Р Е Ш Е Н И Е № 60     

гр. Сливен, 08.03.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:

  ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНА БАКАЛОВА

                                                 ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                          Мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

              

при участието на секретаря К.И., като разгледа докладваното от  младши съдия Красимира Кондова въз.гр.  д.  № 208 по описа за 2012г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл.196 и сл. ГПК /отм/.

Образувано е въз основа на Решение № 133/04.04.2012г., постановено по касационно дело № 1243/2011г. на ВКС РБ, ІІ г.о., с което е отменено въззивно Решение № 69/01.04.2011г., постановено по в.гр.д.№ 13/2011г. по описа на ОС-Сливен и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд –Сливен.

Предмет на разглеждане е депозирана въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство Д.В. ***. С нея се атакува Решение № 738/11.11.2010г. по гр.д. № 1514/1999г. по описа на РС-Сливен, с което е отхвърлен, като неоснователен и недоказан предявения иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено по отношение на всички ответници, че ищцата В. е собственик на 105,64 т. пшеница, 1,5 т. ечемик от реколта 1999г., както и да бъдат осъдени да й предадат владението върху 97,14 т. пшеница, намираща се в склада на Н.Ц.П., преобразувано във „Витамел хляб” ЕООД, 405 т.пшеница, намираща се в стопанска постройка на С. С., 1 т. пшеница, намираща се в стопанска постройка на Р.А., 3т. пшеница и 1,5 т. ечемик, намиращи се в стопанска постройка на П.Ч.. С цитираното решение е осъдена въззивницата В. да заплати и разноски по делото.

Въззивницата намира постановеното от СлРС решение неправилно, тъй като било постановено при допуснати нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в нарушаване на основни принципи в гражданския процес, а именно принципа на непосредственост. Съдът достигнал до извод, че договорите за аренда, сключени между въззивницата В. и различни лица не били подписани от тези лица, като обосновал правния си извод въз основа на експертизи, изготвени по следствено дело. В хода на производството по делото не били назначавани съдебни графични експертизи, които да изследват авторството на подписите положени в договорите за аренда, не били давани експертни заключения, респ. не били изслушвани експерти в съдебно заседание. По този начин бил нарушен принципа на непосредственост в гражданския процес. Освен това процесуалните действия на съда били в противоречие с нормата на чл.154 ГПК /отм./, тъй като договорите за аренда не били оспорени в заседанието, в което било приложено следственото дело, в което се съдържали самите договори, не е била откривана процедура по оспорване истинността им, съдът не е разпореждал извършване на проверка в тази насока с евентуално назначаване на графологични експертизи. Срокът за оспорване бил преклудиран и било недопустимо да се извършва такава проверка.

От въззивната съдебна инстанция се иска отмяна на постановеното решение, съответно постановяване на ново такова, с което да бъдат уважени предявените искове. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

С въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на процеса.

В срока по чл.201, ал.1 ГПК /отм./ от един от въззиваемите- Н.Д., на чието място са конституирани неговите наследници с Определение на съда от 30.01.2013г. е постъпило писмено възражение, с което изцяло се оспорва депозираната въззивна жалба, като се излагат контрааргументи на изложените в нея оплаквания.

В съдебно заседание въззивницата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител, назначен по Закона за правната помощ, който поддържа жалбата, моли за нейното уважение и претендира разноски .

Въззиваемата земеделска кооперация, редовно призована не се представлява.

Въззиваеми пор.№№ 3,12 и 18, редовно призовани по реда на чл.51, ал.2 ГПК /отм./ не се явяват и не се представляват.

Въззиваем пор.№ 4, редовно призован се явява лично и с процесуален представител по пълномощие, редовно упълномощен от първата съдебна инстанция, който пледира за неоснователност на въззивната жалба и потвърждаване на решението.

Въззиваем пор.№5, редовно призована не се явява, но се представлява от пълномощник, който моли за потвърждаване на решението на районен съд.

Въззиваеми пор.№№ 7,8,11,14,15,16,17,19,20 и 21, редовно призовани, не се явяват и не се представляват.

Въззиваем пор.№10, редовно призована по реда на чл.47, ал.1 ГПК /отм./ не се явява и не се представлява.

Въззиваем пор.№ 13, редовно призован по реда на чл.51, ал.4 ГПК /отм./ не се представлява от представител по закон или пълномощие.

Въззиваеми пор.№№ 6 и 9, редовно призовани се явяват лично и желаят потвърждаване на обжалваното решение.

Въззиваем пор.№ 22, редовно призован се явява лично и с процесуален представител по пълномощие, редовно упълномощен за тази съдебна инстанция от 13.02.2013г., който пледира за потвърждаване на решението.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 198 и чл. 199 от ГПК /отм./, подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалване, чрез постановилия атакувания акт съд.

Настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и  подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението с оглед пълния обхват на обжалването е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустим иск - предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакуваното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,  изложена в мотивите на решението е всеобхватна и кореспондира със събрания  доказателствен материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въззивната съдебна инстанция ПРЕПРАЩА своята към нея.

По делото е установено, че в с.Жельо войвода, общ.Сливен е съществувала и развивала дейност земеделска производствена кооперация „Александър Стамболийски” – видно от Решение № 3436/08.11.1992г./л.219/ по описа на Сливенски Окръжен съд, в чийто управителен съвет, като член е участвала въззивницата В.. По- късно с Решение № 184/30.01.1998г./л.217/ на Сливенски Окръжен съд било вписано прекратяване на кооперацията и назначаване на ликвидационна комисия, а с Решение № 420/09.03.1999г./л.218/ на СлОС е вписано възстановяване на дейността на земеделската кооперация, като сред членовете на управителния съвет не фигурира името на въззивницата.

От събраните гласни доказателствени средства се установява, че  в селото имало „сдружение”, посредством което ищцата В. обработвала част от земите на хората от селото, тъй като ползвала под наем селскостопански машини. Обработката на земята се заплащала от собствениците на земеделската земя, а ищцата прибирала добитото зърно и им  го раздавала, взависимост от средния добив за съответната стопанска  година /арг. от показанията на св.С./. През 1999г. ищцата В. била арендатор на земите на св.С. / арг. от показанията му/, както и земите на други хора от селото. Същата година през лятото добитото зърно било складирано в  база, която преди това служела за краварник. Част от това зърно, около 100 тона един ден през лятото на 1999г. изчезнало от склада / арг. от показанията на св. А. и св.В./. Зърното било взето от хора от селото, част от които са ответници/ въззиваеми по делото, считайки го за свое / арг. от показанията на св.В./.

Съдът не кредитира показанията на св.Т., св.С. и св.А. в частта им, относно изчезването на зърното от склада, тъй като не възпроизвеждат лично възприети факти и обстоятелства от обективната действителност, а чужди такива – чути, преразказани  от други лица. Съдът кредитира показанията на св.Т. единствено в частта, с която свидетеля установява, че е получил от въззивницата, заедно с баща си около 300- 350 кг. зърно през лятото на 1999г., доколкото свидетеля лично  присъствал на място.

Съдът не кредитира показанията на св. В. в частта, касаеща вземане на зърно от склада за втори път, тъй като свидетеля не е присъствал лично на това събитие и не би могъл да го възприеме лично. Това обстоятелство, както и точното количество изнесено зърно от склада свидетеля не е установил лично, а от чутото от друг човек – един от ответниците/ въззиваеми в настоящото производство  Н.Ц.. Освен това съдът не кредитира показанията на този свидетел и в частта им за липсата на земеделска кооперация в с.Жельо войвода, доколкото тези показания се опровергават от събраните писмени документи – изброените по-горе съдебни решения, удостоверяващи противното, а и в самата искова молба като един от множеството ответници е посочена именно земеделската кооперация в селото.

По делото са събрани и множество неотносими към спора писмени доказателства, които съдът не следва да коментира.

Установеното от фактическа страна, обуС.я следните изводи от правна страна:

Пред първостепенния съд е предявен иск с правна квалификация чл.108 ЗС за признаване на установено по отношение на всички ответници / въззиваеми в настоящото производство/, че ищцата /въззивница/ В. е собственик на претендираното количество зърно/ пшеница и ечемик/ от реколта 1999г., като пшеницата е сорт- хлебна, без примеси. Собственикът на една вещ, наред с останалите правомощия от съдържанието на правото на собственост, притежава правото да владее вещта – лично или чрез избрано от него лице, упражнявайки фактическата власт върху нея, която изключва упражняването на непосредствена фактическа власт от всяко трето лице. По този иск ищецът следва да докаже при условията на пълно, главно доказване, че е собственик или носител на ограничено вещно право върху вещта, и че ответникът владее, респ.държи вещта. Качеството собственик се доказва според твърдяното от ищеца придобивно основание, което обуСправнорелевантните факти, подлежащи на установяване в процеса, а също и допустимите доказателства и доказателствени средства, чрез които се провежда доказването. Ответникът носи доказателствената тежест за установяване наличието на правно основание за упражняване на фактическата власт върху вещта, ако твърди, че такова съществува.

В конкретния случай ищцата по ревандикационния иск се легитимира като собственица на процесното зърно по силата на сключени 22 броя договори за аренда на земеделска земя. В този случай нейна е доказателствената тежест да докаже в процеса на първо място, че тези договори са действителни, че е добила през стопанската 1999г. претендираното количество зърно – ечемик и пшеница точно от земеделските земи, които е стопанисвала, респ. обработвала по силата на договорите за аренда, както и, че зърното добито от тези земи се държи от ответниците без правно основание.

Договорите за аренда били приети като писмени доказателства в процеса чрез прилагането на следствено дело № 430/1999г. – том І и том ІІ по описа на Окръжна следствена служба-Сливен, от съда в проведено открито съдебно заседание на 25.02.2010г. В това заседание единствено ответника Л.С. е направил оспорване автентичността, като заявил, че договора за аренда от 10.10.1997г. между ищцата, в качеството на арендатор и съпругата му М.С., находящ се на лист 59 от том ІІ на следственото дело не е подписан от последната. По това оспорване обаче ответника/ въззиваем Л.С. не е ангажирал никакви доказателства за установяване неистинността на договора за аренда на земеделска земя, поради което съдът приема, че оспорването на истинността на този документ, в частност неавтентичността му не е доказано.

Настоящият съдебен състав не споделя правния извод на първостепенния съд за неавтентичност на представените договори за аренда не само предвид гореизложеното, касателно оспорването им, но и поради недопустимото позоваване от страна на съда на заключения на вещи лица, изготвили графологични експертизи в друго производство пред друг несъдебен  орган. В този смисъл са основателни възраженията, релевирани във въззивната жалба за нарушаване принципа на непосредственост в процеса и задължението на съда сам да допусне, назначи, изслуша и приеме заключението на вещо лице в съответната област, за която няма нужните знания и опит.

По делото обаче, ответникът Н.Д., заместен във въззивното производство от наследниците му по закон депозирал възражение за недействителност на арендните договори / л.214 от делото/, с което в т.5 заявил, че тези договори са заверени от кмета на с.Жельо войвода, а не от нотариус, както било по Закона за арендата в земеделието.

Това възражение настоящият съдебен състав намира за основателно.

Действително всички представени 22 бр. договори за аренда на земеделска земя / сл.д. № 430/99г. на ОСлС-Сливен том І и ІІ/, въз основа на които ищцата В. претендира собственост на добитите през стопанската 1999г. зърнени култури са подписани на една и съща дата – 10.10.1997г. и всички са със заверени  подписи на страните от кмета на с.Жельо войвода.

Съгласно разпоредбата на чл.3, ал.1 от Закона за арендата в земеделието / редакция от 27.09.1996г., ДВ бр.82 – приложима към конкретния казус, с оглед датата на сключване на договорите за аренда/- договорът за аренда се сключва в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните, вписва се в нотариалните книги и се регистрира в съответната поземлена комисия, а при вписването се представя скица на арендувания имот, издадена или заверена от поземлената комисия. Според чл.83 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност / редакция от 06.12.1996г. –  приложима към казуса/ кмета на населеното място може да удостоверява подписите върху частен документ, който обаче не подлежи на вписване.

От анализа на нормативната уредба, приложима към сключените договори за аренда, от които ищцата черпи своите права се установява, че кмета на с. Жельо войвода към 10.10.1997г.- датата на сключване на всички договори, не би могъл в качеството си на длъжностно лице да удостовери подписите на страните в договорите за аренда, доколкото същите са подлежали, както на вписване в нотариалните книги, така и на регистрация в съответната поземлена комисия. Следователно тези договори са недействителни, поради неспазване на изискуемата от закона форма при тяхното сключване. Нещо повече в един от множеството приети по делото договори, а именно този сключен от Т.Д.Д. в качеството му на арендодател на земеделска земя в размер на 28 дка, призната от ПК с Решение № 16666 / лист.185 от сл.д./ липсва и надлежна страна, доколкото не е посочено в договора насрещната страна – арендатор.

Нищожните договори не пораждат целените от страните правни последици, поради което съда намира, че ищцовата страна не доказа в процеса собствеността си върху претендираното зърно, като добив от получена под аренда земеделска земя, доколкото не може да черпи права от недействителни договори за аренда. Въззивницата Д.В. не би могла да претендира връщането на процесното зърно, тъй като не установи собствеността си  върху него.

Предявеният петиторен иск е неоснователен и недоказан, поради липса, респ.недоказаност на една от предпоставките му, а именно ищецът да е собственик на търсената вещ. Следователно безпредметно е да се обсъжда наличието на останалите елементи от фактическия състав на исковата претенция по чл.108 ЗС. Редно е да се отбележи обаче, че дори и договорите за аренда да бяха сключени в предвидената форма за тяхната действителност – писмена с нотариална заверка на подписите на договарящите се, както и надлежно вписани в нотариалните регистри, ищцата не доказа, че зърното /ечемик и пшеница/-  добив 1999г. е добито именно от тези земеделски земи, на които претендира, че е арендатор.

Тъй като изводите на въззивната инстанция като краен резултат съвпадат с тези на първоинстанционнния съд, то обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

Изходът на процеса предпоставя деловодните разноски за въззивното производство да бъдат възложени върху въззивницата В., но въззиваемите не са претендирали такива. Разноски са претендирани единствено от въззиваеми пор.№№ 4 и 5, но липсват представени доказателства за реално извършени такива.

Ето защо съдът намира, че не следва да се произнася с изричен диспозитив за присъждане на деловодни разноски за въззивната фаза на производството.

Ръководен от гореизложеното  и на основание чл.208, ал.1 ГПК /отм./, съдът

 

Р Е Ш И  :

                  

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 738/11.11.2010г. по гр.д. № 1514/1999г. на СлРС, като  правилно и законосъобразно.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                       

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

                   1.

                   2.