Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 11.04.2012 г.

 

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на единадесети април през двехиляди и дванадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 155 по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищцата в първоинстанционното производство против решение № 56/07.02.2012г. по гр.д. № 4727/2011г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от М. С. Б. против Б. С. Б. искове по чл. 59 ал. 9 от СК за изменение на мерки относно упражняването на родителските права, определени с решение по гр.д. № 264/09г. на РС С. по отношение на непълнолетното им дете М. Б. Б., родено на ***г. и малолетното им дете С. Б. Б. , родено на ***г.

Във въззивната си жалба ищцата атакува изцяло цитираното решение, като счита, че то е неправилно, необосновано и некореспондиращо със събраните доказателства. Твърди, че неправилно РС е приел, позовавайки се на ППВС № 1/1974г., че не е установено влошаване на положението на родителя, на когото са предоставени родителските права, а липсва подобрение на ситуацията, за да се предоставят на майката тези права, тъй като първите няколко месеца отношенията с детето М. били изострени.  Счита, че съгласно същото постановление  се налага преценка на ефикасността на избраните мерки, която, при изменение на обстоятелствата може да предизвика тяхната промяна, но не винаги изменените обстоятелства съставляват изменение на предишните приети такива, а може да са нови обстоятелства, касаещи мярката и нейната рационалност. В случая, заявява, че предвид факта, че едното дете се обучава в гр. С., е много по-ефикасно и по-рационално да се измени мярката на упражняването на родителските права и те да се предоставят на майката, при която то живее, а по отношение на другото дете по-важното обстоятелство, налагащо изменението на мярката е, че то не желае да се раздели със сестра си. Развива подробни съображения за защита на тази теза. Освен това счита, че неправилно РС е приел, че обучението в гр. С. е “стечение на обстоятелствата”, както и, че не отговаря на истината, че детето М. е намалило успеха си в гр. С. и е имало изострени отношения с въззивницата-ищца – това се дължало на упражнявания контрол над учебните задължения на детето. Твърди, че втората промяна, засягаща ефективността на досегашната мярка е неблагоприятното за децата разделяне, което е допустимо само по важни причини, а към момента по-рационално е те да продължат да живеят заедно. Въззивницата твърди още, че следва на нея да се предостави упражняването на родителските права, тъй като децата са момичета – в пубертетна и предпубертетна възраст, и съгласно действащата съдебна практика майката е по-пригодна от бащата да ги отглежда и възпитава. Поради всичко изложено въззивницата иска въззивният съд да отмени обжалваното решение и вместо него постанови ново, с което да уважи исковете, като измени мерките относно упражняването на родителските права спрямо непълнолетните деца М. и С., да предостави упражняването им на нея и да й присъди разноските за двете инстанции.

Няма направено искане за събиране на нови доказателствени средства във въззивната инстанция.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна, оборва наведените в нея доводи и заявява, че решението е правилно, законосъобразно, постановено в пълно съответствие с материалния закон и съдебната практика, като развива подробна аргументация в тази насока. Моли въззивния съд да потвърди обжалвания акт. Представя нови писмени доказателствени средства – заверени ксерокопия. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С определение, държано в о.с.з, въззивната инстанция е приела само новосъздадените писмени доказателства относно нововъзникнали, след приключване на съдебното дирене пред РС, факти, отказала е да допусне събирането, поради настъпила преклузия, на останалите писмени доказателствени средства.

В с.з., въззивницата, редовно призована, се явява лично, и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа отговора на  въззивната жалба и моли съда да отхвърли последната и потвърди решението  като правилно, законосъобразно и обосновано. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Предвид наличието на правоотношения, засягащи интереси на ненавършили пълнолетие детца, чиито права са обект на закрила от специален закон – ЗЗДт, и с оглед разпоредбата на чл. 15 от него и чл. 138 от СК, във въззивната фаза на производството съдът, взимайки предвид обстоятелството, че  са навършили 10 години, изслуша децата М. и С. в присъстието на социален работник от Д”СП”-Сливен.

Съгласно изискванията на чл. 59 ал. 2 и ал. 4 от СК, този състав изслуша и двамата родители по отделно, предвид естеството на спора между тях.

Съдът взе становището и на социалния работник, след изслушването на децата и родителите в с.з.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК не са представени писмени защити от страните.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и ОС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Непосредственото изслушване на двамата родители и двете деца от страна на този състав на СлОС не рефлектира върху правилността на крайните решаващи изводи на първоинстанционния съд.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

В настоящия случай е налице прекратен брак между родителите на две непълнолетни деца и има влязло в сила съдебно решение, с което, по реда на чл. 49 ал. 5 от СК, е утвърдено споразумение, като в същото, по общо съгласие на съпрузите, са  разрешени въпросите по чл. 59 ал. 1 от СК. Упражняването на родителските права спрямо двете деца е преодставено на бащата и при него е определено тяхното местоживеене, уредени са личните контакти с майката и издръжката за децата.

За да се допусне промяна на така установеното правно положение, е необходимо да е налице предпоставката, заложена в разпоредбата на чл. 59 ал. 9 от СК – “изменение на обстоятелствата”. Само при това условие новото фактическо положение следва да бъде превърнато в ново правно такова. Визираните от правната норма на ал. 9 обсотятелства, са същите, които следва да се преценят при първоначалното разрешаване на тези въпроси и законодателят ги е изброил в разпоредбата на чл. 59 ал. 4 от СК.

Този текст дава примерните критерии, които следва да се приложат при решаване на спора при кого от двамата родители да живеят децата и на кого да се предостави упражняването на родителските права, и които, съответно – да се приложат и при преценка наличието или липсата на изменение на обстоятелствата. Като такива са посочени: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социално обкръжение и материалните възможности. Съдът разполага със свобода в преценката си, изразяваща се в това, да приложи общо и относително определените критерии към всеки конкретен случай, като ги подреди по степен и тежест индивидуално, без да е обвързан с някакви императивни правила.

Доколкото в случая родителите са постигнали при прекратяването на брака споразумение по повод местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, издръжката и контактите с другия родител, и не се е налагало съдът да решава тези въпроси, то в настоящото производство следва да се докаже или наличие на изменение на положението по отношение на някой от горните критерии спрямо съществувалото положение при сключването на споразумението, или, евентуално – настъпване на ново, приоритетно обстоятелство, което самостоятелно да създава дисбаланс в отношенията родител-деца.

Основният аргумент и единствен новонастъпил факт, инвокиран от ищцата, поддържан и във въззивната жалба, е свързан с приемането на по-голямото дете да учи в Х. Г. в гр. С..

Настоящият състав не счита, че това обстоятелство само по себе си налага промяна в мярката, касаеща упражняването на родителските права и то спрямо двете деца.

По отношение на личните качества, възможностите и материалната осигуреност, условията за живот и помощ от близки на бащата - като родителя, комуто са предоставени родителските права - са събрани достатъчно доказателства, от които еднозначно може да се заключи, че  той е напълно пригоден да ги упражнява адекватно, както е правил това до момента на предявяване на иска. За да му се отрече за напред това право, е необходимо да има или негативна промяна в някой от изброените аспекти, или да е настъпило такова ново обстоятелство, което да обуславя пререшаването на този въпрос. Само желанието на другия родител /без да се омаловажават и неговите качества и възможности/, не е достатъчно, за да доведе до изменение на установените мерки.

Този състав не намира причини да откаже това право на бащата, каквото е искането на въззивницата, тъй като не са дискредитирани качествата и способностите му на родител и възпитател – липсват както индикативи, така и доказателства, че той се отнася лошо или безразлично към децата, че влияе зле на възпитанието им, че им вреди морално или им създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици, както и, че няма средства и условия за отглеждането им, или че не им отделя внимание. Обратното  - установи се, че с оглед заминаването на М. в друг град, бащата е подходил адекватно и гъвкаво – продължил е да заплаща издръжка в пари, закупувал е необходимото за детето и е продължил и лично да упражнява контрол като е посещавал училището и се е интересувал от успеха и поведението на дъщеря си.

Както се посочи вече, ищцата обосновава иска си спрямо по-голямото дете с обективен факт – преместването му в училище на територията на гр. С., а спрямо по-малкото – да не се разделят двете сестри. Като поддържащ довод изтъква пола и възрастта на децата, които свързва със задължително преимущество на майката да упражнява родителските права.

В светлината на изложеното по-горе, въззивният съд намира, че тези причини не могат да се впишат в понятието “изменение на обстоятелствата” по смисъла на чл. 59 ал. 9 от СК, за да доведат до търсената промяна.

Преместването на детето М. в гр. С. не е мотивирано от промяна в  отношението й към някой от родителите й или от психически и емоционални причини, свързани със съвместното й живеене с баща й. Предвид спецификата на вида учебно заведение, каквото няма във всяко населено място – х. Г., е естествено детето да продължи образованието си, според своето желание, установявайки се в град, в който има такова училище.  Без значение е по какви съображения е избрало това да е гр. С. – несъмнено фактът, че ще живее при майка си, а не на квартира или в общежитие, е решаващ, но той е свързан с рационалното /от гледна точка на функционалност и удобство/ реализиране на желание, свързано с личността и интереса на детето, а не с отношението му към майката.

По тази причина е несъстоятелен доводът, че това обстоятелство налага предоставянето на родителските права спрямо детето М. на майката – при липса на подходящо учебно заведение в гр. С., или респективно - при избор на друго учебно заведение в друг град, такъв аргумент въобще не би бил изтъкван – което показва, че характерът му не произтича от предпоставките на правната норма. Тоест упражняването на родителските права не е функционално и причинно свързано с местоучението на детето – неприемливо е при всяко установяване на ново място самоцелно да се прехвърлят родителските права на “по-близкостоящия” родител.

Изложените обсотятелства по-скоро биха обусловили евентуално пререшаване на въпроса за местоживеенето на детето, но такъв не е повдигнат, а и се установи, че по него, фактически, спор няма – родителите са постигнали пълно съгласие по него. Няма пряка зависимост между упражняването на родителските права и осъществяването на родителските функции и контрол – майката има изцяло възможност фактически да върши последното, а упражняването на родителските права има по-скоро правно значение за отношенията с останалите правни субекти.  

Извън горното, следва да се отбележи, че няма причини, налагащи промяна на мярката за родителските права и спрямо по-малкото дете С..

На първо място, неоснователно е съображението, че децата са момичета и само това е достатъчно да се приеме, че по-пригодният родител е майката. Освен, че те не са лишени от женско присъствие /тяхната баба живее с тях/, съвременните - както правни, така и обществени норми - не налагат догматична и неотменима забрана бащата да полага грижи за дете от женски пол. Такава проява на сексизъм е ирационална и необоснована. Макар това да е нетипично положение, обратното не следва да се извежда до крайност - щом водещият мотив винаги и за всеки един случай, е интересът на децата. Така, в случая, страните, защитавайки този интерес, сами са избрали да установят по този начин отношенията и няма нови обстоятелства, които да сочат, че към момента той е обективно застрашен от това положение.

На второ място съдът счита за непротивопоставим и аргументът на ищцата, че децата не бива да се разделят. Това действително е съображение, което по начало следва да се вземе предвид, но в конкретния случай трябва да се съобразят възрастта и разликата в годините на двете деца не само статично, но и в перспектива. Закономерно и логично е, с оглед възрастта на детето М.16 г., при развитието си то да става все по-самостоятелно и е неизбежно съвсем скорошното му отделяне от дома /продължаване на образование, започване на работа, сключване на брак и др./, свързано с навършване на пълнолетието му. Поради това не е възможно спрямо него да се установи такова трайно правно положение, при което задължително да бъде осигурено съвместното живеене с 4 години по-малкото от нея дете С.. Казаното по-горе важи и тук – търсената в случая промяна в мярката за упражняване на родителските права не разрешава радикално проблема, изтъкнат като причина за предявяването на иска - при преместване на М. в град, различен и от С., и от С., за детето С. ще бъде без значение кой от двамата родители упражнява родителските права, тъй като това няма да му обезпечи съвместно живеене със сестра му.

От друга страна, при запазване на правното положение, няма пречка двамата родители да уредят доброволно по най-удачния начин въпроса за местоживеенето и на по-малкото дете, като се ръководят от интереса му. Единствено от добрата им воля зависи както стриктното спазване на установения режим, който така или иначе осигурява общуването на децата, така и целенасоченото му разширяване именно с цел предотвратяване на отчуждението и запазване на връзката между им, независимо от отношенията между родителите. Тяхното градивно и позитивно отношение по тези въпроси следва да надскочи евентуалните междуличностни неразбирателства, а липсата му би препятствала контактуването на децата независимо какъв би бил формалният съдебен акт.

Следва да се посочи и че въззивният съд е изслушал двете деца в о.с.з. и от непосредствените и лични впечатления, които този съдебен състав е придобил, може да направи извод, че детето М. изразява принципно желание да живеят заедно със сестра си, но без да го обвързват с конкретен родител. Детето С. пък проявява задоволство от мястото и начина си на живот до момента, щастлива е в своята микросреда, която е устойчива и удовлетворяваща потребностите й от общуване. Двете деца по никакъв начин не са променили отношението към баща си и не споделят обезпокоителни факти във връзка с поведението или отношението му към тях. От изложенията им е видно, че те имат собствени интереси и грижи, които изпълват времето им, а общуването помежду им е достатъчно интензивно и често – М. се връща редовно в С., а С. през ваканциите посещава С. – за да задоволява и нуждата им да са заедно.

Само по себе си, дори да бе настойчиво изразено, желанието на децата не може да предопредели крайното съдебно решение, тъй като последното е обвързано от наличието и на други, заложени в правната норма предпоставки, които, в случая, не са налице. 

Този съдебен състав формира и непосредствени впечатления за всеки родител чрез изслушването му в о.с.з. и счита, че бащата има балансирано и спокойно поведение, показва реално наличие на близка връзка с децата и системна проява на грижа. Майката изтъква общо и декларативно възможността си да се справя с отглеждането на децата, не обезпечава желанието си с конкретни свои действия или намерения за подобряване положението на децата.

Тези впечатления също не следва изцяло да се пренебрегнат, тъй като са в подкрепа на събраните доказателства и също номинират бащата като по-подходящ към момента да упражнява еднолично родителските права.

Становището на социалната служба съдът е ползвал главно за да установи условията при всеки родител и за да се увери в неповлияността и достоверността на изявленията на децата. Възпроизвеждането от страна на  социалния работник на споделеното по-рано от тях, при това – извадено от контекст - съдът счита, че се елиминира и актуализира чрез изразеното директно пред този състав мнение на всяко от децата, и правните изводи следва да се изградят след съвкупна преценка на всички фактори.

Така, в обобщение – нито е налице изменение на съществуващи обстоятелства, нито е настъпило ново обстоятелство, налагащо промяна на мерките относно упражняването на родителските права спрямо двете непълнолетни деца на страните. Исковете, като неоснователни, следва да бъдат отхвърлени.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Тъй като статуквото не се променя, по отношение на въпросите за режима на лични контакти и издръжката на децата, съдът не следва да се произнася служебно.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата и тя следва да понесе своите и заплати тези на въззиваемия в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 56/07.02.2012г. по гр.д. № 4727/2011г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА М. С. Б. да заплати на Б. С. Б. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 300 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                             

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

 

 

ЧЛЕНОВЕ: