Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  76

 

                                               гр.С., дата 20.04.2012 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесети март две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:АТАНАС СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:СТЕФКА МИХАЙЛОВА                                                                                                                                                     

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 74 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Обжалвано е първоинстанционно Решение № 959 от 20.12.2011 г. постановено по гр.д. № 2355 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.С.. С атакуваното решение, съдът е уважил частично претенцията на ищеца, като е признал за установено между страните, че „Динамо - Сливен” АД не дължи на „Беърингс Трейд Къмпани” ООД, сумата от 5 450,16 лв., представляваща главница по неплатени фактури, а иска до пълния му размер от 6 843,14 лв. бил отхвърлен като неоснователен. Присъдени са разноски на страните съобразно изхода на делото.

          Недоволен от така постановеното решение останал ищецът в първоинстанционното производство. В жалбата си до съда въззивникът – ищец, обжалва частично цитираното решение на Районен съд – гр.С., досежно дължимостта на сумата от 326,98 лв., представляваща лихви, присъдени по ч.гр.д. 4438/2010 г. на СлРС. Неправилността на решението в тази част, влечала неправилност и в частта, относно присъдените разноски. Жалбоподателят твърди, че районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, но извел неправилни правни изводи, относно дължимостта на сумата от 326,98 лв. Поддържа, че въз основа на установената по делото фактическа обстановка, съдът е направил погрешен анализ на отношенията между страните. Възразява, че неправилно районният съд не е ценил постигнатата между страните уговорка, като такава с обвързваща сила, поради липсата на писмена форма. Аргументите, които излага са, че законът не изисква писмен акт за действителност на това съглашение, а от друга страна съдът не обсъдил доводите на ищеца, че постигната уговорка има характер на спогодба между страните.

         Въз основа на изложеното моли съдът да се произнесе с акт, с който да отмени атакуваното решение на районния съд в обжалваната част и вместо него да постанови друго по същество, с което да уважи предявения иск и за сумата от 326,98 лв., представляваща лихви, присъдени по ч.гр.д. 4438/2010 г. на СлРС. Прави искане за присъждане на направените разноски във въззивна инстанция.

                    В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият е депозирал писмен отговор /наименован възражение/ пред първоинстанционния съд. В него се излагат съображения целящи опровергаване на направените в жалбата оплаквания. Твърди се, че между страните не е била постигана спогодба нито писмена, нито устна. С представеното по делото платежно нареждане, дружеството – кредитор поради липсата на изрична конкретизация преведената сума кое задължение погасява, приело, че се погасяват задълженията на „Динамо” АД, тъй като те били най – стари.               

                   От Сл.ОС се иска постановяване на решение, с което първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден, а жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира се присъждане на направените съдебно – деловодни разноски.

         С въззивната жалба и отговора не се правят доказателствени искания.

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се явява представител по закон, представлява се от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК. Поддържа въззивната жалба и няма възражения по доклада на жалбата и отговора. По същество иска отмяна на атакуваното решение в обжалваната част по съображенията изложени във въззивната жалба. Претендира присъждане на направените разноски, изразяващи се в заплатена такса на за въззивно обжалване на първоинстанционно решение. Прави искане по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК.

          В съдебно заседание, въззиваемата страна, редовно призована, явява се лично представителят на дружеството по закон, представлява се и процесуален представител по пълномощие по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК, който заявява, че оспорва въззивната жалба и поддържа подадения отговор. Няма възражения по доклада. По същество пледира за постановяване на решение, с което да бъде потвърден първоинстанционния съдебен акт.           

         Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадена е в срока по чл.263 от ГПК, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

                  С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че решение в обжалваната част е валидно, но недопустимо. Предвид задължителните указания дадени в т.7 на Тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004 г. на ВКС по тълк.гр.д. № 2/2004 г. на ОСГК и ТК, недопустимостта е порок на обжалваното решение, който и без да е заявен изрично във въззвината жалба, както в настоящия случай, може да бъде констатиран служебно от въззивния съд, т.е. произнасянето на контролния съд е по основателността на подадената жалба, поради което актът по допустимостта на производството ще бъде решение, а не определение.

                   Настоящият състав на въззивния съд намира, че дадената от районния съд правна квалификация на иска като такъв по чл.124, ал.1 от ГПК, както в доклада по чл.146 от ГПК по делото, така и в атакуваното решение е правилна. За да даде тази правна квалификация районният съд е съобразил изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, като ги е подвел под хипотезиса на коректната правна норма. Предявяването на иск по реда на общия исков процес, обаче с който се оспорва вземане, основано на издадена заповед за изпълнение е недопустимо. Нещо повече, твърдят се факти, осъществили се преди изтичане на срока по чл.414 от ГПК за подаване на възражение от длъжника „Динамо Сливен” АД. В този смисъл правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК би бил налице ако се основава на факти, настъпили след приключване на срока по чл.414 от ГПК, когато изпълнителното основание, въз основа на което е започнал изпълнителния процес срещу длъжника е заповед за изпълнение. В трайната си практика ВКС на РБ приема, че е недопустимо оспорване на вземането, във връзка с което е издадена заповед за изпълнение по общия исков ред без да е използван специалния ред, предвиден в глава Тридесет и седем "Заповедно производство" от ГПК. Недопустимостта на оспорването по общия исков ред - без да е използван специалния, произтича от особения характер на производството, установено в Глава тридесет и седем на ГПК. Касае се до специални процесуални норми – чл.414, чл.423, чл.424 от ГПК, установяващи специфични права /съответно задължения/ - относими само към страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение. Поради характера си - тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК. Посочените способи осигуряват на длъжника пълноценна защита на интересите му, ако те са накърнени в рамките на заповедното производство. Тяхното пропускане води до неблагоприятни за длъжника последици, но това не дава основание на длъжника да търси защита, чрез друг иск извън предвидените, което произтича от целите и предназначението на заповедното производство. В този смисъл са Определение № 688/14.12.2009 г. постановено по ч.гр.д. 692/09 г. на III г.о., Определение № 643/02.11.2009 г. постановено по ч.т.д. 680/09 г. на II т.о.  Логиката и духа на изменението на уредбата, приета с новия ГПК /ДВ бр. 59/07 г./ налагат това разбиране, защото предвиденият специален ред е по - благоприятен за длъжника. Последният е улеснен, защото законът изисква само възражение от негова страна /без да е необходима и обосновка/, за да се размести доказателствената тежест и за да бъде кредиторът задължен да установява вземането си - по исков ред, в предоставения му за това от съда срок. Ако длъжникът не възрази в срок, заповедта влиза в сила и на практика се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, защото единствената възможност за оспорване на самото вземане са основанията по иска с правно основание чл. 424 ГПК.

       От друга страна с оглед на изложените в обстоятелствената част на исковата молба на „Динамо Сливен” АД факти, предявеният иск не може да се квалифицира като такъв по чл.424 от ГПК, тъй като изложените в исковата молба фактически основания не отговарят на специфичните изисквания, визирани в нормата на чл.424, ал.1 от ГПК. В цитираната правна норма са визирани две хипотези – наличие на новооткрити обстоятелства или на нови писмени доказателства, отнасящи се до обстоятелства, предхождащи издаването на заповедта, каквито не се сочат от ищеца в конкретния случай. Дори напротив страната предявила иска твърди обстоятелства, които са се осъществили след връчване на заповедта за изпълнение /водени преговори с дружеството – кредитор и постигната спогодба, но след получаване на заповедта за изпълнение и извършено плащане от ищеца в същия период/. Освен това предявяването на иска е ограничено с тримесечен преклузивен срок, който започва да тече от узнаване на новооткритото обстоятелства, или от деня, в който длъжникът е могъл да се снабди с новото доказателства. Във всички случаи този срок не може да превишава една година от погасяване на вземането. Извън тези основания и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане, като се позовава на факти, осъществили се в срока за подаване на възражение по чл.414 от ГПК. В този смисъл не може да се приеме и квалификацията на иска дадена от самия ищец – по чл.439 от ГПК. Без тя да обвързва съда, следва да се отбележи, че искът по чл.439 от ГПК се отнася до принудително изпълнение, основано на съдебно изпълнително основание и е неприложима в настоящия случай, тъй като става въпрос за длъжник - „Динамо Сливен” АД, срещу когото производството по принудително изпълнение е образувано въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение.

         Поради изложените съображения, настоящият състав намира за безпредметно обсъждането на правилността на атакувания съдебен акт в обжалваната част, поради което няма да излага мотиви в тази насока.

         С оглед на изложеното постановеното решение на Районен съд – Сливен, което е предмет на настоящата проверка, следва да бъде обезсилено в обжалваната част  поради недопустимост на предявения иск. В останалата част поради необжалването му решението на Сливенски районен съд е влязло в сила.

                    След като съобрази изхода на процеса и на основание чл.78, ал.4 от ГПК, настоящият състав намира, че следва да осъди въззивника да заплати на въззиваемия сторените от него разноски за тази инстанция. Във връзка с направеното възражение на въззивника за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от въззиваемия, съдът на основание чл.78, ал.5 във връзка с чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, намира същото за основателно. С оглед § 2 от ДР на Наредба № 1 от 09.07.2004 г., при възражение за прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, то не може да бъде по-ниско от трикратния размер на възнагражденията, посочени в горецитираната наредба, т.е. в настоящия случай - 300 лв. С оглед изхода на процеса, въззивникът следва да бъде осъден да заплати адвокатски хонорар на въззиваемия в размер на 300 лв. Останалите разноски претендирани от въззиваемия в представния списък по чл.80 от ГПК не следва да му бъдат присъждани, тъй като са извън категорията съдебно – деловодни разноски по смисъла на процесуалния кодекс, а освен това липсват доказателства, че такива разходи са били действително извършени, респ. заплатени.

                   Водим от горното, съдът

 

                                                                        

                

                                                  Р      Е     Ш     И  :

     

 

        ОБЕЗСИЛВА Решение № 959 от 20.12.2011 г. постановено по гр.д. № 2355 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.С., В ЧАСТТА, с която е бил отхвърлен като НЕОСНОВАТЕЛЕН, иск за признаване на установено, че „Динамо Сливен”АД, ЕИК 200775263, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „С.Ш.” № * не дължи на „Беърингс трейд къпмани”, ООД, ЕИК 115560408, със седалище и адрес на управление: гр.К/, ул. „И. В/” № * ет.*, сума в размер на 326,98 лв., представляваща лихви, присъдени по ч.гр.д. 4438/2010 г. на СлРС, като НЕДОПУСТИМО.

        ОСЪЖДА „Динамо Сливен”АД, ЕИК 200775263, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „С.Ш.” № *, да заплати на „Беърингс трейд къпмани”, ООД, ЕИК 115560408, със седалище и адрес на управление: гр.К/, ул. „И. В/” № *, ет.*, направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 300 лв. /триста лева /.

        ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

         Решението на Сливенски районен съд като необжалвано в останалата му част е влязло в сила.

        Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страната пред ВКС на РБ при предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК.

                 Препис от решението да се връчи на страните.

 

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                                                                                                                  

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                         2.