Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   122

 

                                                гр.С., дата 13.06.2012 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на петнадесети май две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:С. МИХАЙЛОВА                                                                                                                                                     

                                                                     МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 221 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Обжалвано е Решение № 199 от 28.02.2012 г. постановено по гр.д. № 8180 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.С.. С атакуваното решение, съдът прекратил с развод сключения на 25.08.1995 г. в село Глуфишево, общ.Сливен, граждански брак между Ю.А.Ч. и К.В.Ч., поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака, настъпило по вина на съпругата Ч.. Предоставено е ползването на семейното жилище, находящо се в  село Глуфишево на ищеца Ю.А.Ч.. Присъдени са и разноски на ищеца.

          Недоволен от така постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство. В жалбата си въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението на Районен съд – гр.С. в частта, относно вината за прекратяването на брака и иска ползването на семейното жилище да бъде присъдено на него. Изложените в жалбата оплаквания за неправилност на решението са досежно установената от съда вина за прекратяване на брака. Твърди се, че съдът необосновано е приел, че вината за прекратяването на брака е на съпругата К.В.Ч.. По делото били кредитирани само доказателствата представени от ищеца. Неправилно съдът кредитирал показанията на свидетелката Ю., тъй като тя била заинтересована от изхода на делото. Обстоятелствата на които се позовавал съдът не били безспорно установени.

          Въз основа на изложеното моли съдът да се произнесе с акт, с който да отмени атакуваното решение на районния съд и вместо него да постанови друго, с което бракът между страните да бъде прекратен по вина на ищеца, на него да бъдат възложени направените разноски, а семейното жилище да бъде предоставено за ползване на въззивницата.

                  В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд. В него се излагат съображения, целящи опровергаване на направените в жалбата оплаквания.

                    Въззиваемият моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, с произтичащите от това законни последици. Приложен към жалбата е списък на направените разноски, с искане на въззиваемия да му бъде присъдено заплатено адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.                

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, се явява лично. Поддържа въззивната жалба и не възразява срещу доклада на делото. По същество заявява, че няма да напусне семейното жилище, тъй като вината за разстройството на брака е на съпруга й.

          В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, се явява лично, представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна. Пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

                  Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

          Настоящият състав на СлОС намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

          Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд, относно това чия е вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения. По същество въззивникът обжалва първоинстационното решение в частта, относно вината за прекратяване на брака.

          Основните оплаквания на касаят установяването на вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Жалбоподателят възразява относно кредитиране на показанията на свидетелката П., тъй като същата била заинтересована от изхода на делото. Възражението е неоснователно, тъй като от показанията на свидетелката е видно, че същата е била семейна приятелка на Чавдарови и често двете семейства са си ходили на гости. Нейните показания са кредитирани, тъй като тя е безпристрастна и преразказва това, което е възприела непосредствено в техните отношения. Видно, е че същата не поддържа близки отношения със семейството от 2-3 години, но съдът е кредитирал нейните показания, именно във връзка с това какви са били отношенията на страните по – рано, с оглед правилното установяване на цялостната фактическа обстановка по делото и какво е довело до дълбокото и непоправимо разстройство на брака, както и относно брачната вина.

         Неоснователно е възражението относно кредитирането на показанията на свидетелката Ю., тъй като същата макар и внучка на Ч. има непосредствени впечетления от взаимоотношенията между страните, тъй като е прекарала известно време с дядо си, за да полага грижи за него поради влошеното му здравословно състояние. В този смисъл съдът правилно е преценил нейните показания в цялост и съобразно нормата на чл.172 от ГПК, с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната й заинтересованост. С оглед спецификата на брачните отношения, естествено и логично е свидетелите присъствали при битови ситуации, да са близки роднини на единия или на двамата от съпрузите,  което не означава, че същите следва дефинитивно да бъдат изключени като заинтересовни свидетели, а следва да бъдат прецени на база съвкупния доказателствен материал. В този смисъл нейните показания са не само логични и вътрешно непротиворчиви, но се и подкрепят от показанията на свидетелката П..

       От друга страна показанията на  П. и Ю., относно упражнения от Ч. върху съпруга й физически тормоз, действително са косвени, защото преразказват това, което Ю.Ч. им е казал. Но това обстоятелство само по себе си не е основание те да бъдат дискредитирани, тъй като при толкова лични отношения, каквито са брачните, обяснима е липсата на свидетели – очевидци присъствали на ситуации, касаещи едно семейство. В този смисъл нормално е свидетелите да възпроизвеждат чуто от всяка една от страните, като съдът е този, който преценява показанията им и степента на тяхната достоверност, с оглед на всички останали доказателства. В този случай районният съд е установил максимално обективна фактология, като е приел, че свидетелката П. е незаинтерсована, а при преценка на показанията на Ю. е отчетено обстоятелството, че същото е в близка роднинска връзка с едната от страните. Неоснователно е възражението, че съдът е кредитирал само показанията на свидетелите на ищцовата страна, тъй като първоинстационния съд обосновано е приел, че показанията на свидетелката Р. се отнасят до минал период от техните взаимоотношения, когато двамата все още са се разбирали и са съжителствали спокойно. По отношение на показанията на свидетеля М., правилно районния е приел, че същите са много общи и не допринасят за изясняване на спора.

      С оглед на представените по делото писмени доказателства, както и гласни такива се установява, че въззиваемият е в тежко здравословно състояние. Това обстоятелство не е спорно между страните, но въззвиницата оспорва приетото за установено от фактическа страна, че след завръщането на съпругът й от болница, същото го изоставила след семеен скандал и заминала да живее при сина си в гр.С., кв. „Р.”. Твърди, че отишла при сина си, тъй като била във влошено здравословно състояние, но не представя каквито и да било доказателства в тази посока, поради което възражението й не може да бъде уважено.

        Във въззивната жалба се твърди, че безспорно било установено, че Ч. напуснал по собствено желание семейното жилище в село Глуфишево, без каквато и да било намеса от неговата съпруга Ч.. В отговора на исковата молба защитната позиция на Ч. се изразява в отричане на обстоятелствата, изложени в исковата молба, без самата тя да въвежда нови твърдения за други, различни от изложените от ищеца обстоятелства. Поради това няма как въззивният съд да приеме за доказано, нещо което ответницата не е твърдяла, а още по – малко доказала. Освен това житейски нелогично е изложеното твърдение, че по собствено желание след изписването му от болница, съпругът й във влошено здравословно състояние, имайки нужда от повече грижи, сам напуснал семейното жилище, без тя да го е провокирала.

         С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че районният съд правилно е установил, че вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака е на въззвиницата Ч.. Същата не ангажира нови доказателства пред въззвиния съд, които да мотивират извод, че вината за прекратяването на барака е на съпруга й Ч.. Съдът намира за необходимо да отбележи и противоречията в позицията на въззивницата, която пред районния съд настоява за запазване на брака, като отрича неговото дълбоко и непоправимо разстройство, а от въззивния съд иска точно обратното – прекратяване на брака, но не по нейна вина, а по вина на съпруга й.

          Възражението, че първоинстанционният съд необосновано приел, че въззвивницата Ч. *** също е неоснователно, тъй като самата въззивница в открито съдебно заседание пред въззивния съд заяви, че признава това обстоятелство, поради което същото следва да се приеме за безспорно установено между страните.

         В петитума на въззивната жалба, въззивницата иска съдът да й присъди ползването на семейното жилище в село Глуфишево. По същество се касае за предявяване на небрачен иск за ползване на семейното жилище след развода  за пръв път пред въззивната инстанция, което е недопустмо, тъй като за тези искове важат преклузиите на общия исков процес, а видно от отговора на исковата молба Ч. не е предявила такъв иск пред районния съд. Съдът се произнася за ползването на семейното жилище след развода, само ако има иск от съпрузите. По изключение се дължи служебно произнасяне по този въпрос, само ако от брака има малолетни или непълнолетни деца, какъвто не е настоящият случай. Но дори и да се приеме, че този иск е допустим, същия е неоснователен, тъй като районния съд при съблюдаване на законовите изисквания – чл.56, ал.1 от СК и задължителните тълкувания дадени в Постановление № 10 от 03.11.1971 г., на Пленума на ВС, правилно е предоставил ползването на семейното жилище на съпруга Ю.Ч..

        С оглед на изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. В необжалваните части първоинстанционното решение е влязло в сила.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея. Въззиваемият е направил искане да му бъдат присъдени направените разноски в размер на 450 лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство за тази инстанция, като е представил списък на разноските по чл.80 от ГПК. С оглед изхода на процеса, същото следва да бъде уважено.

                Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                                   Р      Е     Ш     И  :

 

 

       ПОТВЪРЖДАВА Решение № 199 от 28.02.2012 г. постановено по гр.д. № 8180 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.С..

       ОСЪЖДА К.В.Ч., ЕГН **********,***, да заплати на Ю.А.Ч., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.Я., Адвокатска палата, кантора 204, ул. „Ж. П. *, направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 450,00 лв. /четиристотин и петдесет лева/.

        Препис от решението да се връчи на страните.

        Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страната, при предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

  

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                           

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: