Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №148

 

гр. Сливен, 14.06.2012г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди и дванадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря К.И., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №273 по описа за 2012год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника в първоинстанционното производство Д.И.Ц. против Решение №14/14.03.2012г. по гр.д.№322/2011г. на Новозагорски районен съд, с което е осъден Д.И.Ц. да заплати на ОТПК „Възраждане”, гр.Нова Загора сумата от 3549,48лв., представляваща обезщетение, дължимо от Ц., ведно с консумативните разходи, произтичаща от неплатени електрическа енергия и вода за периода 01.11.2008г. – 25.01.2010г. за ползването на имот, собственост на ОТПК „Възраждане”, гр.Нова Загора, ведно със законната лихва върху главницата от 31.03.2011г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 522лв. Решението е обжалвано от въззивника изцяло.

            В жалбата си въззивника Д.И.Ц. твърди, че атакуваното решение е неправилно. Моли съда да го отмени и да отхвърли предявения иск. Посочва, че съдът е приложил чл.182 от ГПК, като е приел, че книгите на ищеца са водени редовно, без решението да съдържа изрични мотиви в тази насока, което го прави необосновано. Посочва, че фактурите са неправилно и неоснователно издадени, като такива дължими по наемно правоотношение, каквото в случая не е налице. Твърди, че на него не са му издавани касови бонове, нито за процесния период, нито преди това и не следва той да търпи неблагоприятни последици от неизпълнение на задълженията на ищцовата кооперация. От решението не ставало ясно защо съдът приема, че по отношение на него са приложими разпоредбите на ЗДДС и Наредбата за регистриране и отчитане на продажби чрез фискални устройства след като той не е търговец и не води счетоводство. Тези правила не били задължителни и приложими спрямо него. Посочва, че когато е предвидено издаване на определени документи за доказване на определени факти, но тези документи не са били издадени или съставени, настъпването, респ. ненастъпването на съответните факти може да се доказва с всички допустими доказателства по ГПК. Твърди, че сумите за дължимите обезщетения по т.6.1 от договора и консумативните разноски е предавал регулярно на счетоводителката на ищеца или на лицето И.Д.Ч. – портиер в ищцовата кооперация с ангажимента да ги отчете в касата на кооперацията, като това бил обичаен начин на предаване на наема не само от него, но и от други наематели. В замяна на така заплащаните суми ищецът вместо разписки му е издавал данъчни фактури по ЗДДС. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ищцовата кооперация в първоинстанционното производство ОТПК „Възраждане”, гр.Нова Загора, която оспорва изцяло твърденията във въззивната жалба. Намира жалбата за неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Счита, че въззивникът се опитва да измести доказателствената тежест с изложеното във въззивната жалба. Заявява, че нейното твърдение е че ответникът не е платил и това е отрицателен факт, който не подлежи на доказване от нейна страна, а подлежи на доказване обратния положителен факт – плащане, от страна на ответника, който не го направил в първоинстанционното производство. По отношение на възраженията, свързани с приложимостта на нормите на ЗДДС посочва, че след като ищеца е регистриран по ЗДДС, отношенията му с неговите контрагенти се уреждат по този закон и няма никакво значение дали ответника води счетоводство или не. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция. По отношение на доказателственото искане, направено с въззивната жалба намира същото за неоснователно и преклудирано и моли въззивния съд да не го уважава. 

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът Д.Ц., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник адв.Б. ***, който поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Посочва, че след като не е налице наемно правоотношение, не би могло да има плащане, респективно задължението за такова да бъде удостоверяването чрез издавани фактури за наем и на тяхно основание в счетоводството да се вземат счетоводни операции, като дължима сума по вземане за наем. Следователно не е налице редовност на счетоводните книги по смисъла на чл.182 от ГПК на ответната кооперация и тези счетоводните книги не биха могли да бъдат доказателство на страната, която ги води. Освен, че не е изложил мотиви за обратен извод, с приетото районният съд е допуснал нарушение на чл. 235, ал.2 от ГПК, като не е позовал решението си на събраните и изяснени факти. Счита, че от евентуалното неизпълнение на разпоредбите на ЗДДС и Наредбата за фискалните апарати не би следвало да се възлагат процесуални тежести на ответника, който не е адресат на тези нормативни актове.

В с.з. въззиваемата кооперация, редовно призована, се представлява от пълномощник адв.С., който оспорва въззивната жалба, поддържа подадения против нея отговор. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди решението на първоинстанционния съд като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният съд следва да я ДОПЪЛНИ с обстоятелствата, установяващи се от събраните пред районния съд доказателства, но не взети предвид от районния съд при формиране на фактическата обстановка, както следва: С писмо изх.№22/19.03.2009г. ОТПК „Възраждане”, гр.Нова Загора е поканила Д.Ц. да освободи заеманото от него помещение в 7-дневен срок от получаване на писмото. Това писмо е получено от ответника Ц. лично на 21.03.2009г., като видно от заключението на съдебно-графологичната експертиза подписа върху обратната разписка, удостоверяваща получаването му е на Ц..

Пред районния съд по искане на ответника са събрани гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели – Свид.Б.Б. и свид.А.П., които доказателства според въззивния състав са допустими, тъй като не е налице хипотезата на чл.164, ал.1, т.4 от ГПК, тъй като се касае за установяване на факта на погасяване на задължение за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот след прекратяване на наемно правоотношение, т.е. на задължение, което не е установено с писмен акт. От показанията на свид.Б. се установява, че когато Д.Ц. е бил под наем, наема се е плащал в кооперацията. Парите се давали на счетоводителката. Кооперацията издавала фактури за наема в срок, но не и в момента на плащането, обикновено преди плащането. Свид. Б. посочва, че това се отнася за периода 1994-1998г., като за следващия период не може да каже нищо, тъй като вече не бил там. Той не знае за касов бон, виждал само фактурите. Свид. П. посочва, че е виждал председателката на кооперацията да ходи в сервиза, който Ц. държал до Автогарата в гр.Нова Загора, но не знаел за какво точно идва. Свидетелят не е виждал Ц. да дава пари на жената. Ц. му е казвал, че трябва да плати, защото ще му спрат тока. Свидетелят чувал от Ц., че си плаща наема в счетоводството.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е осъдителен иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване в резултат на ползването на недвижим имот след прекратяване на сключения между страните наем договор по отношение на този имот за периода от 01.11.2008г. до 25.01.2010г., с правно основание чл.59 от ЗЗД, вр. с чл.236, ал.2 от ЗЗД.

Безспорно по делото е установено, че между страните бил сключен писмен договор за наем от 28.12.2006г., по силата на който ищцовата кооперация ОТПК „Възраждане” е предоставила на ответника Д.Ц. за ползване помещение в стопански двор на кооперацията на ул.”Ц.О.” №* с предназначение – ремонт на автомобили срещу заплащане на наем в размер на 150лв. месечно за срок  от три месеца от 01.01.2007г. до 31.03.2008г. Договорът за наем е прекратен на основание чл.4.1, б.а от същия – с изтичане на уговорения срок. След прекратяване на договора се установи, че наемодателят е изисквал от наемателя да освободи имота и да предаде владението върху същия. Въпреки противопоставянето на наемодателят ответника Д.Ц.  не е освободил и предал имота на ищцовата кооперация.

Съгласно разпоредбата на чл.236, ал.2 от ЗЗД след като наемателят продължи ползването на имота въпреки противопоставянето на наемодателя, то той му дължи обезщетение за това и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. В случая се установи прекратяване на договора за наем, противопоставяне на наемодателя и въпреки това не освобождаване и продължаване ползването на процесния обект от ответника през целия процесен период.

За дължимото обезщетение и консумативни разходи за ел. енергия и вода ищцовата кооперация е издавала фактури, отговарящи на изискванията на Закона за счетоводството, получени лично от ответника Д.Ц.. От кредитираното заключение на съдебно-икономическата експертиза е установено, че по тези фактури не е осчетоводено извършено плащане от страна на Ц.. Следва да се отбележи, че е без значение факта, че вместо обезщетение кооперацията е записала във фактурите наем, тъй като и за двете страни е било ясно, че договорът за наем е прекратен и ответникът дължи заплащане на обезщетение за времето до освобождаването му /чл.6.1 от договора/, а не наем. Размерът на обезщетението е месечния наем, който ответникът е плащал по прекратения вече договор за наем, а размера на консумативните разноски се установява от издаваните всеки месец надлежни фактури, подписани от ответника. Тези фактури не са оспорени от ответника Ц..

Следва да се отбележи, че ответникът не оспорва дължимостта на обезщетение за ползване на процесния имот след прекратяване на наемното правоотношение, нито на дължимите консумативни разходи, във връзка с ползването, а единственото му възражение, направено с отговора на исковата молба е че е заплатил обезщетението и консумативните разноски. Във връзка с това правопогасяващо възражение, ответника Ц. е тази страна в процеса, която носи доказателствената тежест за установяване по безспорен начин с годни доказателства на това свое твърдение /чл.154, ал.1 от ГПК/. В случая от събраните пред районния съд доказателства не може да се направи извода, че ответникът е доказал по безспорен начин този твърдян от него факт. Единствените ангажирани от него в тази насока доказателства са свидетелските показания на свид.Б. и свид.П., от които по никакъв начин не може да се направи извода, че ответникът е заплащал дължимото обезщетение и консумативни разноски през процесния период. Изрично свид.Б. е заявил, че не знае дали ответника е плащал наем /не и обезщетение и консумативни разноски/ след 1998г. Освен това нито един от двамата свидетели не са посочили, че са виждали ответника да дава пари било на Председателя на кооперацията, било в счетоводството за заплащане на обезщетение за ползване на имота и консумативни разходи, още по-малко колко, кога и за кой период. Двамата свидетели само заявяват, че плащането ставало в счетоводството на кооперацията. По този начин съдът приема, че ответникът не е установил с ангажираните гласни доказателства подлежащия на установяване от негова страна факт – плащане на дължимото обезщетение и консумативни разноски. От негова страна няма ангажирани абсолютно никакви писмени доказателства, установяващи плащане.

Ответникът – въззивник в настоящото производство вместо да докаже този основен положителен факт с пълно и пряко доказване, във въззивното производство прави опит да измести доказателствената тежест и да я прехвърли върху ищцовата кооперация. Следва да се отбележи, че щом като ищцовата кооперация е регистрирана по ЗДДС, тя следва в отношенията си със своите контрагенти да спазва неговите императивни изисквания, без значение дали те са регистрирани или не по този закон. Поради това тя е издавала фактури за задълженията на ответника, а в случай на постъпило плащане, каквото не е установено по делото, е следвало да издаде надлежен документ за това – касов бон или ПКО. Освен това следва да се отбележи, че издадените и получени от ответника фактури доказват единствено наличието на задължение на ответника спрямо кооперацията, но не и извършено погасяване на същото чрез плащане. Ответникът е този, който следва да представи доказателства за извършено плащане – било то писмени /касов бон, разписка и др. под./ или гласни такива. Тъй като ответникът в първоинстанционното производство не е изпълнил основното си процесуално задължение да установи по безспорен начин с пълно и пряко доказване твърдения от него факт на плащане на дължимото обезщетение за ползване на процесния имот и консумативните разходи, то той следва да понесе своеобразната санкция за това, като съдът приеме за ненастъпил твърдения от него факт, т.е. съдът приема, че ответникът не е платил дължимото обезщетение за ползване на процесния имот и съответните консумативни разходи, направени във връзка с ползването на имота.

Поради това ответникът в първоинстанционното производство дължи на ищцовата кооперация заплащане на обезщетение и консумативни разходи във връзка с ползването на имота през процесния период, възлизащи на общата сума от 3549,48лв.

Съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД следва да бъде присъдено и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният изцяло съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на ищцовата кооперация в пълен размер направените от нея разноски в първоинстанционното производство.

Двете страни са претендирали присъждане на разноски, като с оглед изхода на спора въззивника няма право на такива, като следва да понесе своите така, както са направени.

Въззиваемата кооперация не е доказала направени пред въззивната инстанция разноски, поради което не следва да й се присъждат такива.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №14/14.03.2012г. по гр.д.№322/2011г. на Новозагорски районен съд.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                         

                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                          2.