Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

гр. Сливен, 15.03.2012 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четиринадесети март през двехиляди и дванадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 69 по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 75/01.12.2011 г. по гр.д. № 239/2009 г. на КРС, с което е признато за установено по иск с правно основание чл. 124 от ГПК, предявен от М.З.Ч. ***, че е собственик на недвижим имот, съставляващ УПИ ХІІ-226, УПИ ХІІІ-226, УПИ ХІV-226 и УПИ ХV-227 в кв. 47 по ПУП на с. Ябланово.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производсдтво, твърди в жалбата си, че не е доволен от решението, тъй като то било изцяло материално и процесуално незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Твърди, че то страда от много пороци, които представляват съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът не е взел становище по изложеното в отговора възражение за нередовност на исковата молба. Освен това в мотивите липсват ясни и конкретни основания защо ищецът е признат за собственик. Освен това съдът не е дал точна правна квалификация на иска, тъй като посочената законова разпоредба - чл. 124 от ГПК, не представлява такава. Съдът не е обсъдил всички доводи и възражения на страните. Игнорирал е част от събраните писмени доказателства във връзка с индивидуализирането на претендираните с исковата молба имоти, както и факта за съществуващите по отношение на тях първоначални актове за държавна собственост. Въззивникът твърди още, че не е доказана безспорно идентичността на имотите, претендирани в исковата молба и описани в нотариалния акт. Също така заявява, че съдът не е преценил и наличие в разминаването на фамилното име на ищеца с това на лицето, придобило по силата на дарението част от недвижимия имот. В обобщение въззивникът счита, че всички тези възражения, ако бъдат правилно обсъдени и преценени, ще се стигне до заключението, че искът е неоснователен. Поради това моли въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че същата е неоснователна и детайлно развива контрааргументи на всеки от наведените от въззивника доводи. Заявява, че атакуваното решение е правилно и обосновано, излага подробни съображения за основателността на исковете Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и потвърди изцяло атакуваното решение като законосъобразно. Претендира разноски за двете инстанции. С отговора на въззивната жалба е представено като доказателство декларация за идентичност на имената от 02.02.2012 г. Няма направени други доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивната община, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК /по реда на преупълномощаването/, който оспорва жалбата, поддържа отговора, заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли въззивната инстанция да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата не са направени възражения.

В дадения от съда срок въззиваемата страна е представила писмена защита, с която подробно преповтаря аргументацията, изложена в отговора, като систематично и последователно излага съображения за правилност и обоснованост на акта, подложен на въззивна проверка. Анализира събраните в първоинстанционното производство доказателства, които счита, че съдът правилно е възприел, ценил и привел към приложимите правни норми, заявява, че те категорично подкрепят основателността на исковете, поради което моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като обосновано, законосъобразно и правилно. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването –  допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно, поради което следва да бъде изцяло отменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е непълна, неправилна и некореспондираща с доказателствения материал.

Поради това и правните изводи на РС са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Ищецът претендира да му бъде признато право на собственост върху четири имота, урегулирани с ПУП  на с. Ябланово от 2008г. – УПИ ХІІ-226, кв. 47, УПИ ХІІІ-226, кв. 47, УПИ ХІV-226, кв. 47 и УПИ ХV-227, кв. 47, за които ответната община Котел е издала Актове за частна общинска собственост №№ 1161, 1162, 1163 и 1164 от 23.06.2009г. Имотите са отразени и на кадастралната карта на селото от 2007г., изменена през 2009г., като самостоятелни ПИ с идентификатори №№, съответно– 87031.501.2259, 87031.501.2260, 87031.501.2261 и 87031.501.2262.

Интересът от предявяването на иска ищецът обосновава с действията на ответника по издаване на АЧОС и уведомяването му с писмо, че счита четирите имота за своя собственост. Основателността на иска си черпи от деривативно придобивно основание – дарение и, алтернативно – от оригинерно такова - изтекла придобивна давност.

С договор за дарение, сключен в нотариална форма, материализиран в н.а. № 40, н.д.№ 114/12.06.1984 г., бащата на ищеца е дарил на последния 600/2000 ид.ч., на сина си Халил – 800/2000 ид.ч. и на сина си Хасан – 600/2000 ид.ч. от свой недвижим имот, описан като “дворно място, находящо се в чертите и извън регулацията на с. Ябланово, Сливенски окръг, състоящо се общо от 2000 кв.м. застроена и незастроена площ, при граници: улица, път, вада.” От своя страна бащата на ищеца се е легитимирал като собственик на така описания имот с констативен н.а. № 68, н.д. 107/11.06.1984г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка.

На първо място, за да се пристъпи към изследване на предпоставките за уважаване на установителния положителен иск за признаване между страните, че ищецът е собственик на четирите изброени УПИ, следва да се установи тъждество между описания в нотариалния акт имот/част от имот и описаните в исковата молба имоти, тоест предметът на спора да се индивидуализира.

Макар в нотариалния акт от 1984 г. имотът, дарен на тримата братя /сред които е ищецът/, да не е описан с номера и граници, и местонахождението му да не може да се определи само въз основа на този документ, при съвкупната съпоставка и анализ на всички събрани доказателствени средства – гласни и писмени, и чрез съдебнотехническа експертиза, съдът счита, че е установено следното:

Имотът, описан в н.а.№ 40/1984г., с площ от 2000 кв.м., представлява част от северната част от имот пл.№ 51 по КРП на с. Ябланово от 1964г., образувана при прокарване на улицата от о.т. 53 до о.т. 50.  Границите, посочени в н.а. се отнасят за цялата северна част от имот пл.№ 51 и нейната цяла площ е около 6 500 кв.м. Тази северна част на имот пл.№ 51 е била извън регулацията на селото, а южната му част попадала в границите на регулацията – кв. 28.

От своя страна теренът на процесните имоти с идентификатори, според Кадастралната карта на с. Ябланово от 2007г., изменена от 2009г., №№: 87031.501.2259, 87031.501.2260, 87031.501.2261 и 87031.501.2262, описани в четирите АЧОС съответно с №№ 1161, 1162, 1163 и 1164 от 23.06.2009г., също е представлявал част от северната част на заснетия имот пл.№ 51 по КРП от 1964г.

С План за изменение и допълнение на уличната и дворищна регулация на кв. 25, 56, 57, 58 и 59 от 1982г., теренът на тези имоти е бил включен в границите на регулационния план, поради преотреждането на кв. 57 за индивидуално жилищно строителство. Така с изменението в кв. 57 били отредени парцели – УПИ ХІ, ХІІ, ХІІІ, ХІV и ХV, за индивидуално жилищно строителство и процесните имоти представлявали части от УПИ ХІ, ХІІ, ХІІІ и ХІV в кв. 57 по ПУП от 1964г., изменен от 1982г.

При допълване на кадастралния план през 1992г. северната част от имот пл.№ 51 била трансформирана в имоти пл. № 226, кв. 57, № 227, кв. 57 и № 228, кв. 57 и процесните имоти представлявали различни части от тях.

По кадастралната карта на с. Ябланово от 2007г., процесните имоти представлявали съответно – първите три - част от ПИ № 87031.501.226, четвъртият - част от ПИ № 87031.501.227.

По ПУП на с. Ябланово от 2008г., действащ и до момента, спорните имоти, описани в цитираните АЧОС, са се идентифицирали, вече изцяло, съответно като УПИ ХІІ-226, кв. 47, УПИ ХІІІ-226, кв. 47, УПИ ХІV-226, кв. 47 и УПИ ХV-227, кв. 47.

С изменението на кадастралната карта от 2009г., процесните имоти се индивидуализирали с посочените в четирите АЧОС идентификатори, както следва : № 87031.501.2259 с площ 858 кв.м. – стар идентификатор УПИ ХІІ-226, кв. 47,   № 87031.501.2260, с площ553 кв.м. - стар идентификатор УПИ ХІІІ-226, кв. 47, № 87031.501.2261, с площ 578 кв.м.- стар идентификатор УПИ ХІV-226, кв. 47, и № 87031.501.2262, с площ773 кв.м. - стар идентификатор УПИ ХV-227, кв. 47.

Понастоящем описаните в н.а. №40/1984г. граници “улица, път и вада” заключват място с приблизително триъгълна форма, в което са ситуирани процесните четири имота, чиято обща площ е 2 762 кв.м., както и още три имота – с идентификатори №№ 87031.501.2374, 87031.501.227 и 87031.501.228. Общата площ на седемте имота е 6 500 кв.м. Представляват дворно място със стара, неизползваема жилищна сграда в западната част, имотни граници не са материализирани, като теренът е ограден към улицата с ограда от дървени колове, мрежа и тел, към пътя и към дерето – с плет.

Невъзможно е да се прецени еднозначно и категорично имотът от 2000 кв.м., описан в н.а. № 40/1984г., с кои точно от тези 7 имота /или части от тях/ по действащата кадастрална карта е идентичен.

В тази посока са напълно неотносими събраните гласни доказателствени средства, тъй като показанията на свидетелите се отнасят за съвършено различен имот – ПИ идент.№ 87031.501.218, на Илия Кръстев, зет на ищеца, който се намира срещу процесните имоти, от другата страна на улицата.

Въпреки недоказания идентитет между предмета на защитаваното и на претендираното право, дори да се приеме, че първото представлява част от второто, настоящият състав счита, че предявените обективно кумулативно съединени искове са неоснователни и по други причини.

Най-напред следва да се посочи, че въззивният съд не възприема оплакването на въззивника относно липсата на определена от РС правна квалификация на иска. Независимо, че е използвал като числово описание нормата на чл. 124 от ГПК, решаващият съд правилно и въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения на ищеца, е преценил и квалифицирал словесно иска /четирите кумулативно съединени претенции/, като положителен установителен за признаване правото на собственост върху конкретно посочени недвижими имоти. Що се отнася до държания диспозитив на обжалваното решение, СлОС намира, че макар формулировката да не е граматически изрядна, волята на КРС е достатъчно ясно изразена и съответства на предложените мотиви.

Също така въззивният състав счита, че с оглед представената в това производство декларация от въззиваемия за идентичност на лице с различни имена, няма съмнение, че ищецът М.З.Ч. и един от приобретателите по договора за дарение от 1984г. – М. З.Ч., са едно и също лице. Липсват причини да се дискредитира този документ, независимо, че е частен, свидетелстващ и изходящ от представилата го страна – създаването му е свързано с понасяне на определена наказателна отговорност относно истинността на съдържанието, а и няма събрани други доказателства по делото, които да се конфронтират със заявения факт.

Първото основание, на което ищецът претендира, че е собственик на процесните имоти  /без да се взима предвид казаното за неустановения точно предмет на спора/, е деривативно - придобиване чрез договор за дарение на 600/2000 ид.ч. от недвижим имот, описан в н.а. № 40/1984г.

От своя страна праводателят по този договор се е легитимирал като собственик на същия имот с констативен нотариален акт № 68 от 11.06.1984г., издаден по реда на чл. 483 от ГПК /отм./ на основание обстоятелствена проверка. Съгласно разпоредбата на чл. 484 б. “в” от ГПК /отм./, действала към релевантния момент, този нотариален акт е следвало да съдържа точно описание на недвижимия имот с посочване на границите и местонахождението, но изискването не е спазено, тъй като липсва ясна индивидуализация на имота според действащия тогава ПУП от 1964г. с измененията от 1982г. Поради това констативният нотариален акт не отразява действителното фактическо състояние и не може да му придаде нужната правна форма.

Освен това, ако се приеме, че той касае именно четирите претендирани с исковата молба УПИ, то за всеки от тях, към датата на извършване на обстоятелствената проверка – 11.06.1984г., е имало издаден през 1982г. Акт за държавна собственост – за ПИ с идент. № 87031.501.2259 е бил съставен АДС № 849/28.12.1982г., за ПИ с идент. № 87031.501.2260 е бил съставен АДС №850/28.12.1982г., за ПИ с идент. № 87031.501.2261 е бил съставен АДС № 851/28.12.1982г. и за ПИ с идент. № 87031.501.2262 е бил съставен АДС № 852/28.12.1982г. /Със заповеди на областния управител на област Сливен от 2006г. имотите са били отписани от актовите книги за държавна собственост и през 2009г. за тях са били съставени съответните АЧОС №№ 1161, 1162, 1163 и 1164 от 23.06.2009г./.

При извършената обстоятелствена проверка през 1984г. в нотариалния акт не е посочено, според изискването на чл. 484 б. “а”, съответно – чл. 476 б. “д” и чл. 482 ал. 1 от ГПК /отм./, че е представен съответният документ, удостоверяващ, че имотът не е държавен.

Така, доколкото са налице данни, че преди и при издаването на констативния н.а. №68/84г. посоченият в него имот е имал статут на държавен, а липсват каквито и да е доказателства бащата на ищеца да го е бил придобил по някакъв валиден начин преди 1982г. и няма разрешаван по исков път спор за собственост след 1982г., то е несъмнено, че към момента на обстоятелствената проверка – 1984г., правото на собственост е принадлежало на държавата. Вярно е, че АДС сам по себе си не поражда вещното право, но то не е опровергано с никакви правопрепятстващи, правоизключващи или правопрекратяващи факти. Казаното важи и за нотариалния акт по обстоятелствената проверка - той също не създава право на собственост, а само констатира евентуалното му съществуване и в случая се установи, че н.а. № 68/84г. не отразява действителното правно положение. В този смисъл е без значение липсата на отчуждителна процедура – не се установи имотите да са били собственост на бащата на ищеца преди държавата да ги счете за свои, за да се приеме, че такава процедура е следвало да се осъществи към 1982г., нито се установи държавата да е губила собствеността, а бащата на ищеца да я е придобил преди отписването и актуването на имотите като частни общински, за да е необходимо провеждането й и към 2009г. 

Следва да се отбележи и, че от записванията в кадастралния регистър на недвижимите имоти нито възниква право на собственост, нито те изолирано могат да послужат еднозначно за пряко доказване на съществуването му. Те са само косвен индикатив за факт, който следва да бъде доказан с предвидените от правната норма надлежни доказателствени средства.

Следователно, щом имотът, предмет на договора за дарение, материализиран в н.а. №40/1984г., е бил собственост на държавата, тримата приобретатели – дарените лица, сред които и ищецът, не са могли да придобият собствеността върху описаните идеални части.

Поради това първото придобивно основание на ищеца, от което извлича основателността на претенциите си, е несъстоятелно и на него исковете не могат да бъдат уважени.

С исковата молба ищецът е въвел и второ, алтернативно основание – изтекла придобивна давност посредством владение на това, което е придобил чрез сделката със своя баща – 600/2000 ид.ч. от описания в н.а. имот.

За начален момент на течението на давността той сочи 1984г. – момента на сключване на договора за дарение.

Преди да се изследва наличието на същинските елементи на фактическия състав на този институт, съдът следва да прецени най-напред дали този момент  би могъл да бъде валидно начало на придобивния давностен срок. Тази преценка зависи в случая от това, какъв вид собственост е тежала над процесните имоти и срещу какъв вид правен субект е следвало да бъде насочено действието и намерението за своене. От казаното по-горе е видно, че към 1984г. имотите са били частна държавна собственост.

За пръв път с императивна норма – чл. 7 от ЗДС, законодателят е регламентирал възможността за придобиване по давност на държавна и общинска собственост, ако тя е частна, и началният момент, от който тази давност започва да тече, е влизането в сила на тази разрешителна правна норма, тоест – 01.06.1996г.

Владението, осъществено преди този момент, не може да се зачете за годно и да се черпят права от него. Давностното владение, като способ за придобиване право на собственост, е правен институт, създаден изкуствено, и съдържа имплицитно в себе си и давностния срок. Двете понятия са неразривно свързани – не може да има придобиване по давност без давностен срок, нито може да съществува давностен срок по принцип, сам за себе си, без да води като резултат до придобиване на право на собственост. Тоест, това са предпоставка и последица, които са във функционална връзка помежду си, която не може механично да се разруши. Следователно не може да съществува ”начало на давностен срок”, когато няма законово позволение да настъпи „край на давностния срок”, който да породи право на собственост, щом има забрана за това право на собственост да бъде придобито по този начин. Едва след допускането с изрична диспозитивна законова разпоредба на използването на този правен институт, може да започне прилагането му, което означава, че с оглед времевите граници, установени от ЗС, ефектът му не би могъл да настъпи незабавно, тъй като на правната норма не е придадено обратно действие.

Поради това, едва с влизане в сила на ЗДС - 01.06.1996г., може да се постави начало на давностния срок за придобиване на недвижимия имот – частна държавна собственост  и, ако са изпълнени всички законови изисквания, правото на собственост, след изтичането му, ще се материализира в патримониума на владелеца –  ищец.

Определянето на края на този давностен срок става по общите правила за отчитане на сроковете и тъй като се касае за срок, който се брои по години, с начало 01.06.1996г., то краят му е на последното число на предходния месец на последната година – тоест – при общата, 10 годишна давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС  – на 31.05.2006г. С разпоредбата на пар. 1 от ЗДЗС от 2006г. обаче, е въведен мораториум, спиращ течението на срока, считано от 31.05.2006г., който, както се посочи вече, е последният ден на последната година, в който придобивният срок изтича.

Приложено към настоящия казус, изложеното води до заключението, че давностен срок би могъл да е изтекъл успешно в полза на ищеца, само ако той ехтакъв по чл. 79 ал. 2 от ЗС - 5 годишен. Спрямо придобитата чрез дарението от 1984г. част от имот може да се приложи облекчения ред на добросъвестното владение, тъй като законът обвързва добросъвестността с няколко предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 70 от ЗС, които в случая съдът приема, че са налице – ищецът е имал правно основание, годно да го направи собственик, и не е знаел, че праводателят му не е бил такъв. Изтичането, обаче, на 5 годишния срок от 01.06.1996г. до 31.05.2001г., на първо място, не е придружено с доказано несъмнено и непререкаемо наличие на двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо -  фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време спрямо точно определен имот.  Както бе посочено, свидетелските показания са ненадеждни и не обезпечават подобен извод – част от тях са неясни, касаят друг имот, не определят  период, нито конкретни владелчески действия на ищеца, които да могат да бъдат ситуирани във времето.

На второ място, дори да се приеме, че валидно е изтекла кратката придобивна давност в полза на ищеца, в най-добрия случай това би довело до пораждане право на собственост единствено и само спрямо това, за което ищецът е имал правното основание да владее - 600/2000 ид.ч. от описания в н.а. №40/1984г. имот. Само по отношение на тях той може да претендира признаване право на собственост на основание изтекла 5 годишна придобивна давност против държавата. Исковете му, обаче, нямат за предмет тези части от спорните имоти, които отговарят на обема на прехвърленото му от несобственика вещно право върху имота по н.а. /върху които само би могло да се разпростре евентуалното му добросъвестно владение/, а с тях се претендира признаване право на собственост върху целите четири обособени имота, с обща площ 2 762 кв.м. Поради това така предявените искове са неоснователни и следва да се отхвърлят.

Доколкото ищецът претендира, че е собственик на четирите индивидуализирани в исковата молба имота на основание изтекла придобивна давност – то следва да се обсъди и възможността за придобиване на реално обособени имоти, вместо идеални части от тях.

В този случай обаче, не би била приложима кратката давност, тъй като по отношение на целите имоти ищецът няма статут на добросъвестен, а на недобросъвестен владелец и за придобиване правото на собственст ще е необходимо изтичане на 10 годишен срок на постоянно, непрекъснато, явно, несъмнено и спокойно упражняване на фактическа власт върху тях против собственика. Тъй като това е била държавата /до отписването от книгите през м.12.2006г./, предвид казаното относно възможността за владение против нея, е видно, че спирането на давността от 31.05.2006г. прави практически невъзможно придобиването на частен държавен имот чрез давностно владение по чл. 79 ал. 1 от ЗС, тъй като законодателят е придал на нормата на пар. 1 от ЗДЗС от 2006г. ретроактивност. Следователно исковете, така, както са предявени, са неоснователни и по тази причина.

Поради това не е налице и второто придобивно основание на ищеца, от което извлича основателността на претенциите си,  и на него исковете също не могат да бъдат уважени.

Като краен резултат настоящият въззивен състав счита, че предявените обективно кумулативно съединени установителни искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Така, щом правните изводи на двете инстанции се разминават, атакуваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него въззивният съд следва да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззиваемата страна, която следва да понесе своите и заплати на въззивника разноските за двете инстанции в размер общо на 1 975, 20 лв., а по сметка на СлОС – държавна такса в размер на 271, 76 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 75/01.12.2011 г. по гр.д. № 239/2009 г. на КРС  като НЕПРАВИЛНО и вместо него

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от М.З.Ч. ЕГН ********** ***, против Община Котел, с административен адрес гр. К., обл. С., пл. “В.” №*, обективно кумулативно съединени положителни установителни искове за признаване за установено между страните, че М.З.Ч. е собственик на недвижими имоти, представляващи УПИ ХІІ-226, УПИ ХІІІ-226, УПИ ХІV-226 и УПИ ХV-227 в кв. 47 по ПУП от 2008г. на с. Ябланово, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

 

ОСЪЖДА М.З.Ч. *** направените разноски по делото за двете инстанции в размер общо на 1 975, 20 лв.

ОСЪЖДА М.З.Ч. да заплати по сметка на СлОС д.т. в размер на 271, 76 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: