Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 105

гр. Сливен, 20.04.2012 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на осемнадесети април през две хиляди и дванадесета година в състав:

               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                           мл.с.    КРАСИМИРА КОНДОВА

 

при участието на секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  младши съдия Красимира Кондова въз.гр.  д.  N 123 по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на глава двадесета  ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца в първоинстанционното производство ЗК„Български имоти” АД със седалище и адрес на управление гр.С., ж.к.” И.В.”, ул.”Б.” № *, с която се атакува Решение № 228/27.01.2012г., постановено по гр.д. № 927/2011г. на НЗРС.

С обжалваното решение НЗРС е отхвърлил  предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1, вр.чл.415, вр.чл.410 ГПК, вр.чл.274, ал.1, т.1 КЗ, за признаване съществуването на вземане в полза на ищеца ЗК”Български имоти” АД-София срещу ответника, въззиваем в настоящото производство А.П.Р. ***, за което е издадена заповед за изпълнение на основание чл.410 ГПК по ч.гр.д. № *52/2011г. по описа на НЗРС.                     

В жалбата са изложени  твърдения за допуснати материални и процесуални нарушения, обуславящи незаконосъобразност на постановеното решение.

Твърди се неправилност в извода на съда, че ищцовото дружество не е доказало две от предпоставките за ангажиране регресната отговорност на въззиваемия, а именно наличие на валидно застрахователно правоотношение между ищеца и ответника по риска „ Гражданска отговорност” и наличие на алкохол в кръвта на ответника Р. над 0,5 промила. От една страна съда приел, че наличността на застрахователно правоотношение между страните в производството не се оспорва от ответника, а от друга приел,че тази предпоставка не била доказана от ищцовото дружество.В тази връзка се сочи нормата на чл.257, ал.2 КЗ, съгласно която застраховани лица са собственика на МПС, за което е сключен валиден застрахователен договор, както и всяко лице, което ползва МПС на правно основание. Липсвал спор по делото, че въззиваемия Р. е управлявал лек автомобил, марка „Фолксваген пасат” с рег.№ СН 9411 НС, за който имало валидно сключен договор „Гражданска отговорност на автомобилистите” в ищцовото дружество със ЗП № 5070206362 и в този смисъл същия бил застраховано лице съгласно КЗ.Логично било страна по застрахователния договор да е лицето С.И.С., тъй като същия бил собственик на автомобила, управляван от ответника Р..

На следващо място се изтъква като неправилен и извода на съда, че липсва основание за ангажиране регресната отговорност на водача на автомобила, съгласно нормата на чл.274, ал.1, т.1 КЗ, тъй като съда приел, че допустимата по закон норма е 0,5 промила алкохол в организма на водача, осъществил ПТП или правото на застрахователя да претендира от застрахования платеното обезщетение на увреденото лице, възниква в случаите, в които водачът е имал концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 промила. Този извод съда извличал от нормата на чл.171 от ЗДвП. Твърди се, че това не е приложимата в случая законова разпоредба, тъй като в чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП е посочена забрана на водачите на ППС да управляват такива под въздействие на алкохол,наркотични или други упойващи вещества или допустимото количество алкохол в кръвта при управление на МПС, според въззивното дружество е 0,00 промила. Посочената от съда норма от ЗДвП не е материалната норма, уреждаща казуса, а  касаела ангажирането на административната отговорност на виновните участници в движението по ЗДвП. В отговора на исковата молба, ответника цитирал също нормата на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП, но в редакцията на нормата преди настъпването на ПТП, касаещо настоящия казус. Като цяло се твърди, че първоинстанционния съд неправилно е обвързал гражданската отговорност на въззиваемия Р. по чл.274, ал.1, т.1 КЗ с административната му отговорност по ЗДвП. По делото е несъмнено установено чрез представения протокол от извършената химическа експертиза, че при настъпването на ПТП, въззиваемия Р. е управлявал с алкохол в кръвта 0,32 промила, което е над допустимото по ЗДвП, съгласно чл.5, ал.3, т.1  ЗДвП. Този факт не се оспорвал и от самия въззиваем.

По отношение на допуснатите процесуални нарушения се посочва, че по делото съда е открил процедура по оспорване на писмените доказателства, представени с исковата молба, макар ищцовото дружество да е възразило срещу определението на съда в тази връзка. Посочва се, че направеното оспорване е без правно значение, тъй като самия ответник – въззиваем е признал вината си, размера на вредите, причинно-следствената връзка между настъпилото ПТП и вредите, наличието на застрахователно правоотношение между страните в производството, всички факти отразени в протокола за ПТП, с изключение на факта за наличие на алкохол в кръвта на водача ответник Р., но този факт бил доказан  от представеното, включително и от въззиваемия писмено доказателство – протокол от химическа експертиза.

От въззивния съд се иска отмяна на постановеното от НЗРС решение и постановяване на нов съдебен акт, с който да се уважи изцяло предявения установителен иск.

В срока по чл.263 ГПК от ответната по въззивната жалба страна  е постъпил писмен отговор. Въззиваемия намира въззивната жалба за неоснователна, а постановеното решение правилно и законосъобразно. Сочи, че нормата на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП е обща норма и препраща към административно наказателните разпоредби на същия закон, където в чл.174, ал.1 за носене на отговорност се коментира размер на количество алкохол в кръвта от 0,5 промила. В самия КЗ в чл.274, ал.1, т.1 било посочено, че правото на регрес възниква, ако водача на МПС е управлявал същото след употреба на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма. Моли съда за потвърждаване на обжалваното решение.

В законоустановения срок насрещна въззивна жалба не е депозирана.

Както с жалбата, така и с отговора не са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на процеса.

В открито съдебно заседание, въззивното дружество не се представлява от представител по закон или пълномощие. С депозирано  писмено становище от процесуален представител на въззивника, съгл.нормата на чл.32, т.1 ГПК се поддържа въззивната жалба на основанията, изложени в нея и се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново по съществото на спора, като бъде уважен предявения установителен иск с правна квалификация чл.422 ГПК, вр.чл.274, ал.1,т.1 КЗ.

Въззиваемият, редовно призован не се явил и не се представлявал от пълномощник.

Сливенски окръжен съд, като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото, в хода на производството пред районен съд и пред настоящата въззивна инстанция доказателства и доказателствени средства, приема за установено следното:

Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е постъпила в законоустановения срок, отговаря на изискванията, визирани в нормите на чл.260 и чл.261 ГПК, подадена е от субект, разполагащ с правен интерес от атакуване срещу подлежащ на обжалване  съдебен акт, чрез постановилия го съд.

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустим иск- предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания акт, настоящата инстанция намира, че решението  е неправилно.

Въз основа на събраните доказателства и доказателствени средства в хода на производството пред районния съд, доколкото във въззивната фаза на процеса не са представени такива, настоящия съдебен състав приема за установено от фактическа страна следното:

Въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, входирано в канцеларията на РС-Нова Загора на 18.08.2011г., депозирано от молителят – въззивник в настоящото производство ЗК „БЪЛГАРСКИ ИМОТИ” АД-София е образувано ч.гр.д. № *52/2011г. по описа на НЗРС и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № *53, като съда е разпоредил длъжникът – въззиваем А.П.Р. *** да заплати на молителя- заявител сумата в размер на 360.00 лв.- главница, ведно със законната лихва от 18.08.2011г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноски по делото в размер на 30.50 лв.-държавна такса и 120.00 лв. –адвокатско възнаграждение. Заявителя се основава на регресното си вземане за причинени имуществени вреди с правно основание чл.274, ал.1, т.1 КЗ. В законоустановения  срок длъжникът депозирал възражение срещу така издадената заповед за парично задължение, което обусловило и подаването на установителен иск с правно основание чл.422, вр.чл.415, вр.чл.410 ГПК, вр.чл.274, ал.1, т.1 КЗ.

От застрахователна полица № 5070206362/26.07.2007. се установява, че между ищеца- въззивник по делото ЗК"Български имоти" и собственика на л.а. фолксваген пасат с ДК№ СН 9411НС - С.И.С. е бил сключен договор за застраховка "Гражданска отговорност" със срок на валидност от 27.07.2007год. до 26.07.2008год.

По делото е представен и приет като доказателство Протокол за ПТП № *29006/06.06.2008г. съставен за ПТП, от който се установява, че на 06.06.2008год. в 08.30часа в гр.Нова Загора е настъпило ПТП с участници - № 1 въззиваемият А.П.Р., който управлявал л.а. Фолксваген Пасат с ДК№ СН9411 НС, собственост на С.И.С. и  № 2 П.И.Е. от гр.Нова Загора управлявал автомобил Ауди 80 с ДК № СН 1116СН.

В протокола в графа видими щети са описани щетите на двата автомобила, а в графа обстоятелства и причини за настъпването на ПТП, е посочено, че водача на МПС №1 не спира на знак СТОП и блъска движещия се по път с предимство МПС № 2. В Протокола за ПТП  е посочено, че виновния за настъпването на ПТП водач № 1, който е въззиваемия Р. е управлявал с наличие на алкохол в кръвта, като точната концентрация не е посочена. Видно от протокола на същия е издаден талон за кръвна проба.

По делото е представен и от двете страни по спора протокол за химическа експертиза за определяне концентрацията на алкохол или друго упойващо вещество в кръв № 326/09.06.2008г., от който се установява, че виновния за настъпилото ПТП водач Р. е управлявал автомобила с количество на етилов алкохол в кръвта в размер на 0,36%.

Видно от представеното от ответника- въззиваем наказателно постановление №1109/16.06.2008г., последния при съставянето на акт бланков № 201914/06.06.2008г. е бил тестван за наличие на алкохол в кръвта с техническо средство „Дрегер Алкотест 7410+С” Ф№ 0121, цифровата индикация, на който отчел 0,64 промила на 1000, като на водача е издаден талон за кръвно изследване № 0212338. С наказателното постановление е била ангажирана административно наказателната отговорност на ответника по чл.179, ал.2 ЗДвП за допуснати нарушения по същия закон при управление на пътно транспортно средство, довели до настъпването на ПТП, а в частта по отношение  наличието на алкохол в кръвта – административно наказателното производство било прекратено.

По делото са приети като писмени доказателства и представени от ищцовото- въззивно дружество документи, установяващи нанесените щети следствие настъпилото ПТП върху автомобила на участник № 2 в ПТП – искане за оценка  от 06.06.2008г. опис – заключение по щета, снимков материал,опис на щети от 07.06.2008г., ликвидационен акт по щета от 02.07.2008г.- от които се установява, че нанесените щети са в размер на 360.00 лв. От разходен касов ордер № 349/02.07.2008г. е видно, че тези средства са изплатени от ищцовото дружество на водача, управлявал лек автомобил, участник № 2 в ПТП.

При така установеното от фактическа страна, съда намира, че предявения установителен иск е основателен и доказан.

На първо място следва да се изчисти въпроса с направеното оспорване от страна ответника Р. с отговора на исковата молба и съответно възраженията на въззивното дружество, релевирани с въззивната жалба по отношение на допуснати процесуални нарушения. Ответникът е оспорил констатацията, обективирана в протокола за настъпило ПТП, досежно наличие на алкохол в кръвта му. В този случай негова е доказателствената тежест да докаже, че е управлявал автомобила без да е употребил алкохол. Напротив с представения от страна на ответника Р. протокол за извършена химическа експертиза, същия установява, именно отразеното в протокола за ПТП обстоятелство, че му е бил издаден талон за кръвно изследване, в резултат на което е изготвен представения от него документ, от който е видно, че е управлявал МПС-то при наличие на концентрация на алкохол в кръвта си в размер на 0,36 промила. Ето защо, съда намира, че ответника не е доказал оспореното от него обстоятелство. Нещо повече такова оспорване е било безпредметно, тъй като в самия отговор на исковата молба, ответника Р. сам е изложил твърдение, че е имал концентрация на алкохол в кръвта 0,35 промила при същевременното оспорване на същото обстоятелство удостоверено в протокола за ПТП.

По отношение на направеното оспорване достоверността на всички останали представени писмени документи от ищцовото дружество, съда намира следното:

Оспорването истинността на документите / автентичност и вярност/по реда на чл.193 ГПК има за предмет автентичността на всички видове документи, които имат определен автор.  Оспорване на верността касае единствено документите, които имат обвързваща съда материална доказателствена сила – това са официалните свидетелстващи документи и тези частни свидетелстващи документи, които удостоверяват неизгодни за издателя си факти. Само свидетелстващият документ разполага с т.нар. материална доказателствена сила, т.е. доказателствено значение, относно стоящия извън документа факт, до който се отнася удостоверителното изявление. Следователно по принцип не може да възникне въпрос за верността на един диспозитивен документ, тъй като изявлението в него няма удостоверително значение. В конкретния случай е направено оспорване по отношение на верността на различни документи и за допустимостта на това оспорване следва да се прецени характера и вида на всеки един представен документ.

От всички оспорени от ответника документи,представени с исковата молба единствено на оспорване по отношение на тяхната верност по реда на чл.193 ГПК подлежат представените свидетелство за управление на МПС и за регистрация на л.а Ауди 80, собственост на участник № 2 в ПТП. Това са официални свидетелстващи документи, обвързващи съда с материална доказателствена сила и тежестта на доказване неистиността им пада върху оспорващия. Ответникът Р. не е представил доказателства, от които да е видно, че отразеното в тези документи не съответства на обективната действителност или, че не са издадени от компетентен орган.

По отношение на останалите документи оспорване по реда на чл.193 ГПК, респ.откриване на производство по оспорване не е необходимо, тъй като те нямат обвързваща съда материална доказателствена сила – застрахователна полица и искане за оценка на щета – частни диспозитивни документи; опис – заключение, ликвидационен акт по щета, разходен касов ордер– частни свидетелстващи документи, удостоверяващи изгодни за издателя си факти / също нямат обвързваща съда материална доказателствена сила/.

Съгласно разпоредбата на чл.257 КЗ обект на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинени от тях имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на МПС, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или това на държавата, в която е настъпила вредата. Застраховани лица по силата на чл.257, ал.2 КЗ са собственикът на МПС, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което без да е собственик, ползва МПС на законно основание. След като застраховката „ГО” покрива отговорността на собствениците и на упълномощените от тях водачи, във всички случаи, когато управлението на лек автомобил, обект на застраховка „ГО”, предприето от трето лице със знанието и с изричното или мълчаливото съгласие на собственика, то застраховката „ГО” покрива и отговорността за вреди, причинени от водача, който следва да се счита упълномощен за управлението.

Не е спорно обстоятелството, а и от гласните доказателствени средства – разпита на свидетелите по делото се установява, че е налично застрахователно правоотношение между ищцовото дружество и собственика на автомобила С.И.С.. Автомобилът е бил предоставен за ползване- управление на ответника по делото Р. на правно основание – трудово правоотношение.

Както се изложи вече по-горе между страните не е спорно  и обстоятелството за настъпилото ПТП, за механизма на настъпването му, за нанесените щети по автомобила на участник № 2, както и за техния размер и за причинно следствената връзка между настъпилото ПТП и нанесените вреди, поради което не е било уважено искането за допускане и изготвяне на съдебна експертиза за установяване на тези обстоятелства.

В хипотезата на задължителна застраховка „ГО” на автомобилистите законът признава правото на регрес в полза на застрахователя срещу застрахования. Това право възниква освен в случаите по чл.227 КЗ на умишлено причинени вреди от застрахования водач или ползвател на МПС, застрахован по задължителна застраховка „ГО” на автомобилистите и при предпоставките, визирани в нормата на чл.274 КЗ. Алинея първа на посочената законова разпоредба предвижда правото на регрес за застрахователя, в случай, че застрахования при настъпване на ПТП е управлявал МПС след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма.

Спорният въпрос по делото е каква е допустимата по закон норма, т.е. каква следва да бъде концентрацията на алкохол в кръвта на водача на МПС, предизвикал ПТП, което дава основание за ангажиране регресната отговорност спрямо застрахователя срещу риск „ГО”.

По този въпрос е налице задължителна съдебна практика, постановена от ВКС РБ, съгл. нормата на  чл.290 ГПК, а именно Решение № *4/18.07.2011г. по т.д. № *15/2010г., Іт.о. ТК. Решението, макар постановено по казус при действието на отменените Закон за застраховането и Наредба за задължителното застраховане дава разрешение на принципния въпрос, относно приложимата правна норма при управление на ППС след употреба на алкохол от водача. Застъпено е становището, че регресната отговорност спрямо застраховател е в зависимост посочената в чл.5 ЗДвП законова дефиниция, ограничаваща правото на управление на МПС след употреба на алкохол към момента на настъпването на ПТП.

В конкретния казус ПТП-то е настъпило на 06.06.2008г. или при действието на ЗДвП в редакцията му от 29.04.2008г. ДВ бр.43, която в чл.5, ал.1, т.3 предвижда забрана за всеки участник в движението да управлява ППС под въздействието на алкохол, наркотици или други упойващи вещества. С изменението на ЗДвП от 26.06.2007г. ДВ бр.51 отпадна забраната за управление на ППС под въздействието на алкохол в кръвта над 0,5 промила и се въведе забрана за управление на ППС изобщо под въздействието на каквото й да е количество алкохол в кръвта на водача на ППС. При управление на ППС над 0,5 промила до 1,2 промила вкл. алкохол в кръвта на водача се ангажира неговата административно-наказателна отговорност, съгл.чл.174, ал.1 ЗДвП, а при наличие на над 1,2 промила – водачът следва да бъде подведен под наказателна отговорност по чл.343б, ал.1 НК.

За ангажиране на гражданската отговорност на виновния за настъпването на  ПТП водач на ППС и особено за регресната отговорност спрямо застрахователя значение има установената забрана в нормата на чл.5, ал.1, т.3 ЗДвП. Когато вредите са били причинени при управление на МПС в момента на застрахователното събитие след консумация на алкохол или друго опиятно средство, дали отражение върху годността на водача за управляването  на МПС, поради нормативната забрана да се управлява такова по време на алкохолно или опиятно въздействие се счита, че застрахованото лице – водач е създало виновно повишен риск за застрахователя и неговата гражданска отговорност следва да бъде ангажирана.

Въззиваемият Р. в качеството си на застраховано лице по силата на чл.257, ал.2 КЗ е управлявал на 06.06.2008г. под въздействието на алкохол  в кръвта с концентрация 0,36 промила ППС и поради други допуснати от него нарушения на правилата за движение по републиканските пътища е допринесъл за настъпилото  в гр.Нова Загора ПТП, следствие на което са причинени имуществени вреди на другият участник в произшествието. Тези вреди са били репарирани от застрахователя на виновното за ПТП лице, чрез изплащането им на увредения.

С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че са налице  всички предпоставки за ангажиране регресната отговорност на застрахования спрямо застрахователя по задължителна застраховка „ГО” на автомобилистите, което обуславя уважаване на предявения установителен иск и отмяна на атакуваното първоинстанционно решение.

С оглед изхода от правния спор, тежестта за разноски пада върху въззиваемия, който следва да заплати сторените деловодни разноски от въззивното дружество пред двете съдебни инстанции в размер на 150,50 лв., съгласно представения списък по чл.80 ГПК.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

        

 

Р     Е     Ш     И  :

                  

ОТМЕНЯ Решение № 228/27.01.2012г., постановено по гр.д. № 927/2011г. на Новозагорски районен съд, като вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, на основание чл.422 ГПК, вр.чл.274, ал.1, т.1 КЗ и чл.86 ЗЗД, че А.П.Р., ЕГН: ********** *** ДЪЛЖИ на ЗК „БЪЛГАРСКИ ИМОТИ” АД , ЕИК 831510265, със седалище и адрес на управление гр.С., ж.к.”И.В.”, ул.”Б.” № *, представлявано от Р. И. Я. и Кл.М., сума в размер на 360.00 лв./триста и шестдесет лева/ - главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 18.08.2011г., както сума в размер на 150,50 лв./сто и петдесет лева и 0,50 ст./ - разноски, сторени в ч.гр.д № *52/2011г. по описа на НЗРС.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК А.П.Р., ЕГН: ********** ***   ДА ЗАПЛАТИ на ЗК „БЪЛГАРСКИ ИМОТИ” АД , ЕИК 831510265, със седалище и адрес на управление гр.С., ж.к.”И.В.”, ул.”Б.” № *, представлявано от Р. И. Я. и К. М., сумата в размер на 150,50 лв./сто и петдесет лева и 0,50 ст./ деловодни разноски.

Решението  е окончателно, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

 

                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           ЧЛЕНОВЕ:

                                                                                              1.

                                                                                              2