Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 140

 

гр. Сливен, 07.06. 2012г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на шести юни през две хиляди и дванадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                  Мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА                       

 

при участието на прокурора ………и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  280  по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по  реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение №  1016/24.02.2012 г. по гр. д.№  1151/2011 г. на Сливенския районен съд, с което на основание на чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ е признато за незаконосъобразно уволнението на ищеца, извършено със Заповед № 044/08.02.2011 г. на  ЕТ „Пет и Хрис 2-Н.Д.” със седалище гр.С. и адрес на управление ул. „С.С.” № * с БУЛСТАТ 119061324 и е отменена посочената заповед. Със същото решение на основание на чл.344 ал. 1 т. 2 от КТ ищецът е възстановен на заеманата от него до уволнението длъжност „носач-товарач стоки”. Осъден е ЕТ да заплати на ищеца на основание на чл. 344 ал. 1 т. 3 във вр. с чл. 225 ал. 1 от КТ  обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното му уволнение за 6 месеца в размер на  1668.25 лв. като искът до пълния размер е отхвърлен като  неоснователен. С решението е отхвърлен като неоснователен, поради погасяването му в хода на делото, чрез плащане от ответника, предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 224 ал. 1 от КТ за сумата от 340.56 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 20 дни за 2010 г. Отхвърлен е като неоснователен и предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение с общ размер на  845.52 лв., претендиран ведно със законната лихва. Съобразно постановеното решение страните са осъдени да заплатят направените по делото разноски.

Първата въззивна жалба е подадена от ответния едноличен търговец и е срещу признаването на уволнението на ищеца за незаконосъобразно. Изложени са съображения свързани с депозираните в хода на производството свидетелски показания, от които е било видно какви дисциплинарни нарушения е допуснал ищеца. Твърди се, че преди да бъде издадена  атакуваната заповед, на ищеца са били връчени две други, с които са били поискани писмени обяснения за допуснато нарушение. По този начин той е бил информиран за нарушенията, които са били констатирани. Оспорват се депозираните пред първата инстанция свидетелски показания. Поради това се иска да бъде отменено решението в частта, с която е признато уволнението за незаконосъобразно, в частта, с която ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и в частта, с която е осъден ЕТ да му заплати обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното уволнение.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба. В него се твърди, че жалбата е неоснователна и тя трябва да бъде оставена без уважение. Съдът е приел, че издадената заповед за уволнение не отговаря на изискванията на чл. 195 ал. 1 и чл. 194 ал. 1 от КТ.  Изложените в жалбата съображения не могат да игнорират липсата на императивни изисквания в издадената заповед за уволнение. Преценката по същество съдът следва да направи едва след като констатира, че са изпълнени тези задължителни законови предписания. Прави се разбор на депозираните по делото свидетелски показания и се извежда извод за нейната необоснованост. Поради това се иска да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

В законовия срок е подадена насрещна въззивна жалба на основание на чл. 263 ал. 2 от ГПК, с която е обжалвано частично първоинстанционното решение, а именно в частите му с които е отхвърлен като неоснователен, поради извършено прихващане, искът по чл. 225 ал. 1 от КТ, в частта с която е отхвърлен като неоснователен искът с правно основание чл. 124 ал. 1 от КТ, както и в частта за разноските. Твърди се, че работодателят не е заплатил изцяло възнаграждението за м.11.2010 г. и се излагат съображения в тази насока.За да отхвърли предявеният иск по чл. 124 ал. 1 от КТ съдът е споделил становището на ответника, а не се е съобразил с установените по делото обстоятелства, които са от значение за спора. Ищецът не е престирал труда си и не е изпълнявал трудовите си норми  не по своя вина, а по вина на своеволното поведение на работодателя, който не го е допускал до работа. Въпреки това до 10.02.2011 г. е съществувало валидно трудово правоотношение като на работника се дължи заплащането  на трудово възнаграждение. Претендира се и заплащане на разноските в пълен размер и се моли да бъде отменено решението в атакуваните му части и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени претенциите.

В жалбите и отговора не са направени доказателствени искания.

В с.з. за въззивника  се явява процесуален представител по пълномощие, който поддържа въззивната жалба. Твърди, че безспорно са установени нарушения, които ангажират дисциплинарната отговорност на ищеца, а той самият е знаел какви точно нарушения е допуснал. Поради това  не би могло да се приеме, че има нарушение на процедурата, а следва да се прецени основателността на наложената санкция и да се отхвърлят претенциите на ищеца.

В с.з.  въззиваемият не се явява. Чрез процесуален представител по пълномощие се оспорва основателността на въззивната жалба и се поддържат съображенията изложени в писмения отговор. Поддържа се и подадената насрещна въззивна жалба. Сочи се, че заплатата за м. ноември не е била платена и такива доказателства не са били представени. Извършеното плащане в хода на производството е законосъобразно и не е заплащано два пъти, поради това не може да бъде направено прихващане с дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск, каквато преценка е направил районният съд. Поддържа се и  претенцията по чл. 124 ал. 1 от КТ и се иска отмяна на решението в тази му част.

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на исковете в частите, с които е признато уволнението за незаконосъобразно, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и в частта, с която е осъден ЕТ да му заплати обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното уволнение.

Разпоредбата на  чл. 195, ал. 1 КТ предвижда точно определени изисквания към съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание. Касае се до задължителни реквизити - сведения относно нарушителя, конкретното нарушение, описано с обективните и субективните му признаци, времето на извършване на нарушението, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на което се налага дисциплинарното наказание. Липсата само на един от посочените реквизити е достатъчно, за да се приеме, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, тъй като правната норма на  чл. 195, ал. 1 КТ е императивна. Изискването за мотивиране е продиктувано от принципа за равнопоставеност на страните по едно гражданско правоотношение, каквото е и трудовото. Освен това този принцип се отнася и до страните в гражданския процес. Липсата на мотиви, било изцяло или частично, поставя работника или служителя в положение на изненада, тъй като той трябва да получи пълна информация за обстоятелствата, на които се основава дисциплинарното наказание, за да може да ги прецени, както и да ги обори при евентуалното им оспорване пред съда. Липсата на изискуемите се от закона реквизити в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е толкова съществено, че то не може да бъде санирано в хода на съдебния спор, тъй като се касае се до задължително спазване на предвидена в закона форма. Освен това липсата на мотиви в заповедта за дисциплинарно наказание прави невъзможен и съдебния контрол при оспорване на наказанието.

В практиката си  ВС и ВКС е констатирал, че едно от честите нарушения при налагането на дисциплинарно уволнение, което води до признаването му за незаконно, е именно нарушението на чл. 195 ал. 1 от КТ.  Както беше посочено той е очертал задължителните елементи на съдържанието на заповедта за дисциплинарно уволнение. Само посочването на законовия текст, без да се сочат данните и фактите, прави заповедта незаконна с всички произтичащи от това последици.  Посочването на нарушението, за което се налага дисциплинарното уволнение, като един от основните и задължителни елементи от съдържанието на заповедта за дисциплинарно уволнение, означава неговото описание с признаците, които съдържа. В конкретния случай липсва такова описание в заповедта, с която е наложено това дисциплинарно наказание. Правилно и законосъобразно районният съд е  констатирал липсата на тези задължителни елементи. Поради това решението в частта, с която е  отменена като незаконосъобразна атакуваната заповед за уволнение и ищецът е възстановен на заеманата до уволнението длъжност е законосъобразно, правилно и обосновано.

Правилни и законосъобразни са и изводите на съда относно дължимите обезщетения. С насрещната въззивна жалба се претендират обезщетения за неползвания платен годишен отпуск, както и за неизплатено възнаграждение за четири месеца. В хода на процеса е било извършено плащане, за което страните са направили съответните признания и съдът е извел законосъобразния извод, че искът следва да се отхвърли като неоснователен, поради погасяването на задължението чрез плащане. Поради това тази претенция, съдържаща се в насрещната въззивна жалба, се явява неоснователна. Неоснователна е и втората претенция, като напълно правилно районният съд е достигнал до извода, че работодателят заплаща възнаграждение за извършената работа, а през периода който се претендира ищецът не е престирал работна сила, т.е. не е изпълнявал работата, за която е бил нает. Поради това не му се дължи заплащане на трудово възнаграждение.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 1016/24.02.2012 г. по гр. д. № 1151/2011 г. на Сливенския районен съд.

         

         Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: