Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  № 121

 

                                                  гр.С., дата 14.06.2012 г.

                                   

                                 В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на петнадесети май две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:СНЕЖАНА БАКАЛОВА

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА                                                                                                                                                      

                                                                     МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 156 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Обжалвано е Решение № 1066 от 31.01.2012 г. постановено по гр.д. № 3051 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд.  С атакуваното решение, съдът изцяло е уважил обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.53, ал.2 от ЗКИР и чл.109а от ЗС. Със същото решение ответниците И.Т.З., С.Г.З., Т.И.Т. и В.Р.Т. били осъдени да заплатят на ищците Е.М.М., Е.М.М. и С.Х.С., направените по делото разноски.

          Недоволни от постановеното решение останали ответниците в първоинстанционното производство. По делото са постъпили две въззивни жалби. Първата жалба е на ответницата В.Т., подадена чрез процесуален представител по пълномощие адв.Д.П.. Въззивницата Т., обжалва горецитираното решение на Сливенски районен съд изцяло, като твърди, че е неправилно, немотивирано и постановено при нарушение на материалния закон. В жалбата се сочи, че от фактическа страна, съдът не дал отговор на съществени въпроси от значение за изхода на делото, досежно това дали ищците са собственици на процесните 400 кв.м. и дали те попадат в границите на имот с идентификатор 67338.418.233, какъв е характера на имота – урегулиран или не, попада ли в регулацията на гр.С., а ако имотът е неурегулиран има ли допусната грешка при заснемане на кадастралната основа и при изработването на кой план е била допусната. Въззивницата възразява, че от една страна искът по чл.109а от ЗС е недопустим, тъй като става въпрос за регулирани поземлени имоти, за които има приет и необжалван подробен устройствен план. Ако съдът приеме, че искът е допустим, се излагат и съображения относно неговата неоснователност. Съдът неправилно изписал характеристиките на имот планоснимачен номер 3580, предмет на дарението, обективирано в нотариален акт № 43, том XVI, дело № 4897/1997 г. на нотариус при Сливенски районен съд. Във въззивната жалба се твърди, че този имот по описанието си в нотариалния акт, не е променял границите си от 1997 г. до сега. Сочи се, че чрез този иск ищците правят опит да възстановят земи, за които срокът по ЗСПЗЗ е бил пропуснат. Въззивницата твърди, че всички кадастрални основи от 1989 г. до сега са едни и същи, и отразяват единственото фактическо положение – за липса на процесните 400 кв.м на мястото посочено от ищците. Излагат се съображения защо процесният имот, описан в нотариален акт № 183, т.1, д.№ 374/1972 г. не попада в рамките на имот пл. № 3580, идентичен с имот с идентификатор № 67338.418.233 по кадастралната карта на гр.С.. Прави се възражение за придобиване на имота по давност от ответниците.

         Моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск като недопустим и да прекрати производството по делото. Евентуално, ако съдът счете иска за допустим, моли да бъде постановено решение, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

         В срока по чл.259, ал.1 от ГПК е постъпила и втора въззивна жалба от ответниците – С.Г.З. и И.Т.З., чрез техния процесуален представител по пълномощие адв.Г.М.. В нея се излагат аналогични  на тези от първата жалба, възражения относно недопустимост на предявения иск по чл.109а от ЗС, евентуално за неговата неоснователност. Прави се възражение за придобиване на имота по давност от ответниците Златеви.

        Моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск по чл.53, ал.2 от ЗКИР. По отношение на иска по чл.109а от ЗС, моли въззивният съд да приеме, че е недопустим.

        В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемите не са депозирали писмен отговор пред първоинстанционния съд.

        В съдебно заседание, въззивницата Р., редовно призована, се явява лично и се представлява от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК. В хода на производството, след докладване на делото, страната не е възразила по доклада, не е направила доказателствени или процесуални искания. По същество се иска отмяна на атакуваното решение по съображенията изложени във въззивната жалба и присъждане на направените разноски.

          В съдебно заседание се явява лично Т.И.Т., редовно призован, присъединява се към въззивната жалба на В.Т..

          В съдебно заседание, въззивниците С.  З. и И.З., редовно призовани, не се явяват, представляват се от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК. В хода на производството, след докладване на делото, страната е възразила по доклада, като е преповторила доказателственото си искане, изложено във въззивната жалба, което въззивинят съд с мотивирано определение от 10.04.2012 г. е оставил без уважение. По същество се иска отмяна на атакуваното решение по съображенията изложени във въззивната жалба и присъждане на направените разноски.

         В съдебно заседание, въззиваемите редовно призовани, не се явяват, представляват се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Няма възражения по доклада. Моли да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.

                 Въззивният съд приема жалбите за редовни и допустими – отговарят на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадени са в срок, от процесуално легитимирани субекти, срещу подлежащ на обжалване акт.          

            С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но само в едната си част. Във връзка с въведените от въззвиниците възражения за недопустимост на предявения иск по чл.109а от ЗС, а от тук и на постановеното решение, настоящият състав намира същите за неоснователни поради следните съображения. Наведеното основание за недопустимост е свързано с твърдение, че е налице влязъл в сила план за регулация за процесния имот, поради което искът по чл.109а от ЗС се отнася само до неурегулирани имоти и се явява недопустим.

           Искът по чл.109а от ЗС е специален установителен иск, който е предоставен на собственика на недвижим имот за защита на правото му на собственост, когато съществува спор със собственика на съседен имот, относно точното място, където преминава границата между двата имота. От съществено значение за приложното поле на този иск е, че той е допустим само за имоти, намиращи се в „неурегулирана територия” по смисъла на § 5, т.3 от ДР на ЗУТ, а именно за имоти, които не са урегулирани с подробен устройствен план. По отношение на урегулираните поземлени имоти по смисъла на § 5, т.11 от ДР на ЗУТ е неприложима защитата чрез иск по чл.109а от ЗС, тъй като техните граници и точното им местоположение се определят от самия подробен устройствен план. Видно от представените по делото доказателства, кадастралната карта на гр.С. е одобрена на 19.04.2006 г. със заповед № РД – 1731. Плана на новообразуваните имоти е одобрен със заповед № РД – 1109 – 04/27.02.2003 г. на Областния управител на град Сливен. За селищно образувание „Изгрев”, вилна зона на гр.С. има изработен план за регулация на улици, поземлени имоти за обществени мероприятия и устройствени зони на местността „Л.В.”. Вещото лице в съдебно заседание уточнява, че се касае само за план за улична регулация, но не е налице дворищна регулация на имотите. Поради това съдът намира, че процесният имот е неурегулиран, предвид липсата на дворищна регулация и съобразно изискванията на § 5, т.11 от ДР на ЗУТ.

         Въпреки, че в настоящия случай се касае за спор за граници между неурегулирани поземлени имоти, искът по чл.109а от ЗС е недопустим на друго основание, различно от изложеното във въззвините жалба. Във връзка със служебното правомощие на въззивния съд, да се произнася по валидността на решението, настоящият състав намира, че атакуваното решение е недопустимо поради липса на правен интерес, тъй като съществува друг правен способ за преодоляване на възникналия правен спор, а именно – при грешка в кадастралната основа, свързана със спор за материално право, тя се отстранява въз основа на влязлото в сила решение по чл. 53, ал. 2 от ЗКИР. От законодателната уредба на тези правоотношения следва, че на основание чл.109а от ЗС може да се иска установяване на граница само на урегулирани и незаснети с кадастрална карта недвижими имоти. След одобряване на кадастралната карта е приложим специалният иск по чл. 53, ал. 2 от ЗКИР. В този смисъл е налице и задължителна практика за съдилищата – Решение № 1022 от 17.03.2010 г., постановено по гр.д. № 552/2009 г., I г.о. на ВКС. Кадастралната карта ще бъде изменена въз основа на влязлото в сила решение по чл. 53, ал. 2 от ЗКИР, неразделна част от което е и заключението на вещото лице, в което е определена границата между двата имота. Поради изложеното решението на районния съд, с което е определена границата между двата съседни имота, следва да бъде обезсилено.

           Съгласно разпоредбата на чл. 53, ал. 2 от ЗКИР, непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри, се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато непълнотите или грешките са свързани със спор за материално право, същите се отстраняват след решаването му по съдебен ред. Искът по чл.53, ал.2 от ЗКИР е установителен иск за собственост към един минал момент - моментът на изготвяне на кадастралната основа. С решението по този иск се цели да се установи, че мястото, от което е образуван даден парцел е собственост на ищеца. Този иск винаги предполага наличие на два съседни имота, които към заснемане на кадастралната основа са били собственост на различни лица. В производството по чл.53, ал.2 от ЗКИР следва да се разреши спор за действително притежаваните от собствениците на съседни имоти вещни права и за фактическото местоположение на границата между имотите, не само с оглед на това как същата е била материализирана на място към момента на придобиване на собствеността, но и с оглед правните последици на извършените впоследствие промени. Необходимо е да се прецени дали заснетата по последния кадастрален план граница междусъседските имоти съответства на тази, която сочат действителните права на спорещите страни, тъй като изготвената и одобрена по предвидения в закона ред кадастрална карта следва да отразява не само действителното местоположение и площ на имотите, но и действителната имотна граница.                     

         При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено, досежно предявения иск чл.53, ал.2 от ЗКИР. Настоящият състав на Сливенски окръжен съд намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондира със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

      Съдът намира за неоснователни и оплакванията на въззивниците – ответници в първоинстанционното производство, във връзка с това, че съдът не е дал отговор на съществени въпроси от значение за изхода на делото, досежно това дали ищците са собственици на процесните 400 кв.м. и дали те попадат в границите на имот с идентификатор 67338.418.233, какъв е характера на имота – урегулиран или не, попада ли в регулацията на гр.С., а ако имотът е неурегулиран има ли допусната грешка при заснемане на кадастралната основа и при изработването на кой план е била допусната. С оглед на крайния резултат, а и видно от мотивите, районния съд мотивирано и обосновано е признал за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на процесните 400 кв.м., разположени в източната част на поземлен имот с идентификатор № 67338.418.233 по кадастралната карта на гр.С., одобрена със Заповед № РД – 18 – 31/ 19.04.2006 г. на изп. директор на АК.

      В отговора на исковата молба и във въззивната жалба се поддържа, че ответниците Т.Т., В.Р., С.  З. и И.З. са придобили процесния недвижим имот, чрез договор за покупко – продажба от 08.04.2002 г., сключен под формата на нотариален акт № 22, том II, рег.№ 1882, дело № 115/2002 г. на нотариус Н.С., рег.№ 123 и район на действие СлРС. Това възражение е неоснователно, тъй като видно от договора за покупко – продажба, инкорпориран в горепосочения нотариален акт, С. С. е продал на ответниците Т.Т. и И.З. /и двамата към този момент в брак с ответниците В.Р. и С.  З., които не са участвали при сключване на договора/, 1000/1450 ид.ч. от поземлен имот с пл.№ 3580, част VIII, находящ се в м. „Л.В.”, селищно образувание „Изгрев”, землището на гр.С., състоящ се целият от 1450 кв.м. Видно от приложените по делото констативен нотариален акт № 99, том III, дело № 703/1973 г. на съдия при СлРС и нотариален акт № 43, том XVI, дело № 4897/1997 г. на нотариус при СлРС, праводателят на ответниците С. С. С. е имал право на собственост само върху 1000 кв.м. от поземлен с пл.№ 3580, част VIII, находящ се в м. „Л.В.”, селищно образувание „Изгрев”, землището на гр.С., състоящ се целият от 1450 кв.м. Касае се за деривативен способ за придобиване на право на собственост, поради което важи общото правило, че правоприемникът не може да придобие повече прав отколкото неговият праводател притежава – в случая чрез договора за покупко – продажба се прехвърлят само 1000 кв.м. от поземлен с пл.№ 3580, поради което възражението на отвениците, че са придобили целия имот чрез договора за покупко – продажба е неоснователно.

     От друга страна, съдът правилно и въз основа на събраните доказателства е направил извод, че ищците са собственици по наследство на процесните 400 кв.м. от поземлен с пл.№ 3580, към момента на приемане на кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД – 18 – 31/ 19.04.2006 г. на изп. директор на АК. Тяхното право на собственост произтича от правото на собственост на техния наследодател Х. Й.С., който с договор за покупко – продажба от 11.04.1972 г., сключен под формата на нотариален акт № 183, том I, дело № 374/1972 г. на съдия при СлРС придобива от Т.Е. лозе от 4 ара в землището на гр.С., м. „Дюлева река”, „Л.В.” при граници: Е. Е. Х., С.К. и К. А.. Х. С. е починал на 29.12.1987 г. Негови наследници по закон са съпругата му А. С., починала на 05.01.1997 г., синът му С.С. и дъщеря Н. М.. Искът по чл.53, ал.2 от ЗКИР е бил предявен от С.С. и Н. М., която е починала в хода на производството и са били конституирани нейните наследници – Е.М. и Е.М..

      От приетата по делото експертиза се установява, че най – ранното заснемане на имот с пл.№ 3580, находящ се в м. „Л.В.”, селищно образувание „Изгрев”, землището на гр.С. е с кадастралния план от 1989 г., който е обявен на заинтересованите собственици, но не е одобряван. По този план процесният имот се индивидуализира с пл.№ 3580. В този план няма заснет имот от 400 кв.м на името на Христо Симеоново или неговите наследници. Следващите кадастрална карта и кадастрални регистри на гр.С. са одобрени със Заповед № РД – 18 – 31/ 19.04.2006 г. на изп. директор на АК. По тях имот с пл.№ 3580 е обозначен с идентификатор № 67388.418.233, с адрес гр.С., местност  „Л.В.”, площ 1444 кв.м., трайно предназначение: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м/, като всеки един от двамата ответници Т.Т. и И.З. е записан като собственик на 500/1450 ид.ч. Очевидно при съставянето на кадастралната карта и кадастралните регистри е взет предвид нотариален акт № 22, том II, рег.№ 1882, дело № 115/2002 г. на нотариус Н.С., рег.№ 123 и район на действие СлРС, с който ответниците Т.Т. и И.З. са придобили от С. С., 1000/1450 ид.ч. от поземлен имот с пл.№ 3580, част VIII, находящ се в м. „Л.В.”, селищно образувание „Изгрев”, землището на гр.С., състоящ се целият от 1450 кв.м., но в кадастралната основа поради грешка не е бил отразен имота, описан в нотариален акт № 183, том I, дело № 374/1972 г. на съдия при СлРС. В случая тази грешка е свързана и с наличието на спор за собственост върху процесния имот между страните в производството.

      Налице е правен интерес у ищеца да води иск по чл.53, ал.2 от ЗКИР, тъй като грешката в кадастралната основа е от значение за регулционните предвиждания. Имотът на въззиваемите – ищци е погрешно заснет в кадастралния план като част от имота на ответниците. От друга страна ответниците оспорват иска, като твърдят, че процесния имот от 400 кв.м. е тяхна собственост.

      Съдът намира за неоснователно възражението на въззивинците, че процесният имот, описан в нотариален акт № 183, т.1, д.№ 374/1972 г. не попада в рамките на имот пл. № 3580, идентичен с имот с идентификатор № 67338.418.233 по кадастралната карта на гр.С.. С оглед на приетата по делото експертиза, който съдът кредитира като обективна и безпристрастна и показанията на свидетелите Ш.и З., въззивният съд намира, за безспорно установено, че този имот е разположен на изток спрямо границите на имот с пл.№ 3580, част VIII, по кадастралния план на м. „Л.В.” и спрямо границите на имот с идентификатор № 67388.418.233.

      От показанията на свидетелите Ш. и З., които са собственици на имоти, намиращи се в непосредствено съседство със спорния имот, се установява, че между имота на ищците и този на ответниците не е имало ограда. Границата между тях минавала по синора и прекарани дренажни тръби, образуващи пътека. Страните знаели точно границата между имотите си, както и техните съседи. До мястото на ищците се стигало от път в северната част на имот с идентификатор № 67388.418.233 през единична врата. Наследницата Н. М. обработвала лично и чрез друго лице – А. имота до смъртта си през 2009 г. Малко след това отвениците започнали да не допускат ищците да преминават през техния имот и да оспорват собствеността им, като твърдяли, че тази част е включена в техния нотариален акт.

     По отношение на възражението на ответниците за придобиване на имота по давност, настоящият състав намира, че същото не следва да бъде обсъждано във връзка с предявения иск по чл.53, ал.2 от ЗКИР, тъй като се касае за установителен иск за собственост към един минал момент - моментът на изготвяне на кадастралната основа през 2006 г. Възражението би било релевантно, ако касае придобиване на имота от ответниците до този момент. Възражението за придобиване на имота по давност от ответниците би имал значение при предявен иск по чл.108 от ЗС, в който предмет на разглеждане е спорното право на собственост между страните. Но дори и да се приеме, че такова възражение е допустимо в настоящото производство, същото се явява неоснователно, тъй като ответниците не доказаха нито добросъвестно владение в продължение на пет години, нито да са го владели като недобросъвестни владелци в продължение на десет години.

    С оглед на изложеното въззивният съд намира, че допустим и основателен се явява само искът по чл.53, ал.2 от ЗКИР, тъй като се установи, че при заснемане на кадастралния план са били взети предвид фактическите граници на мястото, а не имотните. Имотни са границите, които отговарят на правото на собственост. В настоящия случай ищците доказаха, че в кадастралния план имотът е заснет по неговите фактически, а не имотни граници, поради което се установи, че има грешка в кадастралната основа на гр.С., одобрена със Заповед № РД – 18 – 31/19.04.2006 г. на изп. директор на АК, която подлежи на поправка по реда чл.53, ал.2 от ЗКИР.

                  С оглед изхода на процеса и обезсилване на обжалваното решение, по иска по чл.109а от ЗС, същото следва да бъде отменено в частта, с която ответниците са били осъдени да заплатят на ищците половина от направените от тях разноски пред първа инстанция. На ищците се дължат разноски, съобразно уважената част от исковете в размер на 627,50 лв., вместо присъдените такива в размер на 1255 лв. На основание чл.78, ал.4 от ГПК въззиваемите следва да бъдат осъдени да заплатят на въззивниците половината от направените от тях разноски пред две инстанции, с оглед прекратяване на делото по единия иск. По делото са доказали действително извършване на разноски само ответниците В.Р.Т. и С.Г.З., поради което само на тях следва да се присъдят такива. Въззиваемите не са направили искане за присъждане на разноски за въззивна инстанция. 

                 Във връзка с обжалваемостта на въззивното решение, същото подлежи на касация в частта, с която е обезсилено решението на районния съд по предявения неоценяем иск по чл.109а от ЗС, в останалата част решението е окончателно.

                 Водим от горното, съдът

 

                                                                        

                                                     Р      Е     Ш     И  :

 

 

         ОБЕЗСИЛВА Решение № 1066 от 31.01.2012 г. постановено по гр.д. № 3051 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд, В ЧАСТТА, с която съдът е определил границата между имота от 400 кв.м., собственост на ищците Е.М.М., ЕГН **********,***, Е.М.М., ЕГН ********** ***  *-* и С.Х.С., ЕГН ********** с адрес:***, разположен в източната част на поземлен имот с идентификатор № 67388.418.233 по кадастралната карта на гр.С., одобрена със Заповед № РД – 18 – 31/19.04.2006 г. на изп. директор на АК, с адрес: гр.С., м. „Л.В.”, оцветен в червен цвят на приложената към заключението на вещото лице Р. Ж. Х. скица и останалата част от поземлен имот с идентификатор № 67388.418.233 по кадастралната карта на гр.С., одобрена със Заповед № РД – 18 – 31/19.04.2006 г. на изп. директор на АК, с адрес: гр.С., м. „Л.В.”, собственост на ответниците Т.И.Т. и И.Т.З., както следва: червената линия на скицата – приложение към експертното заключение на вещото лице Р. Ж. Х., неразделна част от настоящото решение, като постановено по недопустим иск.

        ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

        ОТМЕНЯ Решение № 1066 от 31.01.2012 г. постановено по гр.д. № 3051 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд, В ЧАСТТА, с която И.Т.З., ЕГН **********, с адрес:***, С.Г.З., ЕГН **********, с адрес:***, Т.И.Т., ЕГН **********, с адрес:*** и В.Р.Т., ЕГН **********, с адрес:***, са осъдени да заплатят на Е.М.М., ЕГН **********,***, Е.М.М., ЕГН ********** ***  *-* и С.Х.С., ЕГН ********** с адрес:***, разноски по делото за първа инстанция над размера от 627,50 лв. /шестстотин двадесет и седем лева и петдесет стотинки/ до присъдения размер от 1255 лв. /хиляда двеста петдесет и пет лева/.

        ОСЪЖДА Е.М.М., ЕГН **********,***, Е.М.М., ЕГН ********** ***  * и С.Х.С., ЕГН ********** с адрес:***, да заплатят на В.Р.Т., ЕГН **********, с адрес:***, сумата 220,00 лв. /двеста и двадесет лева/, представляваща направените от ответника разноски за две инстанции.

        ОСЪЖДА Е.М.М., ЕГН **********,***, Е.М.М., ЕГН ********** ***  * и С.Х.С., ЕГН ********** с адрес:***, да заплатят на С.Г.З., ЕГН **********, с адрес:***, сумата 95,00 лв. /деветдесет и пет лева/, представляваща направените от ответника разноски за две инстанции.

        ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1066 от 31.01.2012 г. постановено по гр.д. № 3051 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд.   в останалата част.

                  Решението в частта, с която е обезсилено решението на районния съд, подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страната пред ВКС на РБ, при предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК.

 

                  Препис от решението да се връчи на страните.

  

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                           

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                            2.