Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 80

 

гр. Сливен, 26.03.2012г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и дванадесета година в състав:                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                            мл.с.   КРАСИМИРА КОНДОВА

 

при участието на прокурора ……….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  младши съдия Красимира Кондова въз.гр.  д.  N 79 по описа за 2012 г. за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по реда на глава двадесета  ГПК.

С Решение № 1080/06.01.2012г. по гр.д.№ 6089/2011г. по описа на РС-Сливен, съдът прекратил с развод сключения между Т.И.В. и В.П.В. *** граждански брак, поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брака, като е признал за установено, че то е настъпило по вина на двамата съпрузи. С решението си съда постановил след прекратяването на брака, ищцата да запази и продължи да носи брачното си фамилно име. Семейното жилище, находящо се в гр.С., кв.С.К.” *-*-*, съда е предоставил на ответника В., а семейното жилище находящо се на същия адрес в съседство с посочения ап.№* , а именно ап.№ *, който представлява гарсониера съда предоставил за ползване на ищцата В..

Недоволна от така постановения съдебен акт останала ищцата в  първоинстанционното производство В.П.В., която чрез своя процесуален представител е депозирала въззивна жалба. С нея атакува решението като необосновано, в частта, с която съдът се е произнесъл, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи, както и в частта, с която на ищцата е предоставено за ползване по-малкото от двете семейни жилища.

В жалбата се твърди, че от събраните по делото доказателства не се установило въззивницата да има брачни провинения, които да са довели до дълбоко и непоправимо разстройство на брака, а напротив било установено, че тя повече от 25 години брачен живот понасяла негативния характер на съпруга си, изразяващ се в пиянски изстъпления, скандали и побоища. Твърди се, че съда направил необосновани изводи, досежно вината на въззивницата и нейните нужди по отношение ползването на семейното жилище. Не можело да се вмени вина на въззивницата, че отишла два пъти на екскурзия в чужбина и то със знанието на мъжа си. Неправилно съда кредитирал показания на свидетелите на ответната страна, които изложили факти, за които знаели от самия ответник. Не се установило след завръщането на въззивницата от чужбина, съпрузите да са имали конфликт, поради което съда необосновано приел, че този факт обуславял виновното й  поведение. По делото били събрани достатъчно доказателства за принудителното напускане от страна на ищцата на семейното жилище и невъзможността й да съжителства с ответника. Поведението на ответника било основание ищцата да отиде да заживее в гр.Пловдив, където била на квартира, но с намерение да се върне в гр.С.. Ищцата твърди, че поради влошените отношения между ответника и двете им деца, последните не можели да отсядат при него, когато се приберат в гр.С., а отсядането при майка им би се оказало невъзможно, доколкото съда й е предоставил ползването на по-малкото жилище – гарсониера. Счита, че ответника не може да черпи права от неправомерното си поведение, като ползва по-голямото семейно жилище сам, а ищцата с двете деца по-малкото.

От въззивния съд се иска отмяна на постановеното първоинстанционно решение в обжалваните му части и постановяване на ново, с което да бъде признато, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака има изцяло ответника, както и да се предостави ползването на семейното жилище, находящо се в гр.С., кв.”С.К.” , бл.* ап.* на въззивницата. Претендират се разноски.

С въззивната жалба  е направено доказателствено искане за прилагане на гр.д. № 4750/2011г. на СлРС, образувано по чл.8 от Закона за защита от домашно насилие, което е оставено без уважение с определение на съда от 21.02.2012г.

В срока по чл.263 ГПК от ответната по жалбата страна  е постъпил писмен отговор. Въззиваемата страна намира въззивната жалба за неоснователна, излага подробни съображения, насочени към опровергаване на оплакванията в нея. Моли въззивната инстанция за потвърждаване на атакуваното решение. Претендира разноски за  въззивната фаза на процеса.

В същия срок насрещна въззивна жалба не е депозирана.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява лично, а се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 ГПК,упълномощен от първата съдебна инстанция, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, редовно призован се явява лично и с процесуален представител по чл.32, т.1 ГПК, редовно упълномощен за въззивната инстанция от 20.03.2012г. Заявява,че поддържа подадения отговор на въззивната жалба и моли съда, последната да не се уважава, а решението да се потвърди като правилно и законосъобразно.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили нови процесуални искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваните части от решението са и правилни, поради което следва да бъдат потвърдени.

Формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА към мотивите на първоинстанционното решение.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Основните оплаквания на въззивницата по същество касаят въпросите, свързани с дълбокото и непоправимо разстройство на брака, вината за това и предоставянето на ползването на по-голямото от двете налични семейни жилища на въззиваемия.

По отношение на вината:

От анализа на показанията на разпитаните в хода на производството пред първата инстанция свидетели безспорно се установява, че причината за раздялата на двамата съпрузи са влошените лични отношения помежду им. Страните по делото не спорят, че са във фактическа раздяла от 05.09.2011г. Показанията на св.Д.Д. – майка на ищцата и настояща въззивница, съдът кредитира при условията на чл.172 ГПК, предвид родствената  връзка помежду им, а показанията на останалите свидетели, разпитани  по делото, съдът кредитира  като обективни и безпристрастни в частите им, в които същите се допълват от останалите събрани доказателства по делото. Необходимо е да се отбележи, че свидетелските показания са в основата на формираните от районния съд фактически и правни изводи, относно вината за разтрогването на брака, въпреки, че в по-голямата си част всички свидетели, заявяват обстоятелства, на които не са били преки очевидци, а са чували от самите страни по делото. Това обаче съдът намира за нормално, тъй като с оглед спецификата на семейните отношения е напълно естествено и закономерно да липсват или да са изключително малко на брой свидетели, присъствали  непосредствено при битови ситуации, касаещи отношенията съществуващи в едно семейство. Нормално е свидетелите да възпроизвеждат това, което са чули от всяка от страните, а съдът преценява показанията им и степента на достоверност, с оглед всички останали доказателства.

Настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на районния съд, че вина за дълбокото и  непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи.

Съпрузите, съгласно законодателството на РБ имат равни права и задължения в брака. Отношенията между тях се изграждат на основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството и разбирателство. Тези лични отношения обаче не могат да се установяват принудително, нито със санкция от страна на държавата, нито едностранно от единия съпруг над другия. Това са отношения, основани на взаимни чувства между съпрузите и тяхното изпълнение един към друг не зависи от волята на друго физическо лице или от държавен или съдебен орган.

В конкретния казус сме изправени пред ситуация, в която личните отношения на обич, уважение и разбирателство между двамата съпрузи са изчерпани от своето съдържание. Видно от свидетелските показания, както и от твърденията на самите страни по спора в  продължение на близо десет години съпрузите са били отчуждени един от друг. Въззиваемият излизал често с приятели без съпругата си или си водел гости в семейното им жилище. Паричните средства не се събирали общо за семейството, а всеки си държал своите в себе си /арг. от показанията на свид. М.Д. и свид. Д.Д./. Въпреки това установява се от всички свидетелски показания, включително и най-вече от тези на майката на въззивницата, че и двамата съпрузи са полагали грижи, както за отглеждането и възпитанието на децата от брака, така и като цяло за бита на семейството, като единият от тях пазарувал хранителните продукти, а другия поемал разходите по месечните консумативи на семейството / ел.енергия, вода, телефон и др.сметки/. В основата на влошените отношения между страните стои обстоятелството, че всеки един от тях разбрал от други хора и обвинява другия партньор в брачна изневяра, а личните отношения помежду им станали нетърпими след започване на бракоразводния процес. Така всеки от съпрузите започнал да живее собствен живот, несъвместим с разбиранията за семеен такъв, като въззиваемия излизал с приятели и колеги, а въззивницата на няколко пъти пътувала зад граница сама на гости при свои познати. По този начин се стигнало до пълно охладняване на личните отношения и чувствата между страните изчезнали постепенно.  По делото обаче не са събрани доказателства или доказателствени средства, от които да се направи категоричен извод, че която и да е от двете страни по спора са имали извънбрачни провинения. Въззиваемият не спори, че с решение на СлРС била издадена заповед за защита по чл.8  ЗЗДН в полза на въззивницата, но от този факт не следва да се формира правен извод, че е  изцяло негова вината за влошаване брачните отношения, тъй като това е станало след завеждане на иска за развод и както се посочи по-горе отношенията са станали нетърпими именно поради започване на бракоразводното производство и в този смисъл издадената заповед няма отношение към взаимоотношенията на страните през годините на брачния им живот.

С оглед на изложеното настоящият съдебен състав приема, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения следва да се поеме съвместно  и от двамата съпрузи.

 

 

По отношение ползването на семейното жилище:

Установено е и не се спори по делото, че семейството разполага с две семейни жилища, които са съседни и се отделят посредством един балкон, находящи се в гр.С., кв.”С.К.” * ап.* и ап.*. Едното от жилищата, а именно ап.№ 6, представлява гарсониера, а ап.№ * е с по-голяма площ. С исковата си молба ищцата е заявила претенция за предоставянето й на по-голямото жилище, като аргумент в тази насока е посочила евентуално нейно завръщане от гр.Пловдив в гр.С. и възможността, двете пълнолетни деца от брака да отсядат при нея, тъй като последните били в лоши отношения с баща си. Последното обстоятелство е останало на база твърдения и не се доказа по безспорен и категоричен начин. Освен това децата са пълнолетни и не са решаващ фактор при формиране вътрешното убеждение на съда на кого от двамата съпрузи да се предостави ползването на семейното жилище. Тъй като въззивницата е изложила твърдения, че се е установила да живее и работи в гр.Пловдив, а в показанията на нейната майка се съдържат твърдения, че намеренията й са да остане там за постоянно, първоинстанционния съд й е предоставил ползването на по-малкото от двете семейни жилища. Едва във въззивната съдебна инстанция се навеждат доводи, че тя имала намерение да се завърне в гр.С.. Съобразно разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК, при постановяване на решението, съдът следва да съобрази фактите и обстоятелствата настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право.

 Съдът намира, че въззивницата не доказа по-голяма жилищна нужда, обуславяща предоставянето й на по-голямото семейно жилище. Не се събраха и  доказателства или доказателствени средства, установяващи наличие на влошени личностни взаимоотношения между въззиваемия и неговите пълнолетни деца. Освен това, както вече се изложи по-горе пълнолетието на двете деца, родени от брака е фактор, който не следва да се взима предвид при решаване на въпроса за семейното жилище и предоставянето му за ползване на една от страните.

Тъй като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат по отношение на обжалваните части  на решението, въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава. Решението на СлРС следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в атакуваните му части.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивницата и тя следва да понесе своите, както са направени, и заплати тези на въззиваемия за въззивното производство в размер на 200,00 лв.- платен адвокатски хонорар.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1080/06.01.2012г.,  постановено по  гр.д. № 6089/2011г. на СлРС.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК В.П.В.,*** и съдебен адрес гр.С., ул.”В.” № * чрез адв.В.Д. ***, ДА ЗАПЛАТИ на Т.И.В.,***, сума в размер на 200,00 лв./ двеста лева/, деловодни разноски.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС РБ в едномесечен срок от връчването му при наличие на предпоставките по чл.280 ГПК.

 

                                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

                                                                                     1.

                                                                                    2.