Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №116

 

гр. Сливен, 16.05.2012г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осми май през две хиляди и дванадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                 мл. с. СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №219 по описа за 2012год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на жалба, подадена от ответника в първоинстанционното производство МБАЛ - Сливен към ВМА – София против Решение №66/20.02.2012г. по гр.д.№6082/2011г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Д.К.А. – Ф. *** към ВМА – София искове: за признаване на уволнението й за незаконно и отмяна на заповед №519/26.09.2011г. на Началника на МБАЛ – Сливен към ВМА, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „медицинска сестра в отделение по анестезиология и интензивно лечение” и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението в размер на 5400лв.; осъдена е МБАЛ – Сливен към ВМА да заплати на Д.Ф. обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ в размер на 43,28лв., като иска до пълния претендиран размер от 1355лв. е отхвърлен като неоснователен; осъдена е МБАЛ – Сливен към ВМА да заплати на Ф. обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ, вр. с чл.71, ал.1 от КТД в МО за два месеца оставане без работа в размер на 1590,06лв., като иска до пълния претендиран размер от 1800лв. е отхвърлен като неоснователен, присъдени са разноски по делото и ответника е осъден да заплати съответната държавна такса.

Решението е обжалвано от въззивника МБАЛ – Сливен към ВМА - София частично, в частите, с които е осъден да заплати на въззиваемата Ф. сумата от 43,28лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл.224, ал.1 от КТ и сумата от 1590,06лв., представляваща обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ, вр. с чл.71, ал.1 от КТД в МО за оставане без работа  в продължение на два месеца.

В жалбата си МБАЛ - Сливен към ВМА – София твърди, че атакуваното решение в обжалваните части е неправилно. Посочва, че обезщетенията на основание чл.224, ал.1 от КТ и чл.222, ал.1 от КТ, вр. с чл.71, ал.1 от КТД в МО се определят въз основа на полученото от служителя брутно трудово възнаграждение, включващо основна месечна заплата по трудов договор и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер. Съгласно чл.56 от КТД в МО допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са: добавка за работа в МО; за придобит трудов стаж и професионален опит и за образователна и научна степен. В последното БТВ на въззиваемата Ф. за м.април 2011г. са включени суми с непостоянен характер: условия на труд; извънреден труд; нощен труд; разположение. Районният съд като не е съобразил това е допуснал грешка като е изчислил размера на обезщетенията на база 795,03лв. вместо 569,14лв., включващи 398лв. основна заплата, 127,36лв. добавка за работа в МО и 43,78лв. добавка за придобит трудов стаж и професионален опит. Поради това районният съд погрешно е определил размера на обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ в размер на 1262,38лв. вместо 1219,38лв. – платено от него и на обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ, вр. с чл.71, ал.1 от КТД в МО в размер на 1590,06лв. вместо 1169,07лв. Посочва, че това обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ е междувременно изплатено на Ф. – 570,34лв. за периода 29.10.2011г. – 28.11.2011г. и 598,73лв. за периода 29.11.2011г. – 28.12.2011г. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части, като неправилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С въззивната жалба са представени доказателства, които са нови и касаят обстоятелства /извършени плащания/, настъпили след обявяване на съдебното дирене пред първата инстанция за приключено и не са могли да бъдат посочени и представени в срок пред СлРС. Тези доказателства въззивният съд е приел с нарочно определение от 19.04.2012г.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ищцата в първоинстанционното производство Д.К.А. – Ф., която оспорва изцяло твърденията във въззивната жалба. Посочва, че за да постанови решението си районният съд е съобразил представеното именно от ответника удостоверение за БТВ на ищцата, в което е посочен размер от 795,03лв. за м.април 2011г., като ответника не е направил възражения и не е представил доказателства относно елементите на възнаграждението. Твърдените с жалбата обстоятелства относно елементите на възнаграждението не са твърдени пред районния съд и не може да се приеме, че поради тях решението страда от посочените пороци. Посочва, че плащането, частично или пълно, на присъдените суми след постановяване на съдебното решение не е основание за обжалването му, а има отношение към принудителното събиране на присъдените суми. Моли съда да потвърди атакуваното решение в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

В срока по чл.263 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът МБАЛ – Сливен към ВМА - София, редовно призован, се представлява от представител по пълномощие – адв.Б.Р., който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Посочва, че в брутното трудово възнаграждение на въззиваемата съдът неправилно е включил суми, които са с непостоянен характер, които се заплащат под формата на нощен труд, извънреден труд и разположение.

В с.з. въззиваемата Д.К.А. – Ф., редовно призована, не се явява, представлява се от пълномощник – адв. А., която оспорва въззивната жалба, намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Изложени са подробни съображения в писмена защита. Посочва, че твърденията на въззивника, направени във въззивната жалба, относно включените в БТВ на Ф. допълнителни възнаграждения с непостоянен характер не са доказани. Решението е съобразено с представените по делото и неоспорени от страните писмени доказателства. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд и пред въззивната инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и като такова следва да бъде отменено частично.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Фактическата обстановка следва да се допълни само с фактите, настъпили след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, явяващи се нови по смисъла на закона, поради което въззивният съд е допуснал и събрал съответни писмени доказателства за тях, както следва:

На 10.02.2012г. МБАЛ – Сливен към ВМА – София е превел по банков път по сметката на Д.К.А. – Ф. сумата от 472,76лв., за което обстоятелство е представено извлечение от сметка, в което не е отразено основанието за плащане, нито кое точно задължение се погасява.

На 28.02.2012г. МБАЛ – Сливен към ВМА – София е превел по банков път по сметката на Д.К.А. – Ф. сумата от 496,29лв., за което обстоятелство е представено извлечение от сметка, в което като основание за плащане е посочено: „обезщетение за месец януари”.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от Д.К.А. – Ф. *** към ВМА – София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за признаване на уволнение, извършено със Заповед №519/26.09.2011г. на Началника на МБАЛ – Сливен към ВМА – София за незаконно и за отмяна на заповедта с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ; за заплащане на обезщетение за 6 месеца оставане без работа, поради уволнението в размер на 5400лв. с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ; за заплащане на обезщетение за два месеца оставане без работа по чл.71, ал.1 от КТД в размер на 1800лв., с правно основание чл.222, ал.1 от КТ, вр. с чл.71, ал.1 от КТД и иск за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск  в размер на 1355лв., с правно основание чл.224, ал.1 от КТ.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Решението е обжалвано от въззивника МБАЛ – Сливен към ВМА – София само в частите, с които е осъден да заплати на Ф. сумата от 43,28лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл.224, ал.1 от КТ и сумата от 1590,06лв., представляваща обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ, вр. с чл.71, ал.1 от КТД в МО за оставане без работа  в продължение на два месеца. В останалата част – отхвърлителна част и в частта относно присъдените разноски, решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Настоящата инстанция споделя напълно правните изводи на Сливенски районен съд относно исковете по чл.224, ал.1 от КТ и по чл.222, ал.1 от КТ, вр с чл.71, ал.1 от КТД и препраща към тях.

Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, същата е имала неизползван платен годишен отпуск за 13 работни дни през 2009г., 22 работни дни за 2010г. и 15 работни дни за 2011г., посочени и от самия работодател в заповедта за прекратяване на трудовото й правоотношение. Правилно и законосъобразно районният съд е определил размера на дължимото при прекратяване на трудовото правоотношение обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, като е приложил разпоредбата на чл.162 от ГПК и е имал предвид БТВ на ищцата за съответните години, съгласно представените по делото писмени доказателства, неоспорани от страните.

Във връзка с възражението на въззивника, направено във въззивната жалба, че за 2011г. при определяне на обезщетението съдът неправилно е взел предвид БТВ на ищцата за м.април в размер на 795,03лв., вместо БТВ в размер на 569,14лв., следва да се отбележи, че въззивният съд го намира за неоснователно. БТВ на ищцата за м.април 2011г. – последното получено от нея месечно брутно трудово възнаграждение /чл.228, ал.2, предл. последно от КТ/ е в размер на 795,03лв. и този размер е посочен точно от работодателя – въззивник в нарочно издадено удостоверение №3-1593/21.11.2011г. Нито в това удостоверение, нито впоследствие с друг документ, работодателят не е посочил какви елементи на работната заплата са включени в това БТВ. В производството пред СлРС работодателят въобще не е направил твърдения, че в този размер на БТВ са включени възнаграждения с постоянен и с непостоянен характер, нито какви са те като вид и размер, още по-малко е представил доказателства за това. Такива твърдения са направени едва с въззивната жалба, които обаче следва да се отбележи, че не са подкрепи с абсолютно никакви доказателства. Въззивникът не установи по никакъв начин твърденията си, че в БТВ на ищцата за м.април 2011г. са включени възнаграждения с непостоянен характер като нощен труд, извънреден труд и разположение, които не следва да се вземат предвид при определяне размера на дължимите обезщетение по КТ и КТД. Тези твърдения останаха голословни и недоказани. Поради това въззивният съд приема, че правилно районният съд при определяне размера на обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за 2011г. е взел предвид БТВ на ищцата за м.април 2011г. в установения именно от работодателя – въззивник размер от 795,03лв. Въззивната жалба в тази част е неоснователна.

Настоящия състав счита, че е правилен и законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че с оглед извършеното след подаване на исковата молба плащане на сумата от 1219,38лв., дължимото от работодателя на ищцата Ф. обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ /правилно изчислено на сумата 1262,66лв./ възлиза на сумата от 43,28лв., до който размер иска й е уважен. Решението на районния съд в тази му част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

По отношение на иска по чл.222, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за два месеца оставане без работа поради уволнението, следва да се отбележи, че настоящия състав споделя изводите на районния съд относно основателността му и начина, по който е определен размера.

Съгласно чл.71, ал.1 от КТД в МО при уволнение поради закриване на МО по чл.77, ал.2 от ЗОВСРБ или военно формирование или на част от нея/него, съкращаване в щата или спиране на работа за повече от 15 дни, цивилният служител, член на синдикатите, страни по този КТД, има право на обезщетение от работодателя, като обезщетението е в размер на брутното трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но не повече от два месеца. Безспорно по делото е установено, че ищцата Ф. е уволнена поради съкращаване на щата и е член на ФНСО „БА” към КНСБ. Установено е че след уволнението ищцата е останала без работа, като е регистрирана в ДБТ. Поради това работодателят й дължи заплащане на обезщетение по чл.71, ал.1 от КТД в размер на две БТВ. Относно размера на това обезщетение съдът приема становището на районния съд, че за база, съгласно разпоредбата на чл.228, ал.2 от КТ това следва да е БТВ за м.април 2011г., като последно получено от Ф. БТВ и в размера, посочен от самия работодател в издаденото от него нарочно удостоверение – 795,03лв. В тази насока важи изложеното по-горе относно възраженията на въззивника и това, че той не доказа по никакъв начин твърдението си за наличие на възнаграждения с непостоянен характер в този размер на БТВ на ищцата. Поради това съдът приема, че съгласно чл.228, ал.2 от КТ този размер е базата, на която следва да се изчисли дължимото обезщетение по чл.222, ал.1, вр. с чл.71, ал.1 от КТД.

Във връзка с направеното с въззивната жалба възражение за пълно изплащане на това обезщетение след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция следва да се отбележи, че същото е частично основателно. От събраните пред настоящата инстанция доказателства на осн. чл.266, ал.1 от ГПК – извлечение от разплащателна сметка на въззивника се установи, че след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция работодателят е превел по сметка на ищцата, обстоятелство, което тя не оспорва, а признава чрез пълномощника си в с.з. пред въззивния съд, общата сума от 969,05лв. /472,76лв. на 10.02.2012г. и 496,29лв. на 28.02.2012г./. Това обстоятелство – извършено плащане, следва да се вземе предвид от съда, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК. Въззивникът не установи по никакъв начин твърдението във въззивната жалба, че платените суми са чисти суми за получаване, т.е. с приспаднати данъци и осигуровки. Освен това въззивникът при плащането не е посочил изрично кое свое задължение погасява – това по чл.224 КТ или по чл.222, ал.1 от КТ, като е посочил само към сумата 496,29лв. – обезщетение за м.януари. Поради това, на основание чл.76, ал.1 от ЗЗД и с оглед посоченото във въззивната жалба, че е заплатено обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ и неоспорването от въззиваемата страна, съдът приема, че с тези две плащания се погасява част от задължението на въззивника по чл.222, ал.1, вр. с чл.71, ал.1 от КТД, като по-обременително. От общия дължим размер на обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ – 1590,06лв. след като се приспадне извършените след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция плащания на сумите от 472,76лв. и 496,29лв. остава дължима сумата от 621,01лв. До този размер предявения иск по чл.222, ал.1 от КТ е основателен и следва да се уважи. В останалата част иска е неоснователен.

С оглед изложеното решението на Сливенски районен съд следва да се отмени в частта, с която въззивникът е осъден да заплати на Д.Ф. обезщетение за два месеца оставане без работа на основание чл.222, ал.1 от КТ, вр. с чл.71, ал.1 от КТД над размера от 621,01лв. до присъдения размер от 1590,06лв. и вместо него да се постанови ново по същество, с което иска се отхвърли над размера от 621,01лв. до 1590,06лв. В останалата част до пълния претендиран с исковата молба размер от 1800лв. иска е отхвърлен с решението на СлС, което не е обжалвано в тази част и е влязло в сила.

Първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която е присъдено обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ, вр. с чл.71, ал.1 от КТД в размер на сумата от 621,01лв. и е присъдено обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ в размер на 43,28лв. следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта относно присъдените разноски и в тази част е влязло в сила.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се разпредели съразмерно между страните. Двете страни са претендирали разноски пред въззивната инстанция.

Въззивникът е доказал направени разноски само за платена държавна такса в размер на 58,30лв., от които с оглед изхода на въззивното производство следва да му се присъдят такива в размер на 34,60лв. По делото няма доказани разноски за адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата Ф. също е претендирала разноски пред тази инстанция, но не е доказала такива, поради което разноски не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №66 от 20.02.2012г., постановено по гр.д. №6082/2011г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която МБАЛ - Сливен към ВМА – София с адрес: гр.С., ул.”П.”№* е осъдена да заплати на Д.К.А. – Ф. с ЕГН ********** *** на основание чл.222, ал.1 от КТ, вр. с чл.71, ал.1 от КТД обезщетение за два месеца оставане без работа над размера от 621,01лв. /шестстотин двадесет и един лева и една ст./ до присъдения размер от 1590,06лв. /хиляда петстотин  и деветдесет лева и шест ст./, като НЕПРАВИЛНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ иска на Д.К.А. – Ф. с ЕГН ********** *** против МБАЛ - Сливен към ВМА – София с адрес: гр.С., ул.”П.”№* по чл.222, ал.1 от КТ, вр. с чл.71, ал.1 от КТД за заплащане на обезщетение за два месеца оставане без работа над размера от 621,01лв. /шестстотин двадесет и един лева и една ст./ до размера от 1590,06лв. /хиляда петстотин  и деветдесет лева и шест ст./, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №66 от 20.02.2012г., постановено по гр.д. №6082/2011г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части.

 

ОСЪЖДА Д.К.А. – Ф. с ЕГН ********** *** да заплати на МБАЛ - Сливен към ВМА – София с адрес: гр.С., ул.”П.”№* сумата от 34,60лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                             

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                         2.