Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N   

гр. Сливен, 13.06.2012г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на тринадесети юни през двехиляди и дванадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                             мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева  въз.гр.д.  N 281 по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 1010/30.03.2012г. по гр.д. № 2555/11г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от Е.Й.С. против Г.В. Д., И.Д.С. и И.К.С. установителен иск по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР, с който се иска да се признае за установено между страните, че Е.Й.С. е собственик на реално обособен поземлен имот с площ 1024 кв.м. в границите му по РП от 1990г., който имот поради пропуск в заснемането на източната имотна граница по плана от 1990г. неправилно е заснет като част от УПИ ІІ-347 в кв. 49 по плана на с. Чокоба, община Сливен, признато е за установено по насрещния установителен иск, че И.Д.С. и И.К.С. са собственици на УПИ ІІ-147 в кв. 49 по плана на с. Чокоба, община Сливен, целият с площ 2082 кв.м. при граници: север – улица, изток – УПИ ІІІ-346 и УПИ ІV-435, юг – УПИ V-343, УПИ VІІ-342 и запад – УПИ І-349, ведно с построените в имота сгради, придобити по давностно владение, и са присъдени разноски по делото.

Въззивна жалба е подадена от ищцата в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение като неправилно, необосновано и постановено при нарушаване на материалния закон. Въззивницата твърди, че е неправилен изводът на първоинстанционния съд, че не е налице грашка в кадастралната основа на плана от 1990 г., поради липса на материализирана граница. Съгласно действалите тогава ЗТСУ /отм./ и ППЗТСУ /отм./ при изменение на дворищно регулационния план парцелните граници се приемат за имотни, при образуването на процесните два парцела не е имало придаваеми места, поради което следва да се приеме, че регулацията е приложена и като не е заснета в новия план като имотна раздделителната граница между двата имота, е налице грешка, която следва да се отстрани и при спор за собствеността, съдът следва да го разреши по реда на чл. 53 ал. 2 от ЗКИР. Въззивницата заявява, също, че са необосновани изводите на съда, че ответниците И.С. и И.С. са придобили по давностно владение целия недвижим имот, представляващ към момента УПИ ІІ-347 в кв. 49 по плана на с. Чокоба, мотивите са оскъдни и не кореспондират с доказателствения материал. Счита, че не е доказано нито прекъсванетона владението на ищцата, нито отнемането му от страна на насрещните ищци, които не са манифестирали явно и недвусмислено намерение за своене против собственика повече от 10 години. Поради всичко изложено моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и постанови ново, с което уважи първоначалния и отхвърли насрещния иск. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваем пор. № 3 е подал писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба. Твърди, че тя е неоснователна, оспорва всички изложени оплаквания, като заявява, че фактическите констатации на съда са обосновани и кореспондиращи със събраните доказателства, няма и нарушение на материалноправните разпоредби. Предвид това моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба. Претендира разноските за тази инстанция. Не е направил нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

Останалите двама въззиваеми пор. №№2 и 4 не са подали писмен отговор.

В същия спорк по чл. 263 ал. 1 от ГПК няма подадени насрещни въззивни жалби.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемите, пор. №№ 2, 3, 4, редовно призовани, се явяват лично.

За пор. № 3 се явява и процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата и поддържа изложените в отговора доводи. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение. Претендира разноски.

Въззиваеми пор. №№ 2 и 4 също оспорват жалбата и искат обжалваното решение на СлРС да бъде потвърдено от въззивната инстанция..

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК няма подадени писмени защити.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, но в частта, касаеща насрещния иск – недопустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е в допустимата си част неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено.

В частта, в която е недопустимо, обжалваното решение следва да бъде обезсилено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е неправилна и не кореспондира с доказателствения материал, поради което сам приема за установено следното от фактическа страна:

Първата ответница е майка на втория ответник, а третата – негова съпруга, като първите двама са наследници на Д. Д. /поч. 1996г./ – съпруг на първата, баща на втория ответник и син на ищцата.

Вторите двама ответници са и ищци по насрещния иск.

С н.а. № 132, т. ІІ д.№ 762 от 09.06.1986г. ищцата Е.Й.С. е призната по давностно владение и делба за собственик на следния недвижим имот в с. Чокоба, Сливенска община: дворно място, представляващо урегулиран парцел ІІ-93 в кв. 26а по плана на селото, с площ 1024 кв.м. при граници – п-л ІХ-93, собственост на Д. Д.,***, собственост на П.М., п-л VІІ-185, собственост на А.К., заедно с гараж с обща кубатура 52 куб.м.

С н.а. № 131, т. ІІ, д.№ 761 от 09.06.1986г. наследодателят на ответниците и син на ищцата – Д. И. Д., е признат по давностно владение, наследство и делба, за собственик на съседен от изток на горния недвижим имот в с. Чокоба, Сливенска община: дворно място, представляващо урегулиран парцел ІХ-93 в кв. 26а по плана на селото, състоящ се от 1058 кв.м., заедно с масивна жилищна сграда, застроена върху 58 кв.м., полумасивна лятна кухня, застроена върху 20 кв.м., гараж от 52 куб.м., при граници – улица, п-л ІІ-93, п-л Х-93, п-л VІ-94 и п-л VІІ-185.

Регулационната и имотна граница, която съвпада с границата  между УПИ ІІ-93 и УПИ ІХ-93 по плана на с. Чокоба, действал до 1990г., е минавала през имот планоснимачен № 93  /с обща площ 2082 кв.м./  в посока юг-север и така са образувани двата, почти равни по площ имота. Всеки от двата посочени УПИ отговарят по площ и граници  на описаните в н.а. №№ 131 и 132 от 1986г.

Между тях на място няма и не е имало материализирана граница.

По дворищно регулационния план на с. Чокоба, одобрен със заповед № РД-15-1467 от 25.04.1990г. на кмета на община Сливен, тези два имота са заснети по кадастралния план като един имот – УПИ ІІ-347 в кв. 49 и не е отразена разделящата регулационна, която е и имотна, граница между бившите УПИ ІІ-93 и УПИ ІХ-93 в кв. 26а по предходния план.

Няма подавани жалби против обявения КРП през 1990г. пред комисията по чл. 71 от ППЗТСУ /отм./

От момента на съставянето на констативните нотариални актове на 09.06.1986г. до одобряването на регулационния план през 1990г., както и до смъртта на сина й Д. /съпруг, баща и свекър на ответниците/ през 1996г., ищцата е живяла с тяхното семейство в жилищната сграда в североизточната част на имота на Д. – бившия п-л ІХ-93, всички те се грижили, обработвали и ползвали съвместно целия двор. Наследодателят на ответниците бил построил в западната част няколко нежилищни постройки. След смъртта му ищцата и първата ответница останали да живеят в имота и да се грижат за него, вторият ответник живеел в Сливен, /от 1990г. имал сключен брак с третата ответница/, но през почивните дни се връщал и помагал.

През 2010г. ищцата е изготвила проект за ЧИ на ПУП в част ПР за УПИ ІІ-347 в кв. 49 по плана на с. Чокоба, чрез разделянето му на два отделни урегулирани имота, но ОбЕСУТ –Сливен е уважила направеното писмено възражение от втория ответник и не е дала ход на разработката.

През 2010г. отношенията между страните се влошили и ищцата заживяла в гр. Сливен при другия си син Й. С..

Горната фактическа обстановка въззивният съд прие за безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на събраните в първоинстанционното производство доказателствени средства. В основата й поставя обективното и неоспорено заключение на вещотото лице, извършило двете експертизи, в чиято компетентност и безпристрастност няма причини да се съмнява. От събраните гласни доказателства настоящият състав дискредитира показанията на свидетелите, касаещи неотносим период от време и въпроси, излизащи извън обсега на доказване.

Въззивният съд НЕ СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Въз основа на гореизложените фактически констатации настоящият въззивен състав стигна до следните правни изводи:

По отношение на иска по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР:

Искът е основателен и доказан, и следва да бъде уважен.

Съгласно разпоредбата на чл. 53 ал. 2 от ЗКИР, която е посоченото от ищцата правно основание на претенцията й, непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри, се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато тези непълноти или грешки са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред. Предявен е именно установителният иск за собственост, резултатът от който може да даде основание за извършване на изменение на кадастралната карта и кадастралния регистър. Административният орган може да издаде заповед или да откаже да стори това, но заповедта му няма конститутивно действие, тя не създава право на собственост. Поради това е предвиден и специалният иск по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР, разглеждането на който става по общия исков ред, тъй като решението по него има преюдициално значение по отношение на административната процедура по самото евентуално допускане на поправката на някой от посочените в правната норма документи. В този смисъл е без значение, както че ищцата не е обжалвала през 1990г. обявения КРП, така и, че не е стартирала административна процедура за отстраняване на непълнота и грешка в кадастралната основа.

С оглед приетото от съда в това производство, при уважаването на иска следва да се извърши поправка в кадастъра и ако тя е релевантна за регулационните предвиждания, да се извърши и изменение на плана от съответния овластен административен орган. И в двата случая обаче, ищцата има интерес от предявяване на иска, най-малкото заради процесуалното поведение на ответниците, отричащи претендираното от нея право.

Искът по чл. 53 ал. 2 пр. 2 от ЗКИР има за предмет установяване правото на собственост към минал момент – този към влизане в сила на регулационния план, в случая – м. 04. 1990г.

Ирелевантно е положението до 1986г., тъй като в този момент ищцата е призната за собственик на урегулиран парцел ІІ-93 в кв. 26а, а наследодателят на ответниците – на съседния му урегулиран парцел ІХ-93 в кв. 26а. По действалия тогава план, по който регулацията е била приложена, са установени  безспорно регулационните, едновременно – и имотни граници.

Към 1990г., когато двата съседни парцела са били заснети по РП като един имот – УПИ ІІ-347, промяна нито в правното, нито във фактическото положение, не е имало.

Липсват причини да се приеме, че ищцата е загубила правото си на собственост върху имота, описан в титула й от 1986г., респективно, че такова е възникнало в патримониума на трето лице, в частност – на ответниците, към 1990г.

Не е налице деривативен начин на преминаване правото на собственост върху парцел ІІ-93 върху някой от ответниците или върху наследодателя им Д. Д.. Не е доказано и придобиването му чрез оригинерния способ на давностното владение, на който е изградена защитната теза на ответниците в отговора на исковата молба – най-малкото поради факта, че за недобросъвестното владение, каквото само е възможно в този случай, не би могъл физически да изтече законоустановения 10 годишен период, с който правната норма свързва възникването на такава последица. Освен това по никакъв начин ответниците не са убедили съда в наличието на двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо -  фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота против собственика, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 10 години, може да възникне правото на собственост – постоянно, непрекъснато, явно, несъмнено и спокойно. Аналогичност между фактическото положение и правопораждащия състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо.

Самите ответници не твърдят, че са били собственици към 1990г., те определят претенцията си за възникване на правото на собственост като  резултат на давностно владение, започнало от 1996г.  А, както се посочи вече, предмет на иска по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР е правото на собственост във вида му към 1990г. – тоест ответниците, като наследници на собственика на съседния бивш парцел ІХ-93, могат единствено да оспорват и претендират собствеността само върху бившия парцел ІІ-93 и това са пределите, в които по този иск се осъществява правораздавателната дейност на съда.

Ирелевантно е построяването от страна на Д. Д. на няколко нежилищни постройки в имота на ищцата – само по себе си това не рефлектира върху правото й на собственост спрямо терена, обратното – съществува риск от задействане на презумпцията на чл. 92 от ЗС.

Несъстоятелни и без опора в доказателствата, са наведените с отговора твърдения, че от признаването с н.а. № 131 от 1986г. на Д. Д. за собственик на бивш п-л ІХ-93, владението върху него и съседния му, било предадено от ищцата и сина й Д. Д., заедно със съпругата му – първата ответница, на техния син – втория ответник и неговата съпруга – третата ответница. На първо място, това твърдение влиза в противоречие с основната изложена и защитавана в процеса теза за владение от 1996г., и на второ място – нито към 1986г. вторият ответник е имал брак с третата, нито такъв извод може да се направи от конкретно номинирано поведение на ищцата. Няма дори индиции, че тя е имала намерение тогава или в по-късен момент, да предаде владението на някой от ответниците, като се лиши от него за самата себе си – такова не е обективирано в никакви конкретни, фактически действия, а реално извършени правни действия, които да доведат до такъв резултат, също няма. Отново следва да се подчертае, че и доказано, това твърдение не би довело до желания от ответниците резултат, тъй като не осигурява изискуемата от правната норма продължителност на владението.

Що се отнася до предаване на владението върху бившия п-л ІХ-93 от страна на Д. Д. на сина му – този въпрос няма касателство с очертания по-горе предмет на иска по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР, който поставя във фокуса на спора собствеността върху бившия п-л ІІ-93.

Поради казаното дотук е явно, че допуснатата грешка се е дължала единствено на липсата на материализирана граница, което е довело до пропускане отразяването в новия РП на регулационната граница между двата бивши парцела като имотна такава – съгласно приложимата правна норма към този момент, парцелната граница е била и имотна /двата парцела са били образувани без придаване на места/

Така регулационната разделителна линия представлява имотна граница между двата имота и по плана от 1990 г., чието изменение се претендира, тя е следвало да бъде заснета като имотна граница. Като не е сторено това, е налице грешка в кадастралната основа, която подлежи на поправяне по съдебен ред, с оглед успешно проведеното от страна на ищцата доказване на правнозначимия факт – че към момента на влизане в сила на плана от 1990г., тя е била собственик на бивш урегулиран парцел ІІ-93 в кв. 26а по плана на с. Чокоба, Сливенска община.

Искът е основателен и следва да се уважи.

Като е достигнал до обратните изводи, решаващият съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и вместо него да се постанови ново, с което да се признае за установено между страните, че ищцата е собственик на реално обособен поземлен имот с площ 1024 кв.м., в границите му по РП до 1990г., който поради пропуск в заснемането на източната регулационна и имотна граница в плана от 1990г., неправилно е заснет като част от УПИ ІІ-347 в кв. 49 по плана на с. Чокоба, община Сливен.

По отношение на насрещния иск зо собственост по чл. 124 от ГПК:

Този иск е недопустим и като такъв следва да бъде оставен без разглеждане, а производството по него – прекратено, като недопустимо.

На първо място първоинстанционният съд неправилно го е приел за разглеждане в това производство. Не са налице условията на чл. 211 ал. 1 от ГПК, тъй като така предявен, насрещният иск няма връзка с първоначалния – предмет на установяване по последния е правото на собственост към 1990г. върху бивш парцел ІІ-93 в кв. 26а с площ 1024 кв.м., а предметът на насрещния е правото на собственост към настоящия момент върху УПИ ІІ-347 в кв. 49 с площ 2082 кв.м.

Независимо от това, след като РС го е приел и се е произнесъл по него, въззивният съд следва да осъществи контрол над акта и в тази му част.

Съдебното решение, касаещо този иск е недопустимо, тъй като самият иск така, както е предявен, е недопустим.

Доколкото съдът е разрешил спора за собственост към 1990г. и е приел, че е налице непълнота и грешка в кадастралния план, и след като тя подлежи на отстраняване, чрез изменение на плана, тъй като насрещните ищци претендират възникнало след влизането в сила на плана от 1990 г. право на собственост, то към настоящия момент искът им няма годен предмет.

От една страна, с оглед допуснатото изменение на плана, УПИ ІІ-347 в кв. 49 няма да съществува в тези си граници, с тази площ и с тази номерация. Насрещните ищци твърдят, че са собственици на целия имот с площ 2082 кв.м., но тъй като в рамките му попада бившият урегулиран парцел ІХ-93 в кв. 26а по плана преди 1990г., за който няма спор, че е бил собственост на наследодателя им, то за тази част от имота, в рамките на наследеното, те нямат правен интерес от водене на установителен иск. За останалата част те също не могат да водят такъв иск, тъй като се касае за урегулиран имот и предметът на иска им не може да бъде индивидуализиран.

От друга страна, щом те заявяват право на собственост, основано на давностно владение, срокът на който е поставен в течение от м. 05.1996г. /след смъртта на Д. Д. през м.04.1996г./, то претенцията следва да е насочена отново само към този имот, за който не разполагат с деривативното придобивно основание “наследяване”, а щом към 1990г. не е отречена собствеността на първоначалната ищца, едва след отстраняване на грешката в кадастралния план, биха могли да предявят, на новото си придобивно основание – давност, претенция спрямо този УПИ, който ще бъде обособен след изменянето на плана, и който би бил идентичен с бившия урегулиран парцел ІІ-93 в кв. 26а по плана преди 1990г. Същото важи и ако заявяват претенция спрямо съсобственика им  по отношение на бившия п-л ІХ-93 – първата ответница, която е и ответница по насрещния иск.

Само при това положение искът би имал предмет и би подлежал на разглеждане. Насрещните ищци не биха могли да бъдат признати за собственици на цял имот, щом по отношение на част от него няма спор, а не биха могли и да бъдат признати за собственици нито на идеална част от един УПИ, нито на негова реална част.

Ето защо по отношение на уважения установителен насрещен иск за собственост обжалваното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, въззивният съд не следва да се произнася по съществото на иска, тъй като намира същия за недопустим, поради което следва да прекрати първоинстанционното производство, образувано по него, и го остави без разглеждане.

В частта за разноските актът на РС също следва да бъде отменен.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции следва да бъде възложена на ответниците- въззиваеми и те следва  да понесат своите, както са направени, и заплатят тези на ищцата- въззивница в размер  на 605 лв. за първоинстанционното и 56, 25 лв. за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р       Е       Ш       И    :

                       

 

ОБЕЗСИЛВА първоинстанционно решение № 1010/30.03.2012г. по гр.д. № 2555/11г на СлЛРС В ЧАСТТА, с която е признато за установено, че ищците по насрещния иск И.Д.С. и И.К.С. са собственици на УПИ ІІ-147 в км. 49 по плана на с. Чокоба община Сливен, целият с площ 2082 кв.м., при граници: север – улица, изток – УПИ ІІІ-346, УПИ ІV-345, юг – УПИ V-343, УПИ VІІ-342, запад – УПИ І-349, ведно с построените в имота сгради, придобити по давностно владение, като НЕДОПУСТИМО и вместо това

 

П  О  С  Т  А  Н  О  В  Я  В  А :

 

 

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 2555/2011г. на СлРС по отношение на предявените от И.Д.С. и И.К.С.,***, против Е.Й.С. *** и Г. В. *** ***, при условията на активно и пасивно субективно съединяване установителни искове за признаване за установено между страните, че И.Д.С. и И.К.С. са собственици по давностно владение на имот, представляващ УПИ ІІ-347 в кв. 49 по плана на с. Чокоба, община Сливен, целият с площ 2082 кв.м., при граници: север – улица, изток – УПИ ІІІ-346, УПИ ІV-345, юг – УПИ V-343, УПИ VІІ-342, запад – УПИ І-349, ведно с построените в имота сгради, като НЕДОПУСТИМО.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от И.Д.С. и И.К.С.,***, против Е.Й.С. *** и Г. В. *** *, при условията на активно и пасивно субективно съединяване установителни искове за признаване за установено между страните, че И.Д.С. и И.К.С. са собственици по давностно владение на имот, представляващ УПИ ІІ-347 в кв. 49 по плана на с. Чокоба, община Сливен, целият с площ 2082 кв.м., при граници: север – улица, изток – УПИ ІІІ-346, УПИ ІV-345, юг – УПИ V-343, УПИ VІІ-342, запад – УПИ І-349, ведно с построените в имота сгради, като НЕДОПУСТИМИ.

 

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 1010/30.03.2012г. по гр.д. № 2555/11г на СлЛРС В ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ, включително по отношение на присъдените разноски, като НЕПРАВИЛНО и вместо него

 

 

П  О  С  Т  А  Н О  В  Я  В  А :

 

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Е.Й.С. ***, Г. В. Д., И.Д.С. и И.К.С.,***, че Е.Й.С.  е собственик на реално обособен поземлен имот с площ 1024 кв.м., в границите му по РП до 1990г., обозначен като урегулиран парцел ІІ-93 в кв. 26а по плана на с. Чокоба, община Сливен до 1990г., който поради пропуск в заснемането на източната регулационна и имотна граница в плана от 1990г., неправилно е заснет като част от УПИ ІІ-347 в кв. 49 по плана на с. Чокоба, община Сливен.

 

 

 

ОСЪЖДА  Г. В. Д., И.Д.С. и И.К.С. да заплатят на Е.Й.С. направените разноски за първата инстанция в размер на 605 лв. и за въззивната инстанция в размер на 56, 25 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: