Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  № 166

 

                                                   гр.Сливен, дата 10.07.2012 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и шести юни две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:СНЕЖАНА БАКАЛОВА

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА                                                                                                                                                      

                                                                     МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 287 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Обжалвано е първоинстанционно Решение № 238 от 09.04.2012 г. постановено по гр.д. № 1706 по описа за 2011 г на Районен съд – гр.Сливен. С атакуваното решение, съдът отхвърлил исковата претенция с правно основание чл.213 от Кодекс за застраховането, като неоснователна и недоказана. Със същото решение ищецът ЗАД „Булстрад  Виена иншурънс груп” е осъден да заплати на ответника Д.Д.П. направените по делото разноски в размер на 160 лв.

          Недоволен от постановеното решение останал ищецът в първоинстанционното производство. В жалбата си до съда въззивникът – ищец, обжалва изцяло цитираното решение на Районен съд – гр.Сливен. Твърди, че е неправилно, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, което довело до нарушение и на материалния закон. Безспорно било установено от фактическа страна, че е имало пътен инцидент, както и факта на настъпване на вредата. От приетите по делото доказателства се установявал и факта на плащане от застрахователя към собственика на увредената вещ. Нито срещу акта за установяване на административното нарушение, нито срещу влязлото в сила наказателно постановление, причинителят на инцидента е възразил. Съдът не обсъдил представения протокол за ПТП. Въпреки, че липсвало оспорване на приетите по делото писмени доказателства по надлежния ред, съдът ги изтълкувал неправилно и поради това постановил неправилно решение.

          Моли съда да се произнесе с акт, с който да отмени изцяло решението на районния съд и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Прави искане за присъждане на направените разноски пред двете инстанции.

          В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд. В него се излагат съображения, целящи опровергаване на направените с жалбата оплаквания. Възразява, че е опорочена цялата административно – санкционна процедура, свързана с доказване на вината на ответника П.. Разминаванията и несъответствията между протокола за ПТП, АУАН и наказателното постановление, довели до правилен извод за недоказаност на предявения иск. Не бил доказан размера на щетата, нито изплащането на застрахователното обезщетение на застрахованото лице.

        От Сливенски окръжен съд се иска постановяване на решение, с което първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски.

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се представлява. Депозирано е писмено становище от въззивника чрез неговия процесуален представител по пълномощие по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК. В него заявява, че поддържа въззивната жалба и няма доказателствени или процесуални искания. Иска жалбата да бъде уважена на посочените в нея основания, а решението на първоинстанционния съд отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което изцяло да бъдат уважени предявените от ищеца искове. Иска присъждане на направените разноски пред двете инстанции. Представя списък на разноските по чл.80 от ГПК

          В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Моли да му бъдат присъдени сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

          Настоящият състав на СлОС намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

          Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на обективно кумулативно съединените искове по чл.213, ал.1 от КЗ и чл.86 от ЗЗД. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е надлежен доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

          Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд, относно недоказаност на предявения иск.

         Исковата претенция, с която е сезиран съдът е с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ – регресен иск на платилия обезщетение застраховател срещу причинителя на вредата. Съгласно чл.213 от КЗ, с плащане на застрахователно обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Предмет на разглеждане е наличието на едно суброгационно право с регресен характер. От анализа на цитираната разпоредба се налага извод, че за възникване на регресното право на застрахователя по имуществена застраховка спрямо отговорния за деликта е необходимо да са налице следните три групи юридически факти: от една страна възникнало право на увредения срещу причинителя на вредата на основание непозволено увреждане, т.е следва да се докажат предпоставките на деликта, от друга страна, наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения с период на покритие към датата на настъпване на вредите и на трето място - извършено валидно плащане по него от застрахователя в обезщетение на настъпилите вреди.

                  Тези обстоятелства не са били доказани по безспорен и несъмнен начин от представените по делото пред районния съд писмени доказателства. На първо място суброгиралият се в правата на увреденото лице застраховател, е представил Комбинирана застрахователна полица „Имущества” № 2200090100R00154, със страни за застрахован „Лукойл България” ЕООД и застраховател ЗАД „Булстрад  Виена иншурънс груп”. Поради консенсуалния и формален характер на договор за застраховка, същият се счита сключен от момента на постигане на съгласие между застрахователя и застрахования, относно съществените елементи от договорното съдържание и подписване на застрахователната полица. В настоящия случай липсва подпис на застрахован в представената полица, поради което съдът не може да приеме за доказано наличието на валидно застрахователно правоотношение между пострадалия и застрахователя. От друга страна не е безспорно доказано и заплащането на застрахователно обезщетение от страна на застрахователя в полза на пострадалия. От представеното нареждане за презграничен превод е видно, че на 21.04.2010 г. ЗАД „Булстрад  Виена иншурънс груп” - наредител е превел по сметка на „Лукойл България” ЕООД – получател, сума в размер на 49 223,53 щатски долара. От това писмено доказателство не може да се направи категоричен и несъмнен извод, че на пострадалия е била изплатена точно претендираната в настоящото производство сума в размер на 1 666,37 лв., представляваща застрахователно обезщетение.

            Районният съд правилно е указал на ищеца в доклада по делото, че същият следва да докаже основанието и размера на претенцията си, в това число и настъпването на конкретните вреди като пряка последица от виновното поведение на Д.Д.П., както и наличие на валидно застрахователно правоотношение между застрахователя и увреденото лице, и изплащане на застрахователното обезщетение. Когато застрахователното събитие е ПТП и е констатирано от органите на КАТ или други компетентни органи, какъвто е и настоящият случай, при оспорване на констативния протокол, ищецът следва да докаже механизма на настъпване на събитието, настъпилите вреди, чието обезщетяване претендира, причинно – следствената връзка между вредите и ПТП – то. Независимо, че протоколът за ПТП се съставя от съответните длъжностни лица в кръга на правомощията им, съставителите не са преки очевидци на събитието и поради това ищецът дължи доказване на отразените в съдържанието на протокола правнорелевантни факти. Разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК предвижда, че съдът преценява всички доказателства по делото, оспорени или не, по вътрешно убеждение.

          От друга страна, следва да бъдат установени елементите от фактическия състав на деликта – противоправно поведение, увреждане, причинна връзка между тях и вина на деликвента. С оглед нормата на чл.45, ал.2 от ЗЗД, в областта на гражданската отговорност носена за деликт, вината винаги се предполага до доказване на противното. Доколкото вината съставлява субективно отношение на дееца към противоправното му деяние, такова субективно отношение могат да формират само физическите лица. Само за пълнота на изложението, настоящият състав намира, че не са доказани не само наличието на валиден договор за имуществено застраховане с увредения с период на покритие към датата на настъпване на вредите и извършено валидно плащане по него от застрахователя в обезщетение на настъпилите вреди, но и предпоставките на деликта по чл.45 от ЗЗД. Констатирани са множество противоречия в доказателствата представени от ищеца, целящи да докажат настъпилото ПТП, претърпените вреди и причинната връзка между тях и вина на деликвента.

           Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК, всяка страна в процеса следва да докаже чрез провеждане на съответното пълно и главно доказване обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения. В противен случай, съдът е обвързан да приеме недоказания факт за неосъществил се и правните му последици - за ненастъпили. В приложение на цитираната процесуално-правна норма въззивният съд изцяло споделя извода на районния съд, че ищецът, чиято е тежестта да докаже твърденията си, не е ангажирал доказателства, относими към хипотезата на чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.45 от ЗЗД. По пътя на пълно и пряко доказване, чрез използване на допустими, относими и необходими доказателствени средства, ищецът е не доказал, че вредите върху лекия автомобил, застрахован при него, са настъпили именно в резултат на твърдяното ПТП, причинено по вина на ответника.

         Воден от тези съображения, въззивният съд приема, че искът по чл.213, ал.1 от КЗ не е доказан както по своето основание, така и по размер. Предвид акцесорния характер на иска по чл. 86 от ЗЗД спрямо главното вземане, този иск също се явява неоснователен. С оглед на изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция в размер на 250 лв. за адвокатски хонорар.

                Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                            Р      Е     Ш     И  :

 

 

      ПОТВЪРЖДАВА Решение № 238 от 09.04.2012 г. постановено по гр.д. № 1706 по описа за 2011 г на Районен съд – гр.Сливен.

       ОСЪЖДА ЗАД „Булстрад Виена иншуранс груп”, ЕИК 000694286, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „П.” № *, да заплати на Д.Д.П., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 250 лв. / двеста и петдесет  лева /.

 

       Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.

  

 

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                          

 

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                         2.