Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  № 135

 

                                                гр.Сливен, дата 04.07.2012 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на пети юни две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:СТЕФКА МИХАЙЛОВА                                                                                                                                                      

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря И.К., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 232 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Обжалвано е първоинстанционно Решение № 177 от 23.02.2012 г. постановено по гр.д. № 4668 по описа за 2011 г на Районен съд – гр.Сливен. С атакуваното решение, съдът отхвърлил искова претенция на ЗАД „Армеец” срещу Община Сливен, с правно основание чл.213 от Кодекс за застраховането във вр. с чл.49 от ЗЗД, като неоснователна и недоказана. Със същото решение ищецът ЗАД „Армеец” е осъден да заплати на ответника Община Сливен направените по делото разноски в размер на 220 лв.

          Недоволен от постановеното решение останал ищецът в първоинстанционното производство. С въззивната жалба се обжалва изцяло решението на Сливенски районен съд. Жалбоподателят твърди, че е неправилно, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Съдът приел, че по делото не било установено еднозначно настъпването на вредоносното събитие, от което са последвали вредите. Аргументите изложени в жалбата са, че този извод на съда е необоснован, тъй като не е съобразена направената от водача декларация относно настъпването на увреждането и механизма на причиняване на вредите. Сочи, че в процесния случай е налице хипотезата на чл.6, т.4 от Наредба № Iз – 41 от 12.01.2009 г., поради което не е било задължително посещаването на мястото на ПТП – то от органите на МВР, нито издаването на протокол, като официален удостоверителен документ. При твърдения на свидетеля разпитан по делото, че не е негов подписът под декларацията, съдът следвало да назначи експертиза за установяване на това обстоятелство. Фактът на настъпването на процесното ПТП и причинната връзка между него и нанесените на застрахованото МПС вреди, били доказани от изслушаната по делото експертиза. Мястото на произшествието също се установявало от приетите по делото писмени доказателства. Възразява срещу извода на съда, че не е била доказана собствеността върху процесния участък, тъй като в тази насока липсвало оспорване на ответника.

          Моли съда да се произнесе с акт, с който да отмени изцяло решението на районния съд и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Прави искане за присъждане на направените разноски пред двете инстанции, включително и за юрисконсултско възнаграждение.

          В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, от въззиваемата страна не е постъпил писмен отговор.

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се представлява. Депозирано е писмено становище от въззивника чрез неговия процесуален представител по пълномощие по смисъла на чл.32, т.3 от ГПК. В него заявява, че поддържа въззивната жалба и няма доказателствени или процесуални искания. Иска жалбата да бъде уважена на посочените в нея основания, а решението на първоинстанционния съд отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което изцяло да бъдат уважени предявените от ищеца искове. Иска присъждане на направените разноски пред двете инстанции. Представя списък на разноските по чл.80 от ГПК

          В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.3 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Моли да му бъдат присъдени сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

          Настоящият състав на СлОС намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

          Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на иска, като такава по чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 и чл.50 от ЗЗД. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е надлежен доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

          Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд, относно недоказаност на предявения иск.

          Исковата претенция, с която е сезиран съдът е с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД – регресен иск на платилия обезщетение застраховател срещу причинителя на вредата, настъпила в резултат от виновното бездействие на служители на въззивника Община Сливен. Съгласно чл.213 от КЗ, с плащане на застрахователно обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Става въпрос за едно суброгационно право с регресен характер. В хода на процеса по иск с такава правна квалификация, за уважаването му следва да бъде доказано наличие на валидно застрахователно правоотношение между пострадалия и застрахователя и заплащането на застрахователно обезщетение от страна на застрахователя в полза на пострадалия, в резултат изпълнение на задълженията му по валидно сключен договор за застраховка.

          Тези обстоятелства са били доказани по безспорен и несъмнен начин от представените по делото пред районния съд писмени доказателства, от които се установява съществуването на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Пълно Каско на МПС” относно увредения автомобил марка „Мерцедес”, модел „814 D Варио” с ДК № СН 4045 АН, към датата на настъпване на застрахователното събитие. От представеният разходен касов ордер от дата 23.04.2009 г. се установява, че на същата дата на застрахования е заплатена стойността на щетата от застрахователя. По делото е представена покана отправена от застрахователя до въззивника за заплащане на исковата сума, в която са посочени обстоятелствата въз основа, на които застрахователят претендира вземането си. Не са представени доказателства дали поканата е получена от Община Сливен

          От друга страна, следва да бъдат установени елементите от фактическия състав на деликта – противоправно поведение, увреждане, причинна връзка между тях и вина на деликвента. С оглед нормата на чл.45, ал.2 от ЗЗД, в областта на гражданската отговорност носена за деликт, вината винаги се предполага до доказване на противното. Доколкото вината съставлява субективно отношение на дееца към противоправното му деяние, такова субективно отношение могат да формират само физическите лица. Община Сливен като юридическо лице би могла да носи отговорност само по чл.49 или 50 от ЗЗД. В случая следва да са налице и предпоставките по тези текстове на ЗЗД – вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил работата и да са резултат от негово противоправно действие или бездействие при или по повод възложената работа или когато вредите са произлезли от вещи, за тях отговарят собственика им или лицето, под чийто надзор те са намират.

         Предвид изложената правна характеристика на исковата претенция и с оглед фактическите данни по делото, въззивният съда намира, че в хода на производството не са доказани предпоставките за ангажиране на регресната отговорност на причинителя на щетата. Указано е на ищцовото дружество, че доказателствената тежест по отношение на сключения застрахователен договор, настъпването на ПТП, причинените вреди, причинната връзка между настъпването на ПТП и причинените вреди, факта, че дупката се е намирала на пътното платно, изплащането на застрахователното обезщетение, е негова. По пътя на пълно и пряко доказване, чрез използване на допустими, относими и необходими доказателствени средства, ищецът е не доказал, че вредите върху лекия автомобил, застрахован при него, са настъпили именно в резултат на попадането на автомобила в необезопасена и необозначена дупка на пътното платно, собственост на общината. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал.3 от Закона за пътищата общинските пътища са публична общинска собственост, а съгласно нормата на чл. 31 от ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществява от общините. В настоящия случай не се установи безспорно, че пътно транспортното произшествие е настъпило на територията на гр.Сливен, на път публична общинска собственост. От заключението на допусната и неоспорена от страните автотехническа експертиза, е видно, че щетите така както са посочени от застрахователя, отговаря да са настъпили в резултат от ПТП  с описания механизъм. От свидетелските показания на свидетеля И.А.И. обаче е видно, че същия не си спомня да е претърпял ПТП с описания от застрахователя механизъм. През посочения период същия е работил за застрахования ЕТ„Елва – В.А.”, но рядко е управлявал процесния автомобил. При предявяване на две от писмените доказателства, носещи неговия подпис и представени от ищеца ЗАД „Армеец”, свидетелят заявява, че не носят неговия подпис. Става въпрос за два частни свидетелстващи документа, които се ползват само с формална доказателствена сила. Във връзка с установяване несъответствие на изявлението с обективната действителност, съдът е свободен да прецени съответните факти по вътрешно убеждение, без да е обвързан от обектвираното в частния документ. Неоснователно е оплакването, изложено във въззивната жалба, че съдът е следвало да назначи съдебно – почеркова експертиза, за да провери верността на твърденията на свидетеля. В случая не е налице оспорване на документа от страна в производството. Недопустимо е съдът служебно да открие такова производство, което не означава обаче, че той е длъжен във всички случаи да се довери на доказателствената сила на един документ, само защото същият не е оспорен. Разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК предвижда, че съдът преценява всички доказателства по делото, оспорени или не по вътрешно убеждение, както правилно е процедирал и районният съд.

         По делото не са събрани допустими и относими доказателства, които са достатъчни за съда за да направи обоснован извод, че на 02.02.2009 г. е настъпило ПТП с материални щети в резултат на попадане на лек автомобил марка „марка „Мерцедес”, модел „814 D Варио” с ДК № СН 4045 АН в необезопасена и несигнализирана дупка в Промишлената зона на гр.Сливен. В този смисъл неоснователно е и възражението на въззивинка, че са налице безспорни доказателства, относно наличие на причинно - следствената връзка между настъпилото ПТП и причинените щети.

         Основателно е възражението на въззивника, че в процесния случай се касае за хипотеза, уредена в разпоредбата на чл.6, т.4 от Наредба № Iз – 41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информирането между Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд, обн ДВ, бр.8 от 30.01.2009 г., в сила от 30.01.2009 г., която предвижда, че не се посещават от органите на МВР и не се съставят документи /т.е. протокол за ПТП/, когато при ПТП повредите на МПС – то, не са били причинени от друго МПС, т.е. при ПТП – та с един участник, какъвто е и настоящият случай. В същото време обаче липсата на протокол за ПТП, като официален удостоверителен документ, не е единственият аргумент, поради който предявеният иск следва да се отхвърли.

        Воден от тези съображения, въззивният съд приема, че искът по чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.50 и чл.49 от ЗЗД не е доказан както по своето основание, така и по размер.  С оглед на изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция. Въззиваемата страна е Община Сливен, която се представлява от юрисконсулт. В съдебно заседание се претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение, които съдът не следва да присъжда на основание чл.78, ал.8 от ГПК. От действащия режим /чл.78, ал.8 от ГПК/, в сравнение с този по отменения ГПК /чл.64, ал.5, изр.2 от ГПК /отм.//, отпаднаха държавните учреждения и общините, тъй като юрисконсултите получават трудово възнаграждение, а не отделно възнаграждение за процесуалното си представителство. Освен това на общините, такова възнаграждение не се признава за разход.

                Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                            Р      Е     Ш     И  :

 

 

      ПОТВЪРЖДАВА Решение № 177 от 23.02.2012 г. постановено по гр.д. № 4668 по описа за 2011 г на Районен съд – гр.Сливен.

       Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.

  

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                          

 

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                        2.