Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  75

 

                                                гр.Сливен, дата 17.04.2012 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесети март две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:СНЕЖАНА БАКАЛОВА

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:АТАНАС СЛАВОВ                                                                                                                                                      

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 70 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Обжалвано е първоинстанционно Решение № 1040 от 20.12.2011 г. постановено по гр.д. № 4736 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Сливен. С атакуваното решение, съдът е уважил частично исковата претенция с правно основание чл.213 от Кодекс за застраховането във вр. с чл.49 от ЗЗД, като е осъдил ответника да заплати сума в размер на 369 лв. – представляваща платено на пострадал от ПТП, застрахователно обезщетение по застрахователна полица „Бонус Каско” № 50315780 от 18.03.2010 г. за причинени имуществени вреди от настъпило на 30.08.2010 г. по път I – 7 по отсечката между село Зимница и село Веселиново застрахователно събитие, ведно със законната лихва върху главницата от 28.07.2011 г. до окончателното й и заплащане. Със същото решение, ответникът бил осъден да заплати  и разноски, съразмерно на уважената част от исковата претенция.

          Недоволен от така постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство. В жалбата си до съда въззивникът – ответник, обжалва частично цитираното решение на Районен съд – гр.Сливен, досежно частта, в която е бил уважен иска. Твърди, че в тази част, то е неправилно, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. По делото не било установено еднозначно настъпването на вредоносното събитие, от което са последвали вредите и то по начина описан в исковата молба. Сочи, че ищеца не е ангажирал доказателства относно предпоставките за възникване на деликтната отговорност. Липсвал протокол за ПТП, поради което не можело да се установи нито механизмът на настъпване на ПТП, нито вредите. Прави възражение, че липсват безспорни доказателства относно пряката причинно–следствена връзка между бездействието на ответника и настъпилия резултат, както и относно основанието за изплащане на обезщетението.

          Моли съдът да се произнесе с акт, с който да отмени решението на районния съд в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Прави искане за присъждане на направените разноски пред двете инстанции.

          В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, от въззиваемата страна не е постъпил писмен отговор.

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се представлява. Депозирано е писмено становище от въззивника чрез неговия процесуален представител по пълномощие по смисъла на чл.32, т.3 от ГПК. В него заявява, че поддържа въззивната жалба. Пледира жалбата му да бъде уважена на посочените в нея основания, а решението на първоинстанционния съд отменено. Моли вместо него да бъде постановено друго, с което изцяло да бъдат отхвърлени предявените от ищеца искове. Иска присъждане на направените разноски по делото и юрисконсулско възнаграждение пред двете инстанции.

          В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се явява. Депозирано е по делото становище от процесуалния му представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Моли да му бъдат присъдени сторените по делото разноски и представя списък по чл.80 от ГПК.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

          Настоящият състав на СлОС намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

          Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на иска, като такава по чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е надлежен доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

          Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд относно доказаност на предявения иск, респ.дължимост на претендиранато вземане.

          Предявеният иск е с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД – регресен иск на платилия обезщетение застраховател срещу причинителя на вредата, настъпила в резултат от виновното бездействие на служители на въззивника - Агенция „Пътна инфраструктура”. Съгласно чл.213 от КЗ, с плащане на застрахователно обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Става въпрос за едно суброгационно право с регресен характер. В хода на процеса по иск с такава правна квалификация за уважаването му, следва да бъде доказано наличие на валидно застрахователно правоотношение между пострадалия и застрахователя, заплащането на застрахователно обезщетение от страна на застрахователя в полза на пострадалия, като изпълнение на задълженията му по валидно сключен договор за застраховка.

          Тези обстоятелства са били доказани по безспорен и несъмнен начин от представените по делото пред районния съд писмени доказателства, от които се установява съществуването на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Бонус Каско” относно увредения автомобил марка „Шевролет”, модел „Лачети” с ДК № У 8969 АК към датата на настъпване на застрахователното събитие 30.08.2010 г. От представеното платежно нареждане се установява, че на 05.11.2010 г. е заплатена стойността на щетата от застрахователя на „Мототехника - Сливен” АД, където автомобилът е бил ремонтиран. По делото е представена регресна покана отправена от застрахователя до въззивника за заплащане на исковата сума, в която са посочени обстоятелствата, въз основа на които застрахователят претендира вземането си. По делото липсват доказателства, дори и твърдения от страна на ответника, че процесните суми са били заплатени на застрахователното дружество.

          От друга страна, следва да бъдат установени елементите от фактическия състав на деликта – противоправно поведение, увреждане, причинна връзка между тях и вина на деликвента. С оглед нормата на чл.45, ал.2 от ЗЗД, в областта на деликтната гражданската отговорност, вината винаги се предполага до доказване на противното. Доколкото вината съставлява субективно отношение на дееца към противоправното му деяние, такова субективно отношение могат да формират само физическите лица. Агенция „Пътна инфраструктура” като юридическо лице би могла да носи отговорност по чл.49 или 50 от ЗЗД. В случая следва да са налице и предпоставките по чл.49 от ЗЗД – вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил работата и да са резултат от негово противоправно действие или бездействие при или по повод възложената работа.

         Предвид изложената правна характеристика на исковата претенция и с оглед фактическите данни по делото, въззивният съда намира, че в хода на производството са доказани предпоставките за ангажиране на регресната отговорност на причинителя на щетата. По пътя на пълно и пряко доказване, чрез използване на допустими, относими и необходими доказателствени средства, ищецът е доказал, че вредите върху лекия автомобил, застрахован при него, са настъпили именно в резултат на попадането на автомобила в необезопасена и необозначена дупка на пътното платно. От заключението на допусната и неоспорена от страните автотехническа експертиза, е видно, че щетите така както са посочени от застрахователя, отговаря да са настъпили в резултат от ПТП  с описания механизъм. От всички събрани по делото доказателства, включително и от свидетелските показания, безспорно се установява причинно - следствената връзка между настъпилото ПТП и причинените щети. От друга страна, налице е и причинна връзка между противоправното бездействие на служителите на Агенция „Пътна инфраструктура” по поддържането на пътя и вредоносния резултат – настъпилото ПТП с материални щети, тъй като именно в тяхна тежест е задължението по стопанисване и управление на републиканската пътна мрежа. По делото са събрани допустими и относими доказателства, които са достатъчни за съда за да направи обоснован извод, че на 30.08.2010 г. е настъпило ПТП с материални щети в резултат на попадане на лек автомобил марка „Шевролет”, модел „Лачети” с ДК № У 8969 АК в необезопасена и несигнализирана дупка на път I – 7 в отсечката с.Зимница – с.Веселиново, област Ямбол. В този смисъл неоснователно е и възражението на въззивинка, че липсват безспорни доказателства, относно наличие на причинно - следствената връзка между настъпилото ПТП и причинените щети.

         На следващо място неоснователно е и възражението на въззивника за нарушение на Наредба – 167/24.10.2002 г. за условията и реда за взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с МПС, поради което липсвало основание за изплащане на обезщетение. Основното възражение в тази насока е, че не бил съставен протокол за ПТП съобразно изискванията на чл.5, ал.1, т.2 от горепосочената наредба. След като водачът е уведомил компетнетните органи на МВР в срок от 24 часа за настъпване на ПТП - то,  според въззивника е следвало да подаде писмено заявление в седмодневен срок от настъпване на събитието, за да му бъден издаден такъв протокол и въз основа на който да му бъде изплатено застрахователното обезщетение. Съдът намира възражението за неоснователно, тъй като не е налице нарушение на Наредбата, а още по – малко то обуславя неоснователност на претендираното вземане. Съобразно чл.6, т.4 от Наредба № Iз – 41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информирането между Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд, обн ДВ, бр.8 от 30.01.2009 г., в сила от 30.01.2009 г., не се посещават от органите на МВР и не се съставят документи /т.е. протокол за ПТП/, когато при ПТП повредите на МПС – то, не са били причинени от друго МПС, т.е. при ПТП – та с един участник, какъвто е и настоящият случай.

        Воден от тези съображения, въззивният съд приема, че искът по чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД е доказан както по своето основание, така и по размер.  С оглед на изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция в размер на 120 лв. за адвокатски хонорар.

                Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                            Р      Е     Ш     И  :

 

 

      ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение № 1040 от 20.12.2011 г. постановено по гр.д. № 4736 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Сливен.

     ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура”, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул. „М.” № *, да заплати на ЗАД „Булстрад Виена иншуранс груп”, ЕИК 000694286, със седалище и адрес на управление: гр.С., пл. „П.” № *, направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 120 лв. /сто и двадесет лева /.

   Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.

  

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                          

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                            2.