Тъй като всички относими към този въпрос доказателства са събрани от районния съд, не се налага това да се извършва от въззивния.

В тази част обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено и вместо това въззивният съд следва да постанови ново, с което да отхвърли тези искове като неоснователни.

Така, след като правните изводи на двете инстанции отчасти съвпадат, атакуваното решение следва да бъде потвърдено в едната посочена част и отменено в другата, а по отношение на разноските за първоинстанционното производство не настъпва промяна, тъй като биха били разпределени по същия начин и при отхвърляне на установителните искове.

С оглед изхода на процеса във въззивната инстанция отговорността за разноски лежи върху въззивниците, които следва да понесат своите както са направени и заплатят тези на въззиваемата страна за тази инстанция в размер на 1 440 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 153/28.10.2011г. по гр.д. № 843/10г. на НзРС В ЧАСТТА, с която са отхвърлени като недопустими предявените от П.Г.Г. и Т.Г.Р., като наследници на своя баща Г.П. Г., починал на 01.12.2007г., против П.П.Б., искове за конституирането на първите двама като съсобственици на имота, предмет на договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите, сключен на 20.12.2005г. между П.П.Б. и Г.П. Г., като  НЕПРАВИЛНО и вместо това:

 

 

П О С ТА Н О В Я В А:

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявените при условията на активно субективно съединяване от П.Г.Г. и Т.Г.Р., като наследници на своя баща Г.П. Г., починал на 01.12.2007г., против П.П.Б., искове за признаване за установено между страните, че първите двама са собственици общо на ½ ид.ч. от недвижим имот, предмет на договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите, сключен на 20.12.2005г. между П.П.Б. и Г.П. Г., представляващ дворно място с площ от 640 кв.м., съставляващо ПИ 129 в кв. 23 по ПУП на с. Баня, Сливенска област,, за който е отреден УПИ ІХ-129 в кв. 23 по ПУП на селото, с площ 640 кв.м., с неуредени регулационни отношения за 14 кв.м., отреден за жилищни нужди, ведно с находящите се в него: жилище с площ 97, 50 кв.м., второстепенна сграда с площ 2 кв.м., селскостопански обект с площ 84,80 кв.м., търговски обект с площ 10 кв.м., второстепенна сграда от 2 кв.м., жилище с площ 75 кв.м., второстепенна сграда с площ 20 кв.м., при граници на дворното място – УПИ VІІІ-130, УПИ І-128, УПИ ІІ-127, УПИ VІІ-130 и улица, като  НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение №  153/28.10.2011г. по гр.д. № 843/10г. на НзРС, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНАЧАСТ

 

 

ОСЪЖДА П.Г.Г. и Т.Г.Р. да заплатят на  П.П.Б. направените по делото разноски за тази инстанция в размер на 1 440 лв.

 

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          

 

 

ЧЛЕНОВЕ: