Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 18.04.2012 г.

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на осемнадесети април през двехиляди и дванадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 192  по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 149/27.02.2012г. по гр.д. № 5454/11г.. на СлРС, с което са отхвърлени като погасени по давност предявените от ищеца против ответния ЕТ искове по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ за признаване на уволнението му за незаконно и неговата отмяна и по чл. 344 ал. 1 т. 3 вр. с чл. 225 ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер на 963, 08 лв., прекратено е като недопустимо производството по иск по чл. 344 ал. 1 т. 4 от КТ и са присъдени разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение. Въззивникът  твърди, че то е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Твърди, че  са налице съществени нарушения на съдопроизводствмените правила, изразяващи се в това, че на ищеца не е връчен подадения от ответника отговор, съдържанието на доклада не е съобразено с чл. 146 от ГПК, неоснователно са отхвърлени доказателствените му искания, макар за решаващия съд да съществува задължение да даде конкретни указания, да посочи кои факти се нуждаят от доказвани и за кои от тях страната не сочи доказателства.

Също така въззивникът твърди, че неправилно и в противоречие с материалния закон първоинстанциотнният съд не е уважил искането му направено на основание чл. 124 от ГПК във връзка с чл. 357 от КТ да се установи незаконосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение, след като се констатира, че дадената правна квалификация на основанието за прекратяването не съответства на описаното фактическо основание, както и на издадените документи, отразяващи различни основания за прекратяване на трудовото правоотношение. Развива подробни съображения в тази насока. Твърди, че правният му интерес от предявяването на установителен иск е за признаване и установяване на съществуващо договорно правоотношение, едностранно прекратено от ответника, на основание, което е спорно, от което зависи реализацията на допуснатите от закона обезщетения по прекратеното трудово правоотношение и обезщетенията при безработица. Установяването на основание или липсата на основание за прекратяване на трудовото правоотношение е факт с правно значение за решаването на спора.

Заявява, че в обжалвания акт не е взето предвид, че е налице разминаване на основанията -  в трудовата  книжка е посочено чл. 328 ал. 1 от КТ, в заповедта за уволнение – чл. 328 ал. 1 т. 3 от КТ, а с думи е посочено “неизпълнение на трудовите задължения”, а в справка до НОИ – чл. 328 ал. 1 т. 6 от КТ, както и, че е извършена поправка в заповедите за предизвестие и за прекратяване след връчването им на работника. Оплаква се, че съдът не е ценил и обсъждал всички представени и събрани доказателства.

Въззивникът заявява още, че на основание чл. 344 ал. 1 т. 4 от КТ е оспорено вписаното обстоятелство – “неизпълнение на преките задължения” и е поискано заличаването на това основание, но РС необосновано и при липса на изложени съображения, е прекратил производството в тази част. С решението си по исковете по чл. 344 ал. 1 т.т. 1, 3 и 4 от КТ  първоинстанционният съд не  е анализирал относимите доказателства и правнорелевантните факти, а преценката има ли и кое е правното основание за прекратяване на трудовото правоотношение е обуславяща за законосъобразността на атакуваната заповед.

Въз основа на изложеното въззивникът моли въззивния съд да приеме, че е неправилен и необоснован изводът на РС за недопустимост на установителния иск, с оглед наличие на изричната законова разпоредба на чл. 357 от КТ, която му осигурява правото да установи съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение и легитимира интереса от търсената от него защита. Счита, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за оставане без работа е основателен и безспорно доказан и следва да се уважи. Поради това моли СлОС да извърши правилно квалификацията на претенцията, приложи материалния закон към правнорелевантните факти и отстрани процесуалните нарушения, допуснати от РС, след което постанови решение, с което отмени като незаконосъобразно обжалваното решение, признае за незаконосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение и уважи предявените искове. Няма направена претенция за разноски. Няма направени нови доказателствени искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна  е подала писмен отговор. С него тя заявява, че въззивната жалба е неоснователна и не следва да бъде уважавана. Твърди, че не е конкретизирано кои разпоредби от КТ са нарушени и кои фактически изводи са необосновани. Заявява че РС е спазил процесуалните си задължения във връзка с извършването на доклада по делото и разпределянето на доказателствената тежест и оплакванията в тази насока на въззивника са голословни. По отношение на останалите съображения въззиваемият развива контрааргументи и  заявява, че не следва изобщо да се взимат предвид доводите по същество, тъй като искът по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ е отхвърлен като погасен по давност, а няма съображения относно изтичането на давностния срок. Твърди и, че неоснователността на този иск е предпоставка за неоснователността и на иска за присъждане на обезщетение за оставане без работа, а искът по чл. 344 ал. 1 т. 4 от КТ  правилно е оставен без разглеждане, тъй като нито е бил своевременно предявен, нито в допълнителната молба е бил обозначен като ИУИ. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което моли съдът да го потвърди и да му присъди разноските за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. за въззиваемия търговец, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалбата като неоснователна и поддържа отговора срещу нея. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхвата на  обжалването – допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които, като цяло, са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Въззивният съд счита, че изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни, поради което тя не следва да се уважава.

На първо място не са допуснати процесуални нарушения от страна на решаващия съд. В съответствие с изискванията на ГПК, СлРС е изяснил релевантните факти, направил е доклад, с който е посочил на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, дал е правната квалификация на исковете, разпределил е доказателствената тежест и е посочил на всяка страна кои точно факти с какви доказателствени средства следва да докажат. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства, които впоследствие е ценил поотделно и в тяхната съвкупност. Разпоредбите на ГПК не предвиждат връчване на копие от подадения от ответната страна отговор на ищеца, поради което РС не е сторил това. В първото о.с.з. е прекратил производството по предявения иск по чл. 344 ал. 1 т. 2 от КТ поради оттеглянето му от ищеца и при съгласието на ответника.

Оплакването, че необосновано и без посочени съображения е прекратено производството по отношение на претенцията по чл. 344 ал. 1 т. 4 от КТ, въззивният съд счита за неоснователно. В мотивите си решаващият съд е изложил ясни аргументи, които въззивната инстанция споделя. С исковата молба такъв иск не е предявяван – нито има такъв заявен петитум, нито такава претенция може да се извлече от обстоятелствената част, където ищецът характеризира спорното право и въз основа на която съдът определя правното основание и дава правната квалификация на иска/овете, с които е сезиран. С оставянето на исковата молба без движение, като нередовна, РС е дал указания за отстраняване на дефекти, свързани с вече предявените искове, поради което правилно е приел, че с допълнителната молба, с която тези указания се изпълняват, не е допустимо да се предявява и друг, нов иск, който не е бил предявен с първоначалната искова молба. В случая нито е направено уточнение или допълване на исковата молба по смисъла на чл. 143 ал. 2 от ГПК, нито е направено изменение на предявен иск съгласно чл. 214 ал. 1 от ГПК – чрез промяна на петитума при запазване на основанието, или чрез изменение на основанието, но със същия петитум, а е налице едновременно въвеждане на ново основание с нов петитум, което е недопустимо да се направи в този момент и по този начин.

Поради това обжалваното решение в тази част, с характер на определение, е правилно, и следва да се потвърди.

Другите два предявени иска – обуславящият, по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ – за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, и обусловеният – по чл. 344 ал. 1 т. 3 от КТ – за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение, са отхвърлени като неоснователни, поради погасяването им по давност.

Съгласно разпоредбата на чл. 358 ал. 1 т. 2 от КТ, срокът, в който е следвало да бъде предявен искът по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ, е двумесечен, считано от  деня на прекратяването на трудовото правоотношение, и безспорно към датата на предявянето на исковата молба пред СлРС, той е бил изтекъл. Това еднозначно налага отхвърлянето на иска като погасен по давност. Другият иск не е погасен по давност, както неправилно е приел първоинстанционният съд, но също е неоснователен, тъй като уважаването му е обусловено от уважаването на главната претенция за признаване уволнението за незаконосъобразно. След като тази предпоставка не е налице, акцесорната имуществена претенция също следва да се отхвърли като неоснователна.

Така, като краен резултат правните изводи на двете инстанции съвпадат и решението следва да се потвърди и в тези части.

Щом искът по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ е погасен по давност, в настоящото производство е недопустимо да се обсъжда по същество наличието или липсата на всяко от двете основания за прекратяване на трудовото правоотношение, посочени съответно с числа и с думи в заповедта за уволнение, както и да се коментира кое от двете е послужило да мотивира волята на работодателя и дали обективно отговаря на действителното положение. По същата причина е безпредметно да се обсъжда твърдяната поправка в заповедите за предизвестие и за уволнение, както и да се коментират действията и актовете на други контролни институции.

По отношение оплакването на въззивника, че РС неправилно е счел за недопустим установителния иск за признаване незаконосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение, след като се констатира, че дадената правна квалификация на основанието за прекратяването не съответства на описаното фактическо основание, и е отказал да допусне изменение на предявения иск по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ на такъв по чл. 124 от ГПК – настоящият състав счита, че то също е неоснователно.

РС е приел, че такова изменение е недопустимо, понеже, от една страна, се касае отново за предявяване на нов иск – променя се както основанието, така и петитума на вече предявения, а от друга страна – съществува специален иск по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ за установяване на обстоятелствата, които ищецът желае да бъдат установени чрез иск по чл. 124 от ГПК.

Във въззивната жалба въззивникът заявява, че неправилно РС не е обсъдил обстоятелството, че работодателят не е посочил ясно, с точния текст на закона, основанието за уволнение и в различните документи е посочил две отделни и несъвместими основания, и това го поставя в положение на неизвестност срещу кое да се брани. Освен това е категоричен, че няма намаляване обема на работата.

Поради това счита, че има правен интерес да предяви установителен иск за установяване “съществуващо договорно правоотношение, едностранно прекратено от работодателя на основание, което е спорно”, и че “установяването на основанието или липсата на основание за прекратяване на трудовото правоотношение е факт с правно значение за решаване на спора”. Този правен интерес обуславял допустимостта на иска, поради което иска въззивният съд да квалифицира правилно претенцията и се произнесе по същество, като признае за незаконосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение.

Настоящият въззивен състав намира, че горната аргументация е несъстоятелна.

Всички изложени съображения в действителност касаят материалноправни въпроси по съществото на уволнението. С оглед изтичането на давностния срок за предявяване на иска по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ, ищецът се стреми да преодолее пропуска да стори това и се домогва да постигне по друг начин същия краен резултат. За да обоснове установителния си иск той използва идентични доводи на тези, с които защитава правото си по основния, конститутивен иск по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ, с който иска признаване на уволнението за незаконно и отмяната му.

Изградената от него конструкция за допустимост на установителния иск за установяване на юридически факт – правното основание, на което е прекратено трудовото правоотношение, и който бил от значение за спора, не издържа критика.

На първо място така описаният предмет на установителния иск, освен че дублира част от предмета на преобразуващия иск по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ, не може да се обоснове със самостоятелен правен интерес за ищеца – няма конкретно негово субективно право, което ще бъде защитено само чрез евентуалното установяване със СПН на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като това не води до правна промяна с оглед характера на иска. Именно поради това, тъй като за защитата на накърненото право е предвиден конститутивният иск по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ,  установителният иск е недопустим и не може в случая с него да се търси елиминиране на ефекта на погасяване правото на иск по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ.

На второ място такъв иск не отговаря и на условието, заложено в нормата на чл. 357 от КТ, на която се позовава във въззивната жалба ищецът.

Според нея трудови са споровете относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения. В случая не се коментират въпроси, свързани с възникването или изпълнението, а ищецът засяга едновременно такива за съществуването и прекратяването на трудовото правоотношение. Ако предмет на иска би било установяване на факта на прекратяване /какъвто само е възможен според чл. 357 от КТ/, а не такова е искането, направено в о.с.з. за допускане на изменение на иска, то той би бил допустим, само ако има съмнение относно това дали е или не е прекратено трудовото правоотношение. В случая такова съмнение няма – налице е акт на работодателя, а въпросът, който ищецът иска да бъде разгледан, касае основанието за това. Ако той се домогва да докаже, че трудовото правоотношение съществува, то би следвало да е преодолял по някакъв начин осъществения в правния мир факт на прекратяването, а последното може да стори само по реда на чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ. С установителен иск не може да се иска признаване на факта на прекратяване на трудово правоотношение, тъй като той е настъпил по силата на заповедта на работодателя, а да се отрича настъпването му с установителен иск е недопустимо, по посочените по-горе причини. Как, по какви причини и дали те са били законни основания, са въпроси по същество, които имплицитно се съдържат в искането за признаване незаконността на уволнението и не могат да се разглеждат изолирано. Фактически е безсмислено с УИ да се установява това, което по начало е предмет на доказване по иска за оспорване на уволнението – тоест – отново се налага изводът за стремеж към  компенсация на пропусната правна възможност.

По същия начин стоят нещата и ако се приеме, че ищецът иска съдът да признае единствено, че трудовото правоотношение не е прекратено на основание чл. 328 ал. 1 т. 3 от КТ – основанието за уволнение и всички въпроси, свързани с него – дали е правилно посочено, дали обективно е налице и дали е безусловно приложимо, са материалноправни въпроси, решаеми в производството по реда на чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ, защото са свързани със законността на уволнението. Не може с установителен иск да се доказва, че съществува трудово правоотношение, след като то е прекратено от страна на работодателя с негов акт, който, обаче не е бил своевременно атакуван. Не може и с установителен иск да се доказва неправилността на прекратяването, след като това се извършва с конститутивен иск. Така ищецът отново влиза в обсега на защитата по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ, която вече е недостъпна за него

Всичко това прави по принцип предявяването на установителен иск по чл. 124 от ГПК с така формулиран предмет, недопустимо.

Извън казаното дотук, следва да се подчертае, че независимо от тези материалноправни съображения, е налице водеща пречка за коментиране, съответно – и за произнасяне по тези въпроси, изразяваща се в това, че установителен иск по начало не е предявяван, а изменение на първоначално предявения в такъв  УИ е недопустимо.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите, въззиваемият не е доказал направени разноски в това производство и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                        

Р      Е       Ш       И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 149/27.02.2012г. по гр.д. № 5454/11г. на СлРС.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

        

        ЧЛЕНОВЕ: