РЕШЕНИЕ №

 

Гр. Сливен, 10.04.2012 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Сливенски окръжен съд, граждански, гражданско отделение втори състав в открито заседание на ДВАДЕСЕТ И СЕДМИ МАРТ, ПРЕЗ ДВЕ ХИЛЯДИ И ДВАНАДЕСЕТА година,  в състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  АТАНАС СЛАВОВ

          ЧЛЕНОВЕ:  СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                  Мл. с.:  КРАСИМИРА КОНДОВА

 

При секретаря И.К. и в присъствието на Прокурора……………… като разгледа докладваното от съдия АТАНАС СЛАВОВ в.гр.д.№ 72 по описа за 2012 година, за да се произнесе съобрази:

Производството е въззивно и протича по реда на  чл.258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е Решение № 226 от 20.12.2011 год по гр. дело № 4734/2011 год. на Сливенски районен съд, с което съдът е уважил предявения иск с правно основание чл.213 от КЗ.

В жалбата си до съда на ОТВЕТНИКЪТ по първоинстанционото производство А. „П.И.” с ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. М.**  с адрес за връчване на съобщения: О. П.У.- гр. Я., ул. Д.Б.** , чрез процесуалния си представител по реда на чл.32 от ГПК юристконсул Е. Я. твърди, че обжалваното решение е неправилно постановено в противоречие със събраните поделото доказателства, при допуснати съществени процесуални нарушения и е незаконосъобразно.

В жалбата си до съда, въззивника обжалва изцяло цитираното решение на Сливенски районен съд, като твърди, че то е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на процесуалния закон. Твърди, че по делото не е установено еднозначно настъпване на вредоносното събитие, което да е причинило вредите по начина заявен в исковата молба. Липсвали установи кумулативните предпоставки на отговорността по чл.213 от КЗ в вр с чл.49 от ЗЗД: наличие на договор за имуществено застраховане между уведеното лице и застрахователното дружество ищец,заплащане на застрахователно обезщетение и предпоставките на чл.49 от ЗЗД-вреди, които да са причинени от лице, на което ответникът да е възложил работа и по повод на възложената работа.Третата предпоставка не била доказана, по категоричен и безспорен начин.

Твърди, че не били обосновани изводите на първоинстанциония съд по отношение на направеното възражение, че процесното ПТП е настъпило вследствие на действията на водача на МПС, който управлявал автомобила с превишена скорост и е нарушил императивната норма на чл.20 ал.2 от ЗДвП.

Моли съда да отмени атакуваното решение и постанови решение по същество, с което отхвърли предявените искове. Претендира за разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ищецът в производството пред първоинстанционният съд в настоящото въззиваемия З. „Б.В. И. Г.” с ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. С.,  пл. П.** не е депозирал отговор.

В въззивната жалба не се правят процесуални и доказателствени искания.

В съдебно заседание, редовно призован въззивникът, не се явява законен представител и не представлява от процесуален представител по пълномощие. Постъпило е писмено становище от чрез процесуалния му представител, в което твърди, че поради служебна ангажираност процесуалния представител не може да се яви в съдебно заседание, моли да се даде ход на делото и изразява становище по същество, с което моли съда да уважи иска, като претендира направените разноски.

В съдебно заседание въззиваемия, редовно призован, не се явява и не се представлява. Постъпило е писмено становище от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържайки изложените в отговора си съображения. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Претендира за направените по делото разноски.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, тъй като същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

От събраните доказателствата по делото , пред първоинстанционния съд и от представените доказателства пред въззивната инстанция съдът приема за установена следната ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА:

Настоящия съдебен състав на СлОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. 

Въз основа на събраните доказателства, съдът направи следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящия съдебен състав, след преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

Решението на първоинстанционния съд е обжалвано изцяло.

Настоящият състав на СлОС намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Настоящият състав споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на иска, като такава по чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е надлежен доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд относно дължимост на претендираното вземане.

Предявеният иск е с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД –т.е. касае се за регресен иск на платилия обезщетение застраховател срещу причинителя на вредата, настъпила в резултат от виновното бездействие на служители на въззивника А. „П. И.”.

Съгласно чл.213 от КЗ, с плащане на застрахователно обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.

В хода на процеса по иск с такава правна квалификация е следвало за уважаването му, да бъде доказано наличие на валидно застрахователно правоотношение между пострадалия и застрахователя и заплащането на застрахователно обезщетение от страна на застрахователя в полза на пострадалия, в резултат изпълнение на задълженията му по валидно сключен договор за застраховка.

Тези обстоятелства са били доказани по безспорен и несъмнен начин от представените по делото пред районния съд писмени доказателства, от които се установява съществуването на валидно застрахователно правоотношение по застраховка. Към момента на настъпване на ПТП е имало валидно застрахователно правоотношение по застраховка  „Бонус каско” между пострадалия и застрахователя за лек автомобил марка „Р.” модел „С.” с рег. № *** по застрахователна полица  ***  за сключена между З. „Б. В.И. Г.” и Н. И. Ш. и заплащането на застрахователно обезщетение от страна на застрахователя в полза на пострадалия, в резултат изпълнение на задълженията му по валидно сключен договор за застраховка обезщетение с платежно нареждане от 29.10.2010 в размер на 392.59 лв..

По делото е представена покана отправена от застрахователя до ответника за заплащане на исковата сума, в която са посочени обстоятелствата, въз основа на които застрахователят претендира вземането си.

От друга страна, следва да бъдат установени елементите от фактическия състав на деликта – противоправно поведение, увреждане, причинна връзка между тях и вина на деликвента. С оглед нормата на чл.45, ал.2 от ЗЗД, в областта на гражданската отговорност носена за деликт, вината винаги се предполага до доказване на противното. Доколкото вината съставлява субективно отношение на дееца към противоправното му деяние, такова субективно отношение могат да формират само физическите лица. А. „П. И.” като юридическо лице би могла да носи отговорност само по чл.49 или 50 от ЗЗД. В случая следва да са налице и предпоставките по чл.49 от ЗЗД – вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил работата и да са резултат от негово противоправно действие или бездействие при или по повод възложената работа.

Предвид изложената правна характеристика на исковата претенция и с оглед фактическите данни по делото, въззивният съда намира, че в хода на производството са доказани предпоставките за ангажиране на регресната отговорност на причинителя на щетата.

По пътя на пълно и пряко доказване, чрез използване на допустими, относими и необходими доказателствени средства, ищецът е доказал, че вредите върху лекия автомобил, застрахован при него, са настъпили именно в резултат на попадането на автомобила в необезопасена и необозначена дупка на пътното платно. От заключението на допусната и неоспорена от страните автотехническа експертиза, е видно, че щетите така както са посочени от застрахователя, отговаря да са настъпили в резултат от ПТП с описания механизъм. От всички събрани по делото доказателства, включително и от свидетелските показания, безспорно се установява причинно - следствената връзка между настъпилото ПТП и причинените щети.

Налице е и причинна връзка между противоправно бездействие на служителите на А. „П. И.” по поддържането на пътя и вредоносния резултат – настъпилото ПТП с материални щети, тъй като именно в тяхна тежест е задължението по стопанисване и управление на републиканската пътна мрежа. В този смисъл неоснователно е и възражението на въззивника, че липсват безспорни доказателства, относно наличие на причинно - следствената връзка между настъпилото ПТП и причинените щети.

По отношение на направеното възражение , че единствено виновен за възникналото ПТП и последвалата вреда е изцяло на действията на водача на лекия автомобил съдът намира за неоснователно. Изразеното твърдение, че е максимално допустимата скорост в случая е била 50 км/ч. а автомобила се е движил със 80 км/ч., което е било причината за възникналото ПТП и последвалата вреда.

Настоящия съдебен състав намира възражението за неоснователно. От приетата и изслушана в първата инстанция по делото съдебно- техническа експертиза, се доказва, че причинените на автомобила вреди, така както са посочени от застрахователя, отговаря да са настъпили в резултат от ПТП с описания механизъм и биха могли да настъпят и при движение на автомобила с минимална скорост/ 5 км/ч/, тъй като неравността се е виждала от много малко разстояние, което обстоятелство изключва съпричиняване. Съпричиняването се изключва поради обстоятелството, че тази неравност в пътното платно не е обозначена по надлежния законов ред, в което се изразява и бездействието на въззивника. По делото безспорно е установено, че бездействието на ответника се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия резултат и поради тази причина следва да е ангажирана неговата отговорност.

Воден от тези съображения, въззивният съд приема, че искът по чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД е доказан както по своето основание, така и по размер.

С оглед на изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция в размер на 120 лв. за адвокатски хонорар.

Съгласно правилото на чл.280 ал.2 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1026 от 20.12.2011 год по гр. дело № 4734/2011 год. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА  А. „П. И.”, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул. „М.” № **, да заплати на З.„Б. В.и. г.”, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.С., пл. „П.” № **, направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 120 лв. /сто  и двадесет лева /.

 

РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване

.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: