Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №107

 

гр. Сливен, 27.04.2012г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и дванадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                 мл. с. СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №197 по описа за 2012год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство Б.Т.И. чрез пълномощника му адв.С.Д. против Решение №89/29.02.2012г. по гр.д.№6207/2011г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Б.Т.И. *** обективно кумулативно съединени искове за заплащане на основание чл.49 от ЗЗД, вр. с чл.74, ал.1 от ЗЗДискр. на обезщетение в размер на 1200лв., представляваща частичен иск от сумата 50000лв. за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, както и иск по чл.86 от ЗЗД за заплащане на мораторна лихва за периода от 10.12.2007г. до 18.10.2011г. в размер на 650лв., представляваща частичен иск от сумата 26000.

В жалбата си въззивникът Б.Т.И. твърди, че обжалваното решение е неправилно. Счита, че районният съд неправилно е пренебрегнал, че установената от Комисията дискриминация в тази си част е влязла в сила, като ВАС е отменил само и единствено наложената ПАМ и неправилно е обсъждал мотиви, направени по друго производство и на друго основание. Съдът не е отчел, че няма възникнали нови обстоятелства, дерогиращи влезлия в сила правен акт и не е зачел влязлото в сила решение на Комисията за защита от дискриминация. Посочва, че спрямо него ответната Община Твърдица е осъществила дискриминация не като работодател, а като гражданин и като лице страдащо от увреждане, като местните органи са били длъжни да оказват съдействие на музейното дело в общината, независимо кой е работодател на музейния уредник. Моли съда да отмени изцяло атакуваното решение, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови ново по същество, с което да уважи исковите му претенции в пълен размер. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба /наречен възражение/, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ответника в първоинстанционното производство - Община Твърдица, която оспорва въззивната жалба и моли съда да я отхвърли изцяло като неоснователна и недоказана. Посочва, че с оглед решението на ВАС не е налице нарушение на ЗЗДискр. и прилагането на ПАМ е незаконосъобразно. В производството пред Комисията за защита от дискриминация не била доказана дискриминация, респ. нарушение по ЗЗДискр. по отношение на ищеца по признак право на труд и увреждане. Пред районния съд не била доказана причинно-следствена връзка между противоправно деяние на служители на Община Твърдица и настъпили вследствие на това вреди. Счита, че решенията на ВАС и ВКС, ведно с мотивите към тях, са редовно присъединени към доказателствата по делото, не оспорени от ищеца и правилно ценени от районния съд.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и с отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът Б.Т.И., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник – адв. С.Д., който поддържа подадената жалба и моли за уважаването й. Посочва, че решението на Комисията за защита от дискриминация в частта си относно установената дискриминация не е обжалвано и е влязло в сила. Причинната връзка била надлежно и изрично доказана със събраните устни доказателства пред първоинстанционния съд. Посочва, че СлРС  хем смята за установено, че решението на комисията в частта относно наличието на дискриминация е влязло в сила, хем отрича наличието на такава в мотивите на ВАС. Счита, че СлРС не е вникнал в решението на ВАС. ВАС  предполага ниска степен на ефективност на ПАМ, но не защото няма дискриминация по принцип или защото Община - Твърдица е пропуснала да обжалва. Моли съда отмените изцяло решението на първоинстанционния съд и да реши делото по същество като уважите изцяло предявения иск.

Въззиваемата страна - Община Твърдица, редовно призована, в с.з. не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в обжалваната му част, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно и като такова следва да бъде отменено частично.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Въззивният съд следва да я ДОПЪЛНИ с обстоятелствата, установяващи се от събраните пред районния съд гласни доказателства, но не взети предвид от районния съд при формиране на фактическата обстановка, както следва: Ищецът Б.Т. бил винаги умислен, потиснат, отчаян за това, че никой от общинската администрация в Твърдица не го уважава като гражданин и като специалист. Община Твърдица не помагала на ищеца за музейната сбирка, която събира исторически паметници от района на гр.Твърдица. Не му е оказвала никаква помощ, като например не бил канен на никакви събития относно миналото на гр. Твърдица. Не му оказвала съдействие и за уреждане на трудовите му отношения.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени като частични при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, изразяващо се в дискриминационни действия, причинено от служители на ответната Община Твърдица, с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр. с ч.74, ал.1 от ЗЗДискр., предявен като частичен за сумата от 1200лв. от 50000лв. целия и акцесорен иск за заплащане на  обезщетение за забава за периода от 10.12.2007г. до подаване на исковата молба с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявен като частичен за сумата от 650лв. от 26000лв. целия.

Първоинстанционния съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който те не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

За да постанови обжалвания съдебен акт, с който е отхвърлил изцяло предявените искове, районният съд е приел, че липсва дискриминация спрямо ищеца от страна на ответната Община Твърдица, като по делото не се установило виновно противоправно поведение от страна на нейни служители, което като пряка и непосредствена последица да е довело до причиняване на неимуществени вреди на ищеца.

Въззивният състав не споделя правните изводи на районния съд, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Съдът намира за основателни изложените във въззивната жалба оплаквания.  

Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, състоящ се от следните пет елемента: деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и причинената вреда и вина.

Съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Това е отговорност на юридическите лица за противоправни и виновни действия или бездействия на техни длъжностни лица при или по повод изпълнение на възложена работа. Отговорността е гаранционно – обезпечителна, възложителят не отговаря заради своя вина, а заради вината на свои работници или служители, на които е възложил работа. В случая следва да се  установят следните обстоятелства: наличие на противоправно поведение от страна на служители на ответната Община Твърдица, като не е необходимо да се установява точно кой служител е извършил съответното деяние, вина, причинени вреди и причинна връзка между вредите и противоправното поведение.

От събраните пред районния съд доказателства се установява, че с влязло в сила решение Комисията за защита от дискриминация е установила извършване на пряка дискриминация от страна на ответната Община Твърдица по отношение на ищеца по признаците „увреждане” и “упражняване правото на труд” чрез отказ да получи съдействие и подкрепа от административния орган – общината, пред който се явява жител, което е нарушение на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр., с което е осъществила тормоз по смисъла на чл.5, вр. с пар.1, т.1 от ДР на ЗЗДискр. Решението на Комисията в тази установителна част не е обжалвано от ответната Община Твърдица и е влязло в сила. Жалба има само по отношение на наложените на Община Твърдица ПАМ, които са отменени с решение на ВАС. Тъй като решението на Комисията в установителната част е влязло в сила, то установява по задължителен за страните начин извършените дискриминационни действия от страна на ответника спрямо ищеца, като съдът следва да зачете установеното от Комисията в отношенията между страните. Следва да се отбележи, че изложеното в мотивите на решението на ВАС касае законосъобразността на ПАМ и по-никакъв начин не е задължително за настоящия съд, дори и като критерий за тълкуването на закона. В тази насока въззивният съд не споделя изводите на първоинстанционния съд, че липсва дискриминация спрямо ищеца от страна на ответника и че решението на КЗД не е отменено единствено, защото не е обжалвано и в тази му част.

Нормите на ЗЗДискр установяват положението на КЗД и й придават статут на орган на държавна власт, който не е включен в държавния апарат, но са му възложени, най-общо казано, държавни функции. ЗЗДискр урежда правомощията на КЗД с чл. 47, а съгласно т.1 на същия, комисията “установява нарушения на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, извършителя на нарушението и засегнатото лице”. В чл. 65 се прогласява, че “с постановеното решение заседателният състав 1. установява извършеното нарушение и 2. установява нарушителя и засегнатото лице...”. От това следва, че решението на КЗД, което е издадено в кръга на функциите й, материализира изявление на орган на държавна власт в това му качество и представлява писмен официален диспозитивен документ. Като такъв той се ползва само с формална доказателствена сила. Вярно е, че това решение не поражда сила на пресъдено нещо, както едно съдебно решение, но е административен акт и за проверката на неговата законосъобразност е предвиден съдебен ред. С влязло в сила решение  ВАС на РБ се е произнесъл по обжалваната част относно ПАМ. В установителната част, касаеща факта на дискриминация, административният акт не е бил обжалван и е влязъл в сила. Ответникът, в случай, че не е бил съгласен с установяването на засягащия го факт, е могъл да го подложи на проверка от административния съд, който, отново с диспозитивен официален документ, какъвто е и неговото решение, евентуално би го изменил, т.е. би отрекъл допускането на дискриминация по признаците „увреждане” и “упражняване право на труд” и наличието на тормоз по смисъла на закона. Верността на съдържанието му не може да бъде проверявана, именно поради разпоредителното естество на изявлението и поради официалния характер на документа. Така той служи за доказване на установеното с него нарушение на чл.4 от ЗЗДискр. За да се неутрализира неговото значение следва да му се противопоставят други, равни, или с по-голяма тежест, правопрекратяващи, правоизключващи или правоизменящи факти. Такива не са въведени и доказани от страната, имаща интерес да стори това.

Следователно, щом не е разколебано по предвидения в ЗЗДискр и АПК ред, или по друг начин в това спорно исково производство по реда на ГПК, заключението, че е налице нарушение на законова норма, изразяващо се в “тормоз” по смисъла на ЗЗДискр чрез допусната от ответника дискриминация спрямо ищеца на основа на признаците „увреждане” и “упражняване право на труд”, то съдът приема, че са налице елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане – деяние, с установен  автор и противоправност, както и, че обект на същото е ищецът.

За ангажиране на отговорността на ответната Община Твърдица по чл.49 от ЗЗД е достатъчно да се установи противоправно поведение от страна на нейни длъжностни лица, изразяващо се в извършени дискриминационни действия чрез отказ ищеца да получи съдействие и подкрепа от административния орган – общината, пред която се явява жител и по този начин е бил третиран по-неблагоприятно от други жители на общината, което обстоятелство е установено по безспорен начин от приетото като доказателство по делото влязло в сила решение на КЗД. Не е необходимо да се установи точно кой от служителите е виновно лице. Достатъчно е установяване въобще виновно поведение на служители, без да се разграничава поведението на всеки служител. Съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД вината на съответното длъжностно лице се предполага до доказване на противното, а такова обратно доказване не е извършено.

Другият елемент на непозволеното увреждане е вредата. Без наличие на такава не може да се говори за непозволено увреждане. Вредата се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве, душевност и психическо състояние. От събраните пред районния съд гласни доказателства  се установява, че в резултат на дискриминационните действия, посочени по-горе, ищецът е претърпял неимуществени вреди под формата на душевен и физически дискомфорт, изразяващ се изразяващи се в ниско самочувствие, социална изолация, постоянна угриженост, умисленост, затваряне в себе си и безпокойство за това как да се справи сам с проблемите в работата си като уредник на музейната сбирка, събираща исторически паметници от района на гр.Твърдица. Ищецът бил отчаян от това, че никой от общинската администрация не го уважава като гражданин и като специалист и не му съдейства за уреждане на трудовоправните му отношения.

Съдът приема, че по делото /от събраните гласни доказателства/ е установена и причинната връзка между настъпилите на ищеца вреди и противоправните действия на служители на ответника, изразяващи се в липсата на съдействие и подкрепа, от която ищецът се чувствал изолиран, потиснат и отчаян.

С оглед изложеното, съдът е мотивиран и приема, че са налице всички предвидени в закона елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане, обуславящи ангажиране на отговорността на Община Твърдица по чл.49 от ЗЗД. За нея възниква задължение да обезщети причинените вреди. На обезщетение подлежат всички преки и непосредствени вреди, в случая - неимуществени.

Следва да се отбележи, че факта, че подобни нарушения са установени със същото решение на КЗД и от други лица, не рефлектира върху отговорността на този ответник.

Обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Във всеки отделен случай размерът му следва да се определя, съобразно претърпените увреждания. Целта на законовата разпоредба е да се репарират в относително пълен обем претърпените болки, страдания и неудобства, негативни преживявания и психическото им отражение върху увреденото лице, които с оглед характера си, са трудно оценими. В случая се касае за душевно състояние на ниско самочувствие и изолация. Съдът, обаче, следва да вземе предвид и всички странични обективни и субективни фактори, както и обстоятелството, че и от самия ищец зависи преодоляването и справянето с емоционалния стрес. Изложеното мотивира този съдебен състав да приеме, че сумата от 500 лв. представлява справедливо обезщетение, като максимален еквивалент на претърпените дискомфорт и страдания. В този размер искът се явява основателен и доказан и тъй като е предявен като частичен, за сумата 1200 лв. /при цена на целия иск 50 000 лв./, следва да се уважи до размер на 500 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане, а за разликата – да се отхвърли като неоснователен.

С оглед основателността на главната искова претенция, основателна се явява и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – в случая датата на сезиране на Комисията за защита от дискриминация – 10.12.2007г., съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1, вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД. По отношение на размера на акцесорната претенция, съдът го определи съгласно разпоредбата на чл.162 от ГПК с помощта програмата за изчисляване на законната лихва. Размерът на обезщетението за забава върху главницата от 500лв. за периода от 10.12.2007г. до подаване на исковата молба – 18.10.2011г. възлиза на сумата 237,04лв., до който размер акцесорния иск ще бъде уважен, а в останалата му част до пълния претендиран като частичен размер от 650лв. /при цена на целия 26000лв./ – да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

На основание чл.86, ал.1 от ЗЗД следва да се присъди и законната лихва за забава върху главницата от 500лв., считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

С оглед изложеното и частичната основателност на главния иск по чл.49 от ЗЗД, вр. с чл.74, ал.1 от ЗЗДискр. до размера от 500лв. и частичната основателност на акцесорния иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД до размера от 237,04лв., въззивният съд следва да отмени решението на Сливенски районен съд, с което исковете са отхвърлени до тези размери и вместо него да постанови друго по същество, с което осъди Община Твърдица да заплати на Б.Т.И. обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане – дискриминационни действия в размер на 500лв., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба и обезщетение за забава в размер на законната лихва, изтекла върху главницата за периода от 10.12.2007г. до 18.10.2011г. в размер на 237,04лв. В останалата отхвърлителна част над тези размери до пълните претендирани такива, първоинстанционното решение е правилно и следва да се остави в сила.

С оглед изхода на процеса, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на въззивника - ищец Б.И. следва да се присъдят направените пред двете инстанции разноски, съразмерно с уважената част от исковите претенции в размер на 360лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №89 от 29.02.2012г., постановено по гр.д. №6207/2011г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от Б.Т.И. с ЕГН ********** ***, като частични обективно съединени искове, както следва: иск за заплащане на основание чл.49 от ЗЗД, вр. с чл.74, ал.1 от ЗЗДискр. на обезщетение в размер на 1200лв. - частичен иск от сумата 50000лв. за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, до размера от 500лв., ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане и иск по чл.86 от ЗЗД за заплащане на мораторна лихва за периода от 10.12.2007г. до 18.10.2011г. в размер на 650лв. - частичен иск от сумата 26000лв. до размера от 237,04лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

 ОСЪЖДА ОБЩИНА ТВЪРДИЦА да заплати Б.Т.И. с ЕГН ********** *** сумата от 500лв. /петстотин лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в дискриминационни действия, установени с Решение №29/11.03.2009г. на Комисията за защита от дискриминация, по предявен частичен иск по чл.49 от ЗЗД, вр. с чл.74, ал.1 от ЗЗДискр., целият от 50000лв., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба – 18.10.2011г. до окончателното й изплащане, сумата от 237,04лв. /двеста тридесет и седем лева и четири ст./, представляваща мораторна лихва, изтекла върху присъдената главница за периода от 10.12.2007г. до 18.10.2011г. по предявен частичен иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД, целият от 26000лв., както и сумата от 360лв. /триста и шестдесет лева/, представляваща направени по делото пред двете инстанции разноски, съразмерно с уважената част от исковите претенции.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №89 от 29.02.2012г., постановено по гр.д. №6207/2011г. по описа на Сливенски районен съд в останалата обжалвана част.  

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

 

                                                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                2.