Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. С., 20.09.2012 г.

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на деветнадесети септември през двехиляди и дванадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 258  по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 176/28.02.2012г. по гр.д. № 4174/11г. на СлРС, с което са отхвърлени предявените при условията на пасивно субективно съединяване от И.К.Т. против В. И.М. и К.И.Т. искове по чл. 135 от ЗЗД за обявяване за недействителен по отношение на кредитора И.К.Т. на договор за дарение на недвижим имот, сключен на 12.08.2010г. под формата на н.а. № 122, т. ІІ, рег. № 2446, д. № 238/2010г. на нотариус с рег.№ 126 и район на действие СлРС, с който К.И.Т. е дарил на сестра си В. И.М. следния свой собствен недвижим имот: 1/6 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 67338.549.42.1.17 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. С., одобрени със заповед № РД-18-31/19.04.2006г. на изп.дир. на АК, като самостоятелният обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор №67338.549.42, с предназначение: жилище, апартамент, с площ по документ 107, 53 кв.м., състоящ се от три стаи, трапезария, кухня, баня, тоалетна и антре, при съседни обекти: на същия етаж - 67338.549.42.1.18, под обекта -  67338.549.42.1.13, над обекта – 67338.549.42.1.21, ведно с прилежащо избено помещение № 17, с площ 9,60 кв.м., заедно с 2, 58% ид.ч. от общите части на сградата, не е уважено и искането по чл. 537 ал. 2 от ГПК за отмяна на нотариален акт № 122, т. ІІ, рег. № 2446, дело №238/10 г. на нотариус с рег. № 126 и район на действие СлРС, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е неправилно.

Заявява, че то е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като решаващият съд е приел за установена фактическа обстановка, за доказването на която, се е позовал на несъбрани по предвидения процесуален ред доказателства и е нарушил основните начала на гражданския процес – диспозитивното и служебното.

Без да има право е събрал по своя инициатива доказателства вместо страните, освен това е приел за установени факти, съществуващи в регистрите на СВп. – вписана сделка с недвижим имот /1/6 ид.ч. от ПИ от 1213 кв.м. в м. “Дълбоки дол”/, извършена през 2010г. от втория ответник и вписани възбрани върху негов имот /апартамент в гр. С., ул. “Ген. Д.” *-*-*/ и промяна на собствеността – без някой от двамата ответници да се позовава на тези данни и да е искал събиране на доказателства за тях.

РС не е съобщил на страните, че ще приеме, съгласно чл. 155 от ГПК, отбелязванията в регистрите на АВп като неподлежащи на доказване факти.

Въззивникът твърди и, че съдът е допуснал нарушение, като по своя инициатива е определил какви са дяловете и паричната им равностойност на ответника К.Т. в наследствените земеделски земи, без ответниците да са правили искане за събиране на доказателства в тази насока, или навеждали твърдения.

Заявява още, че атакуваното решение е необосновано, тъй като събраните по правилата на процеса доказателства налагат други правни изводи. Счита, че неправилно съдът е направил извод, че ответникът К.Т. е разполагал със средства да удовлетвори длъжника-ищец, понеже неправилно е приел, че към 13.08.2010г.  той е притежавал освен 42/648 ид.ч. от УПИ ІІ-5557 в кв. 141 по плана на гр. С. /за какъвто дял нямало данни по делото/, и описаните по-горе два имота, които нито били посочвани от ответниците, нито за тях са искани и събирани доказателства.

Неправилно първоинстанционният съд е приел изобщо за доказана собствеността на длъжника върху идеални части от земеделски земи – представените решения на ПК и удостоверения за наследници не го легитимирали като собственик, акт за собственост не бил представен, нито скици и протоколи за въвод, а и тази собственост нито била вписана в АВп, нито декларирана в данъчната служба.

Също така въззивникът заявява, че за да се докаже наличие на достатъчно имущество за удовлетворяване на кредитора след разпоредителната сделка,е необходимо при сравняване стойността на задължението и оставащото имущество, /което пък следва да е еднакво по трудност за удовлетворяване с отчужденото/, тази стойност да се установи като пазарна такава. Въпреки това, съдът неправилно е базирал изводите си върху данъчните оценки.

Сам е определил стойността на дяловете на длъжника, без нито един от ответниците да е поискал събиране на доказателства относно пазарната стойност  на имуществото, а тъй като за един от имотите нямало данни и за данъчната оценка към 13.08.2010г., съдът е приел, че стойността на 1/3 ид.ч. от него е около 10 000 лв., базирайки се на наддавателни преложения от търг извършен през м. 06.2011г.

Въз основа на тези аргументи въззивникът иска от въззивния съд да приеме, че единственото имущество, доказано по безспорен начин и по предвидения в ГПК ред, притежавано от длъжника след разпоредителната сделка, е 14/648 ид.ч. от имот плсн. № 5557 в кв. 141 по плана на гр. С. с административен адрес гр. С., ул. “Ген. Д.” *  /както и имотът в САЩ по принцип, но който е неотносим към спора по изложените мотиви на съда, които въззивникът споделя/

Той твърди, обаче, че този имот, видно от заключението на съдебно-техническата експертиза, е практически непродаваем, за разлика от процесния имот, което означава, че длъжникът-ответник обективно е затруднил кредитора-ищец да се удовлетвори, а РС не е взел предвид в решението си това обстоятелство, което е самостоятелно основание за уважаване на иска.

Освен това липсвали доказателства за пазарната стойност към 13.08.2010г. на нито един от имотите, приети от съда за налични след сключване на атакуваната сделка. Въззивникът поддържа и тезата си, че следва да се приеме размера на задължението към 20.05.2013г., а не, както е приел първоинстанционният съд – към 13.08.2010г.

На последно място въззивникът инвокира и оплаквания, свързани с приетата от РС липса на знание за увреждане у ответника-длъжник спрямо кредитора чрез извършеното дарение. Заявява, че този извод е необоснован, понеже съдът е счел за достатъчни твърденията на ответниците в тази насока и датата на заверяване на пълномощното на адвоката, представлявал дарителя по сделката, която прехожда осъдителното решение, тоест – намерението за надаряване на сестрата на длъжника било отдавнашно и нямало отношение към задълженията към сина му.

Въззивникът счита, че РС неоправдано е игнорирал редица обстоятелства, видни от надлежно събраните доказателствени средства – пълномощното е изготвено след завеждане на делото за издръжка, то е ползвано и сделката е реализирана след уважаване на иска от СтЗОС, преди 13.08.2010г. длъжникът е подал касационна жалба, пълномощникът му както по делото за издражка така и по атакуваната сделка е един и същ адвокат, срещу длъжника е образувано и наказателно производство за престъпление по чл. 183 от НК, понеже не е платил доброволно нито една дължима вноска и е установено, че единственият имот, който длъжникът посочва, че притежава в отговора на исковата молба, не е вписан в АВп  и не е установен от СИ по изпълнителното дело.

Поради всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и вместо това постанови ново, с което уважи иска. Не е претендирал разноски.

Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК всяко от лицата, конституирани на насрещната по въззивната жалба страна, е подало писмен отговор.

Първата въззиваема в своя отговор заявява, че въззивната жалба е неоснователна. Твърди, че РС е спазил изискванията на всички съдопроизводствени правила. Всички събрани доказателства са събрани по съответния ред и в предвидените от закона срокове, съдът не е прекрачил рамките на служебното начало. Заявява, че в отговора си на исковата молба е навела основния си довод за неоснователност на иска – наличие на имущество и възможност на длъжника-ответник да удовлетвори вземането на кредитора, а доказателствата, установяващи тези твърдения, са представени както от двамата ответници, така и от самия ищец. Не е нарушена разпоредбата на чл. 8 ал. 2 от ГПК, тъй като ответниците своевременно са посочили всички факти, които водят до заключението, че искът е неоснователен. Твърди, че при определяне размера на дяловете на ищеца от съсобствените имоти и тяхната равностойност, съдът е ползвал наличните писмени доказателства и не е излязъл от границата на правомощията си. Не е допуснал нарушения и при изготвяне на доклада и разпределяне на доказателствената тежест. По отношение на оплакванията за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, въззиваемата счита, че те също са неоснователни. Счита, че при вярна фактическа обстановка, са изведени надлежни правни изводи. Правилно РС е приел какво имущество е притежавал длъжникът към момента на сключване на атакуваната сделка, както и, че размерът на задължението му се определя към същия момент. Заявява, че стойността на имуществото е определена по данъчни оценки, неоспорени от противната страна, размерът на квотата от правото на собственост върху земеделските земи е правилно изчислена от съда въз основа на представените удостоверения за наследници, които също не са оспорени от ищеца. Възразява и против твърдението на въззивника, че идеалната част от търговската сграда е реално непродаваема, което би било вярно, ако е имало оферти и в продължителен период от време не са се явили купувачи, какъвто не е настоящият случай. В обобщение заявява, че правилно първоинстанционният съд е приел, че стойността на имуществото на длъжника е достатъчно да покрие задължението му към правнорелевантния момент и липсват доказателства за накърняване интересите на кредитора. Също така обосновано е счел, и подробно се е мотивирал относно липсата на знание у длъжника, че с извършването на процесното правно действие уврежда интересите на кредитора.

Предвид всичко това моли въззивния съд да отхвърли жалбата и потвърди обжалваното решение изцяло, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция. Не е направила нови доказателствени искания.

Вторият въззиваем в своя отговор също оспорва въззивната жалба и я намира за неоснователна. Детайлно и последователно излага доводи във връзка с всяко едно от наведените оплаквания, които в същността си се препокриват с тези на първата въззиваема. Моли въззивния съд да отхвърли жалбата и да постанови решение, с което потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното първоинстанционно решение. Претендира разноски за тази инстанция. Представя и моли да бъдат приети нови писмени доказателствени средства във въззивната фаза на производството записка за възбрана от 30.01.2012г. на ЧСИ и съобщение от РС Стара Загора, заедно с изпратен от 09.03.2012г.  препис от насрещен иск от ищеца за увеличаване на присъдената издръжка.

В същия срок не са подадени насрещни въззивни жалби.

 В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, като отмени обжалваното решение и уважи исковете ведно със законовите последици.

В с.з. първата въззиваемата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна и подържа изцяло отговора си и изложените в него съображения.

В с.з. вторият въззиваем, редовно призован, не се явява лично. За него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна и подържа изцяло своя отговор, като прави искане за допускане събиране на нови писмени доказателствени средства. Претендира разноски за тази инстанция.

При условията на чл. 266 ал. 2 от ГПК, с определение, държано в о.с.з., въззивният съд е допуснал събиране на нови писмени доказателствени средства в тази инстанция и е приел представеното от въззиваем пор. № 3 заверено ксерокопие от искане от 30.01.2012г. от ЧСИ по изп. д. № 20108360400517, до съдия по вписванията, за вписване на възбрана на 2/72 ид.ч. от недвижими имот, собственост на К.Т.,***, представляващ обект за търговска дейност. Документът е създаден след приключване на съдебното дирене на 19.01.2012г. от първоинстанционния съд и е представен заедно с отговора на въззивната жалба.

Другото доказателствено средство не е допуснато и прието, поради неотносимост.

Направеното ново доказателствено искане в о.с.з. от страна на първия въззиваем за събиране на писмено доказателствено средство относно собствеността на земеделските земи  е отхвърлено поради преклудиране правото да се доказва този факт, а искането на втория въззиваем е отхвърлено поради неотносимост на фактите, за доказванетона които са представени новите доказателствени средства.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд, като ДОПЪЛВА фактическите констатации, с оглед новонастъпилите релевантни факти, както следва:.

На 30.01.2012г. ЧСИ по изп. д. № 20108360400517 /по което въззивникът е кредитор, а вторият въззиваем – длъжник по вземането за заплащане на месечна издръжка в размер на 700 лв. от 01.09.2010г., образувано по изп. лист от 30.07.2010г., за осигуряване на чието изпълнение е предявен настоящият иск/ е изпратил писмено искане до съдия по вписванията, за вписване на възбрана на 2/72 ид.ч. от недвижими имот, с идентификатор № 67338.548.48 по кадастралната карта на гр. С., собственост на К.Т.,***, представляващ обект за търговска дейност.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

На първо място настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивника нарушения на съдопроизводствените правила от страна на първоинстанционния съд.

СлРС, в съответствие с правилата на ГПК, е изолирал релевантните факти, направил е доклад, с който е изяснил на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, дал е правната квалификация на иска, разпределил е доказателствената тежест и е посочил на всяка страна кои точно факти с какви доказателствени средства следва да докажат. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства, които впоследствие е ценил поотделно и в тяхната съвкупност. Оставил е извън пределите на обсъждането и анализа неотносимите към спора доказателствени средства и съдържащите се в тях доказателства.

Неоснователно е оплакването на въззивника, че са нарушени принципите на диспозитивното, на служебното начало и на равнопоставеността в процеса. Решаващият съд е осъществил прецизен баланс между основните начала, заложени в гражданския процес, като стриктно се е придържал към правилата относно възможностите на страните и сроковете да ги реализират.

Всички факти, за установяването на които е събирал доказателства, са били своевременно въведени както с исковата молба, така и с отговорите на двамата ответници. Конкретно по отношение на имуществото, притежавано от ответника-длъжник, към правно значимия момент – на сключване на договора, чиято относителна недействителност се иска да бъде обявена, и двамата ответници са заявили, че той е притежавал и друго такова, освен дареното, достатъчно да удовлетвори кредитора.

Тъй като такива твърдения вече са били заявени от страните, съдът им е дал равна възможност с указанията си и по реда на чл.чл. 143, 145 и 146 от ГПК, да ги конкретизират и ангажират доказателства за това. Използвал е служебното начало, за да гарантира съставянето на пълна, правилна и обективна фактическа обстановка, без да е ограничил или възпрепятствал диспозитивните права на някоя от страните, тъй като е останал в рамките, очертани с отбранителните им доводи. С оглед естеството на иска, е от съществено значение за правилното решаване на спора, да се установи обективното състояние на имуществото на длъжника, и съдът, в съответствие с разпоредбата на чл. 10 от ГПК, едновременно е осигурил възможност и е съдействал активно на страните за установяване на истината.

По отношение на несвоевременните или неизрядно направени искания, РС е приложил рестрикциите на закона и тези си действия  е мотивирал подробно и изчерпателно както в протоколните си определения, така и в съдебното решение.

Настоящият въззивен състав счита, че не са налице и останалите дефекти на решението, инвокирани в жалбата.

В случая е несъмнено, че ищецът /въззивник в това производство/, като кредитор на втория ответник, се позовава на основания за обявяване спрямо него недействителността на увреждащи го длъжникови действия, - т. е. е предявен т.н. Павлов иск.

За да се проведе успешно такъв иск, е необходимо да е налице действителна по общите правила сделка и в случая ищецът не релевира никакви други пороци, даващи основание да се счита, че атакуваният договор е нищожен /съгл. чл. 26 от ЗЗД/, или унищожаем / съгл. чл. 27 – чл. 31 от ЗЗД/. Доводите му касаят наличието на специфична форма на недействителност, разпростираща се единствено по отношение на него и страните по увреждащата сделка, визирана в чл. 135 от ЗЗД. Този иск е за защита на лице, чиито интереси са увредени от сделка на негов длъжник, и в негова полза е предвидена възможност, при  доказване на увреждане и знание у длъжника и третото лице за това увреждане спрямо кредитора, имотът, предмет на сделката, да се върне в патримониума на длъжника, за да може кредиторът да реализира правата си, като недействителността на сделката се разпростира както по отношение на приобретателя, така и по отношение на длъжника.

Ищецът разполага с активната легитимация за водене на отменителния иск, тъй като безспорно има качеството “кредитор” по отношение на втория ответник -  с влязло в сила съдебно решение му е присъдена месечна издръжка в размер на 700 лв., считано от 01.09.2009г., и вземането е възникнало преди датата на сключване на договора, чиято относителна недействителност се иска да бъде обявена.

Така, за да се уважи отменителния иск на кредитора, следва да се установи наличието в кумулативна даденост на няколко обективни и субективни елементи от сложния фактически състав, предвиден в ал. 1 на чл. 135 от ЗЗД, а именно – наличие на вземане на кредитора, извършване на правни действия от страна на длъжника, увреждане чрез тях на интересите на кредитора и знание за увреждането от длъжника и третото лице, с което той е договарял. Липсата на коя да е от тези предпоставки изключва уважаването на иска.

Законодателят е въвел оборима презумпция за знание на увреждането в чл. 135 ал. 2 от ЗЗД, когато третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Тогава субективната предпоставка на иска се счита за налична и тежестта на доказване е обърната – не ищецът доказва знанието, а ответната страна доказва незнанието – своето и на изброените лица. В случая, обаче, знанието на третото лице е без значение, тъй като то е съставомерен елемент само при възмездните сделки, а атакуваната е безвъзмездна – третото лице е надарено, поради което е необходимо и достатъчно само длъжникът да е съзнавал, че с тази сделка уврежда кредитора.

Не е налице и специфичната, изключителна хипотеза на чл. 135 ал. 3 от ЗЗД. Ищецът не следва да доказва предназначение за увреждане. Законът санкционира виновното намерение  и извършеното действие се явява опорочено от осъществяването на това намерение, а не просто от факта на разпореждането с имуществото на длъжника, само когато това действие е извършено преди пораждане на вземането на увредения кредитор, какъвто не е настоящият случай - вземането не е възникнало след сключването на договора за дарение, поради което не може да се задейства нормата на чл. 135 ал. 3 от ЗЗД.

 Така, най-общо, за уважаването на иска е необходимо, най-напред, извършването на действия, които да водят до увреждане на кредитора. Всяко отчуждаване на имот обективно води до намаляване на имуществото на длъжника и с това се затруднява изпълнението на задължението. Поради това, със сключването на договора за дарение между ответниците, по силата на който вторият ответник е прехвърлил правото на собственост върху своя ид.ч. от недвижим имот, без да получи насрещна престация, оценима в пари, имуществото му е намаляло със стойността на дареното.

Това, обаче не води автоматично до заключение за увреждане интересите на кредитора-ищец.

Дали такова увреждане е налице, следва да се прецени в светлината на това, дали длъжникът обективно притежава достатъчно друго имущество, с което да погаси задължението си. Ако такова е налице, тъй като за кредитора по принцип е без значение от кое точно имущество ще се удовлетвори, предпоставката “увреждане”, се деактивира и това само по себе си е достатъчно, за да бъде неутрализиран успехът на Павловия иск.

В настоящия случай, с оглед използването на този аргумент като отбранително средство от страна на двамата ответници,  са събрани еднозначни и непререкаеми доказателства, че към относимия за спора момент – 12.08.2010г. – датата на сключване на атакувания договор за дарение /вписан на 13.08.2010г./,  длъжникът-ответник е разполагал с достатъчно имущество, с което да удовлетвори кредиторовия иинтерес.

Въззивният съд не споделя виждането на ищеца-въззивник, че този момент е 20.05.2013г. – деня на отпадане на задължението за издръжка, и към него следва да се определи размерът на вземането към длъжника, по съображения, аналогични на изложените от първоинстанционния. Така посочената дата не е абсолютният момент, в който единствено би отпаднало задължението на длъжника – възможно е настъпването на редица други правоизменящи или правопрекратяващи факти, които не могат да бъдат предвидени, но настъпването им може да бъде допуснато, поради което меродавен за липсата или наличието на увреждане е именно моментът на сключване на сделката, от която се твърди, че е произтекло то.

Така, от една страна, размерът на задължението за издръжка към 12.08.2010г. на ответника-длъжник, възлиза на общата сума от 8 400, 92 лв., от които главница от 7 970 лв. и лихва от 430, 92 лв.

От друга страна, след извършване на дарението, в патримониума на длъжника е оостанало право на собственост върху  идеални части от недвижими имоти, както следва – 1/3 ид.ч. от апартамент № *, гр. С., ул. “Ген. Д.” № * ет. *, с площ от 43, 020 кв.м., 42/648 ид.ч. от имот пл.сн. № 5557 в кв 141 по плана на гр. С. с административен адрес ул. “Ген. Д.” № *, с идентификатор по действащата кадастрална карта - № 67338.548.48, състоящ се от земя 879 кв.м. и триетажна масивна сграда  - първи етаж със застроена площ 192 кв.м. – офиси, втори етаж – ЗП 192 кв.м. – офиси, трети етаж със ЗП 192 кв.м. – офиси, тавански етаж със ЗП 173 кв.м. – офиси и мазе с полезна площ 91, 50 кв.м., 1/6 ид.ч. от ПИ от 1213 кв.м. в м. “Дълбоки дол”, в землището на гр. С. и построената в имота сграда с площ 30 кв.м. /който имот, макар по-късно да е дарен на трето лице, към релевантния за настоящия спор момент е бил наличен в патримониума на длъжника/ и земеделски земи в землището на с. Стоил войвода, гр. Нова Загора, кв. “Речица” на гр. С. и с. Кортен, община Нова Загора, подробно описани в мотивите на обжалваното решение.

Що се отнася до възражението, че съдът, без да има искане за това, е определил дяловете на ответника – то е неоснователно – размерът на дяловете от правото на собственост при наследяване или делба, е определен от законовите правила, които съдът правилно е приложил, като се е съобразил с представените удостоверения за наследници, също неоспорени от противната страна.

Несъстоятелно е и възражението за недоказано право на собственост върху земеделските земи – съществуването му се признава с обратна дата по силата на правната норма при наличието на установените от нея предпоставки и не е необходимо съставяне на нотариален акт за доказването му – той би бил констативен и доказателствената му сила би била също подлежаща на опровергаване. Ищецът не се е противопоставил на приемането и не е оспорил свовермененно представените решения и удостоверения. Не е навел твърдения за прекратяване на съсобствеността между наследниците, липсват и данни за отчуждаване на дяловете от страна на ответника.

Също без значение за настоящия спор е недеклариране на собствеността върху някои имоти в данъчната служба и невписването им в Агенцията по вписванията – това не променя факта на наличие на право на собственост, а може да има значение само по отношение на понасяне на някаква административна отговорност от страна на ответника за неизпълнение на предвидени от закона задължения или за неизвършване на определени действия.

Установена е данъчната оценка на собствеността на ответника от УПИ ІІ-5557 в кв. 141 по плана на гр. С. – 8 176, 80 лв. и на идеалните му части от земеделските земи – 853, 54 лв.

Съдът не приема възражението на въззивника против определяне стойността на имуществото въз основа на данъчната оценка. От една страна по начало тази оценка е базисна, тъй като е по-ниска или равна на пазарната. От друга – той не е възразил против така посочената от страната, носеща тежестта на доказване, стойност, не я е оспорил и не е предложил своя алтернативна стойност, определена по друг, предпочитан от него начин.

Така, общо стойността само на това имущество, към датата на изповядване на атакувания договор за дарение, е била 9 030, 34 лв., при размер на задължението към същия момент  от 8 400, 92 лв., тоест – повече от достатъчна, за да се удовлетвори вземането на кредитора-ищец.

Поради това е безпредметно да се обсъжда липсата на доказана данъчна оценка за 1/6 ид.ч. от ПИ в м. “Дълбоки дол”, както и въпроса за стойността на 1/3 ид.ч. от апартамент № * в гр. С., ул. “Ген. Д.” № * ет.*. Що се отнася до последния -  може само да се отбележи, че оплакването на въззивника, че съдът, без да има данъчна оценка, е приел стойност “около 10 000 лв.”, базирайки се на наддавателни предложения на публичен търг от м. 06.2011г.,  влиза в противоречие с критерия му. Възприетата по този начин стойност на дела на ответника кореспондира напълно с идеята за “пазарна стойност”, каквато въззивникът заявява, че съдът е следвало да определи за останалите имоти. Моментът на провеждане на търга не е от съществено значение, тъй като е 10 м. след договора и именно чрез него ищецът е удовлетворил частично вземането си, заради което води настоящия иск, /в размера, в който то вече е било към датата на търга/ – той е бил обявен за купувач на тази 1/3 ид.ч. от апартамент №*, бл. *  ул. “Ген Д.”, гр. С..

Въззивният съд счита за напълно неоснователни и твърденията на въззивника, че длъжникът–ответник обективно го е затруднил чрез сключване на атакувания договор, тъй като той не би могъл да се удовлетвори чрез принудителни действия от останалото имущество, понеже имотът – търговска сграда, бил практически непродаваем. Такова заключение не може да се изведе нито пряко, нито дедуктивно, от никое от събраните доказателства. Вещото лице посочва единствено, че “не е стигнало до конкретни данни за актуално пазарно търсене”, но това не дава отговор на въпроса, дали, ако бъде предложен за продажба, имотът не би бил закупен.

На последно място следва да се посочи, че точно спрямо този имот ищецът понастоящем е насочил принудителните действия на ЧСИ – последният е поискал вписване на възбрана на 2/72 ид.ч. от ПИ с идентификатор № 67338.548.48, собственик на ответника-длъжник.

Така, с оглед всичко изложено дотук, въззивният съд счита, че липсва най-същественото условие за уважаване на отменителния иск – длъжникът да не е имал друго имущество, с което да погаси задълженията си към кредитора. Само това е достатъчно за отхвърляне на Павловия иск, без да се изследва наличието на знанието за увреждане.

Въпреки това, за прецизност, съдът може да посочи, че и в тази част въззивната жалба е неоснователна и доводите на въззивника не издържат критика.

Неправилно първоинстанционният съд е приел, че тежестта на доказване лежи върху ищеца, който следва да докаже знанието на прехвърлителя-длъжник за увреждането. При хипотезата на чл. 135 ал. 2 от ЗЗД това знание се предполага - тук от значение е не харктерът на договора – безвъзмезден, а качеството на третото лице. Първото има значение само за това чие знание е необходимо да е налице, а второто – върху кого се разпростира презумпцията – тя касае и двете страни по договора, но с оглед общото правило на ал. 1 , от значение е само знанието на прехвърлителя.  Така тежестта на доказването на този положителен факт е обърната – не се носи от страната, която черпи изгодните за себе си правни последици, а лежи върху ответната страна, която следва да докаже липсата му.

С оглед спецификата на предмета на доказване – отрицателен факт и то такъв, свързан с вътрешното субективно състояние на втория ответник-длъжник, доказателствата за него са косвени и аналитични – още повече, че няма такива преки доказателства, които по недвусмислен и категоричен начин да сочат, че той е знаел, че със сключването на договора за дарение с първата ответница уврежда интересите на кредитора-ищец. Обратното, фактът на изготвяне на изрично пълномощно на 04.01.2010г. за извършване на конкретната сделка, сочи за намерение, обективирано в правна форма, възникнало преди възникване на задължението. Това, че към момента вече е бил заведен иск за издръжка против него не  може да се счете за “знание за увреждане”, което изисква осъзнаване на невъзможността за удовлетворяване на кредитора без отчужденото имущество, и което следва да съществува едва при сключване на договора. В този момент на длъжника не е било известно дали ще възникне и в какъв размер ще бъде определено задължението му, а при извършването на дарението не би могло да се приеме знание за увреждане, след като обективно стойността на оставащото имущество е надвишавало размера на задължението. А, както бе посочено вече – не може да се приложи ал. 3 на чл. 135 от ЗЗД, тъй като упълномощаването не е “увреждащото действие” по смисъла на нормата на чл. 135 от ЗЗД. Макар то да е осъществено преди възникването на вземането, не може едновременно да се използва и като доказателство за самото себе си като “предназначено за увреждане”, тъй като дарението е евентуалното “увреждащо действие”.

По същата причина не могат да се третират като доказателствени факти в тази посока  осъществяването на сделката  /12.08.2010г./ след постановяване на решението на СтЗОС /12.07.2010г., когато е възникнало вземането/, и след подаването на касационна жалба, тъй като, освен че липсват доказателства, че това е сторено съзнателно, длъжникът би имал интерес да я осъществи преди тези дати, за да наложи тежкото доказване и на субективния елемент “намерение”.

Нежеланието да извърши доброволно плащане от страна на длъжника не може да се приравнява на знание за увреждане от конкретно правно действие, а и освен това, то е санкционирано от  правната норма със съответното наказание, като тези отношения лежат на друга плоскост.

На последно място, в посоченото от въззивника обстоятелство, че пълномощникът на ответника-длъжник в цялото производство по делото за издръжка и по договора за дарение, е бил един и същ адвокат, въззивният съд не съзира някакъв конфликт, не го намира за необичайно или необяснимо и не може да го релевира към изследвания въпрос относно “знанието за увреждане”.

В обобщение - с оглед всичко това е видно, че не е осъществен фактическия състав на чл. 135 от ЗЗД от обективна и субективна страна,искът е недоказан  и неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Неоснователно е и искането за отмяна на н.а. и то също не следва да се уважава.

Щом правните изводи на двете инстанции напълно съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение.

Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени,  и заплати тези на втория въззиваем  в размер на 376 лв. Първата въззиваема не е доказала направени разноски и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :                  

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение № 176/28.02.2012г. по гр.д. № 4174/11г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА И.К.Т. да заплати на К.И.Т. направените разноски за въззивното производство в размер на 376 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

         ЧЛЕНОВЕ: