Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 02.05.2012 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на втори май през двехиляди и дванадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 209  по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 184/29.11.2011г. по гр.д. № 451/11г. на НзРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Министерство на земеделието и храните – гр. София, чрез Областна дирекция “Земеделие” гр. Сливен, против Д.Д.М. ***, искове по чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, за реално изпълнение на договорно задължение за заплащане на арендни вноски по сключен договор за аренда № ДА 5 от 24.01.2008г., по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва и по чл. 92 от  ЗЗД за заплащане на договорна неустойка, в размер общо на 4 468, 13 лв. и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение, като твърди, че то е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалния закон. Въззивникът  твърди, че РС не е съобразил, че след първото плащане по договора ответницата е спряла да изпълнява поетите задължения, въпреки многократните покани, изпаднала е в забава и дължи уговорените неустойки и лихви. Също така съдът не е взел предвид, че внесената на 28.02.2011г. сума е приспадната от общо дължимото и не е съобразил в пълнота заключението на съдебно-икономическата експертиза, , която е определила безпристрастно и безспорно размера на дължимата неустойка – 4 965, 43 лв. Въззивникът счита, че погрешно решаващият съд е възприел, че договорената неустойка не проявява основните си функции и не съответства на добрите нрави поради прекомерност и затова тази клауза е нищожна. Заявява, че процесният договор за аренда по своята същност оповестява вид търговска сделка и неправилно и в нарушение на материалния закон /чл. 294 ал. 1 от ТЗ и чл. 309 от ТЗ/ и процесуалните правила, РС  е отхвърлил исковете за законната лихва и за неустойката. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение и вместо него постанови ново, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Заявява, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, приложими са разпоредбите на ЗЗД, тъй като, от една страна, ответницата не е търговец, а от друга нищожността на сделките не е уредена в ТЗ, а в ЗЗД. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Няма направени доказателствени искания. Не са претендирани разноски..

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за тази инстанция.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа отговора си, заявява, че счита атакуваното решение за правилно и законосъобразно, поради което моли въззивния съд да го потвърди. Претендира разноските за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за тази фаза на производството.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е като краен резултат и правилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ ОТЧАСТИ  правните изводи на РС.

С оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА фактологичната част на мотивите си към тези на първоинстанционния.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Договорът за аренда, сключен между страните, не обективира търговска сделка, поради което спрямо него не са приложими разпоредбите на ТЗ.

За да бъде търговска една сделка, съгласно разпоредбата на чл. 286 ал. 1 от ТЗ, е необходимо тя да е сключена от търговец и да е свързана с упражняваното от него занятие.

Ответницата е сключила процесния договор в качеството си на физическо лице, а не на търговец или земеделски производител, който в определен смисъл се приравнява на него /няма никакви индиции да е била регистрирана като такъв/, а държавата, в лицето на МЗХ /чрез съответната си местна структура/, също не може да се приеме за търговец по смисъла на ТЗ, нито пък предметът на договора е негово “занятие”.

Никъде – нито в договора, нито в представените документи, ответницата-арендатор, е номинирана като “земеделски производител”, не е посочено тя да е подлежала на регистрация и липсват причини да бъде третирана като такъв, тъй като задължение на ищеца е да обозначи точно ответника и отношенията си с него и да доведе до знанието на съда всички значими обстоятелства, от които желае да извлече благоприятни за себе си правни последици.

Настоящата сделка не попада и в никоя от хипотезите на чл. 1 ал. 1 от ТЗ, поради което не е търговска и според дефиницията на  ал. 2 на чл. 286 от ТЗ.

Тъй като не се касае за осъществяване на държавно-властнически функции, а за облигационна връзка между равнопоставени субекти, ако другата страна по договора е търговец и сделката е свързана с дейността му, спрямо нея и МЗХ ще се прилагат разпоредбите на ТЗ, а ако другата страна е физическо лице, отношенията между нея и МЗХ ще се регулират по правилата на ЗЗД.

Така, в случая, освен специалните норми на Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/, относно спорните въпроси, възникнали във връзка с действието, изпълнението и отговорността при неизпълнение на договора за аренда от 24.01.2008г., приложение намират разпоредбите на ЗЗД.

Твърдяното от страна на ищеца неизпълнение на договорни парични задължения по принцип не се отрича от ответницата, но тя противопоставя  плащане, извършено преди завеждането на исковата молба, с което счита, че ги е изпълнила изцяло и твърди, че за ищеца липсва притезание.

Безспорно е установено, че последното плащане по договора, извършено от ответницата, е на 28.02.2011г., /преди подаването на исковата молба на 19.05.2011г./ и с него тя е превела по сметка на ищеца сумата 4 286 лв.

Преди тази дата – 28.02.2011г., паричното задължение на ответницата, произтичащо от договора за аренда, се е формирало от арендни вноски, лихва за забава и договорна неустойка. Същото е било в размер, както следва:

- арендни вноски за стопанските 07/08г., 08/09г., 09/10г. и 10/11г., в размер общо на 3 281, 67лв

- законова лихва за забава върху главните задължения за същите години, в размер общо 508, 16 лв.

- договорна неустойка, изчислена като 0.3% на ден от дължимите вноски за тези години, в размер общо на 4 965, 43 лв.

Общият размер на тези задължения е 8 755, 83лв.

След постъпване на превода в размер на 4 286 лв. от страна на ответницата, ищецът е приспаднал най-старите задължения  за  главница, лихви и неустойка за стопанската 07/08г. и едната арендна вноска, част от другата и лихви и неустойки върху тях за стопанската 08/09г.

С исковата молба претендира останалите арендни вноски за стопанските 08/09г., 09/10г. и 10/11г., лихвите и неустойките върху тях – общо арендни вноски 2020, 52 лв., законови лихви за забава – 210, 70 лв. и договорни неустойки – 2 234, 93 лв – всичко – 4466, 13 лв. /погрешно калкулирани в ИМ като 4468, 13 лв./

Въззивният съд намира, че така извършеното от страна на ищеца разпределение на постъпилата сума за погасяване на няколкото еднородни /парични/ задължения на ответницата, е неправилно.

На първо място съдът счита за основателно второто възражение на ответницата, направено с отговора на исковата молба, касаещо размера на договорната неустойка.

Последната не е с фиксиран размер, а е определена като “0.3% на ден от дължимата сума” и се превръща в непрекъснато и прогресивно растящо парично задължение, значително надхвърлящо основното такова – за арендни вноски и многократно надвишаващо размера на претърпените от забавата вреди – законовата лихва.

Неустойката, като предварително установена от страните отговорност на длъжника, която той понася при неизпълнение или неточно изпълнение на договорното му задължение, има превантивна, обезщетителна и наказателна функция. Несъмнено, видно от изразената в договора воля на страните, в случая предвидената неустойка е такава за забавено изпълнение, не е компенсаторна, а мораторна – дължи се наред с изпълнението, и е кумулативна, а не алтернативна – дължи се и заедно с вредите от забавата /законовата лихва/, тоест – превес е даден на наказателната й функция. Това положение не е недопустимо, тоест не противоречи на императивна законова норма, уговорката е резултат от съвпадението на двете свободни насрещни волеизявления, поради което тази договорна клауза не е нищожна, както заявява ответницата в отговора си.

Начинът, по който тя се изчислява и размерът на определения коефициент, както и кумулирането й със законовата лихва за забава, обаче, съпоставени с претърпените вреди от забавеното изпълнение на задължението, показват, че тя е прекомерна.

При това положение и с оглед своевременно направеното искане в тази насока, съдът може, съгласно разпоредбата на чл. 92 ал. 2 от ЗЗД, да я намали.

Неоснователен е доводът на ищеца, направен във въззивната жалба, че съгласно нормата на чл. 309 от ТЗ, тази неустойка, уговорена между страните в чл. 30 от договора за аренда от 24.01.08г., не може да се намалява поради прекомерност. Както се посочи вече, настоящата сделка не е търговска и тази забрана не действа спрямо нея. Приложение намира разпоредбата на чл. 92 ал. 2 от ЗЗД, която позволява такава намеса в договорните отношения между страните от страна на съда.

Ето защо въззивният съд счита, че предвидената в договора за аренда неустойка следва да се намали с 90%.

Така общо начислената неустойка от 4 965, 43 лв., се намалява на 496, 54 лв.

Тъй като ответницата не е заявила кои от задълженията си погасява с внесената сума от 4 286 лв., изпълнението следва да се приложи към задълженията по реда на чл. 76 от ЗЗД. По този начин се погасяват изцяло общите задължения за лихва от 508, 16 лв., и за неустойката, като акцесорно спрямо главното, задължение  от 496, 54 лв. С остатъка се погасява изцяло и общата главница 3 281, 67 лв. за арендни вноски, като с това се изчерпва напълно задължението и понеже изпълнението съвпада по размер с него, няма нито надвнесена, нито дължима сума.

Поради това, с оглед направената преди завеждането на исковата молба престация от страна на ответницата-длъжник, предявените при условията на обективно кумулативно съединяване искове за заплащане на обезщетение за забава, договорна неустойка и за реално изпълнение на договорно задължение за заплащане на годишни арендни вноски се явяват изцяло неоснователни и следва да се отхвърлят за пълните претендилани размери.

С оглед изложеното настоящият състав намира, че въззивната жалба е неоснователна, а атакуваното решение, макар и по различни съображения от мотивиралите изводите на НзРС, е правилно, поради което следва да се потвърди.

Предвид изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите и заплати направените от въззиваемата за тази инстанция в размер на 400 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 184/29.11.2011г. по гр.д. № 451/11г. на НзРС.

 

ОСЪЖДА Министерство на земеделието и храните – гр. София, чрез Областна дирекция “Земеделие” гр. Сливен да заплати на Д.Д.М. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 400 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на иска под 5 000 лв.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: