Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  № 178

 

                                                   гр.Сливен, дата 10.10.2012 г.

                                   

                                  В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осемнадесети септември две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:СНЕЖАНА БАКАЛОВА

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА                                                                                                                                                      

                                                                     МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря И.К., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 340 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

                   Обжалвано е първоинстанционно Решение № 326/24.04.2012 г. постановено по гр.д. № 8113 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Сливен. С атакуваното решение, съдът отхвърлил като неоснователен и недоказан иск по чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 от ЗЗД на „Център за чужди езици и мениджмънт„ /ЦЧЕМ/ ООД против В.Й.К., за заплащане на сума в размер на 700 лв., представляваща главница по неизпълнено задължение по договор от 08.04.2010 г., както и сумата от 20 лв., представляваща лихва за забава от 18.10.2011 г. до датата на депозиране на исковата молба. С решението ищецът е осъден да заплати на ответника направените от него разноски в размер на 350 лв.

                   Недоволен от постановеното решение останал ищецът в първоинстанционното производство. В жалбата си до съда въззивникът – ищец, обжалва изцяло цитираното решение на Районен съд – гр.Сливен, като твърди, че е постановено в нарушение на материалния закон. Съдът не разграничил понятията прекратяване и неизпълнение на договора, тъй като пряка връзка между двете не винаги имало. Твърди се, че претенцията за заплащане на исковата сума е резултат от неизпълнението и неточното изпълнение на  задължението, поради което било ирелевантно дали договорът е прекратен или не. Безспорно било установено неизпълнението на договора от страна на К., поради което отговорността, която й се търсела произтичало от приложението на чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.82 от ЗЗД. Съдът неправилно приел, че отговорността може да се реализира само по силата на клаузите на договора, като игнорирал нормите на закона, приложими към всички договорни отношения. Явяването на ответницата на финалния тест не правело изпълнението по договора добросъвестно. Ответницата чрез липсата на изискуемия минимум присъствие и неуведомяването на ищеца за отсъствието си, му нанесла вреди от виновно неизпълнение. Налице било изпълнение на договора само от едната от страните – ищеца, което от своя страна не водело до освобождаване от договорна отговорност на другата страна. Постигането на крайната цел на договора не означавало добросъвестно изпълнение на задълженията  на двете страни по него.         

                   Моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове, като присъди разноските за две инстанции.

                  В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият не е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд.

         В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК – адв.А. ***. Заявява, че поддържа въззивната жалба и няма доказателствени или процесуални искания. Моли жалбата да бъде уважена на посочените в нея основания, а решението на първоинстанционния съд отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което изцяло да бъдат уважени предявените от ищеца искове. Иска присъждане на направените разноски пред двете инстанции.

          В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК – адв.К. ***, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Моли да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

          Настоящият състав на СлОС намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

          Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на обективно кумулативно съединените искове, като такава по чл.79, ал.1, във вр. с чл.82  от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е надлежен доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

          Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд, водещи до отхвърляне на предявения иск.

         Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че съдът неправилно приел, че отговорността може да се реализира само по силата на клаузите на договора, като игнорирал нормите на закона, приложими към всички договорни отношения. Съображенията на съда да изследва въпроса за прекратяването на облигационното правоотношение, са свързани с конкретните договорености между страните и по – точно чл.8 от Договора за обучение на безработни и заети лица чрез ваучери по Приоритетни оси 1 и 2 по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, уреждащ отговорността при неизпълнение на договора, на която се позовава ищеца с исковата си молба. В същия текст са предвидени няколко предпоставки за реализиране на отговорността на неизправната страна – неосъществяване на обучението и прекратяване на договора, поради виновно поведение от страна на обучаваното лице. В този смисъл районният съд правилно е изследвал дали е налице уговореният между страните фактически състав за реализиране на отговорността, включително и относно обстоятелствата дали е осъществено обучението и дали договорът е прекратен, поради виновно неизпълнение на задълженията на едната страна. В областта на договорните отношения, правната регулация в по – голямата си част се състои от диспозитивни правни норми, които могат да бъдат дерогирани по волята на страните, какъвто е и настоящият случай.

          Дори и да се приеме, че отговорността следва да се реализира по общия ред на чл.79, ал.1 от ЗЗД, следва да се установят елементите от сложния фактически състав, визирани в правната норма. Съгласно чл.82 от ЗЗД, обезщетението обхваща претърпените загуби и пропуснатите ползи, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. За уважаване на предявения иск за обезщетение за неизпълнение на договор, следва да се установят следните елементи от сложния фактически състав на чл.79, ал.1 от ЗЗД: облигационно отношение между страните, по силата на което между тях са възникнали определени права и задължения, виновно неизпълнение на договорно задължение от страна на ответника, претърпени вреди под формата на настъпили загуби или пропуснати ползи и причинна връзка между неизпълнението и настъпилите вреди.

         Тези обстоятелства също не са били доказани по безспорен и несъмнен начин от представените по делото пред районния съд доказателства. С оглед на установеното от фактическа страна за безспорно се приема сключването на споразумение между Агенция по заетостта по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси 2007 – 2013 г.” между възложителят - Агенция по заетостта и изпълнителят - „ЦЧЕМ” ООД. С него доставчикът на услуги приема да извършва обучение срещу ваучери по процедури за директно предоставяне на безвъзмездна финансова помощ. Безспорно доказано в производството е и облигационно отношение между „ЦЧЕМ” ООД и В.Й.К., по силата на което между тях са възникнали определени права и задължения. В договора между страните, никъде не е предвидено задължение на К. за заплащане на стойността на ваучера в размер на 700 лв. Възникване на това задължение страните са уредили в чл.8 от договора с цел допълнително реализиране на отговорност при неизпълнение на договора, която ищецът твърди, че не следва да намери приложение в настоящия случай. Ищецът в исковата молба се позовава на отговорност по чл.79 от ЗЗД, като твърди неизпълнение на задължението по чл.6, т.1 и т.6 от договора между „ЦЧЕМ” ООД и К. – присъствие на 80 % от учебните занятия и неуведомяване на писмено на обучващата организация за всички обстоятелства от значение за участието й в обучението. Претендира, че в резултат на неизпълнението на тези задължения от страна на К., за него е настъпила вреда в размер на 700 лв. - стойността на ваучера, за която обучаващата организация е получила отказ да бъде изплатен от Агенцията по заетостта. В същото време, за да се реализира отговорността по чл.79, ал.1 от ЗЗД, ищецът следва да докаже причинна връзка между неизпълнението и настъпилите вреди. По делото липсват доказателства, от които може да се направи извод, че полученият отказ да бъде изплатена стойността на ваучера в размер на 700 лв. от страна на Агенцията по заетостта се намира в пряка причинно – следствена връзка с поведението на К. и по – конкретно с неизпълнението на задължението й по чл.6, т.1 и т.6 от договора.

         Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК, всяка страна в процеса следва да докаже чрез провеждане на съответното пълно и главно доказване обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения. В противен случай, съдът е обвързан да приеме недоказания факт за неосъществил се и правните му последици - за ненастъпили. В приложение на цитираната процесуално-правна норма въззивният съд намира, че ищецът, чиято е тежестта да докаже твърденията си, не е ангажирал доказателства, относими към хипотезата на  чл.79, ал.1, във вр. с чл.82  от ЗЗД. По пътя на пълно и пряко доказване, чрез използване на допустими, относими и необходими доказателствени средства, ищецът не е доказал причинната връзка между неизпълнението на договорното задължение от страна на въззиваемия и настъпилите вреди.

         Воден от тези съображения, въззивният съд приема, че искът по чл.79, ал.1, във вр. с чл.82  от ЗЗД не е доказан по своето основание. Предвид акцесорния характер на иска по чл. 86 от ЗЗД спрямо главното вземане, този иск също се явява неоснователен. С оглед на изложеното и при констатирано съвпадение между крайните правни изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция в размер на 350 лв. за адвокатски хонорар за процесуално представителство.

                Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                                        Р      Е     Ш     И  :

 

 

      ПОТВЪРЖДАВА Решение № 326/24.04.2012 г. постановено по гр.д. № 8113 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Сливен.

       ОСЪЖДА „Център за чужди езици и мениджмънт„ООД, ЕИК 829091714, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „Х. Д.” № *, да заплати на В.Й.К., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 350 лв. / триста и петдесет  лева /.

 

       Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.

  

 

                                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                           

 

                                                                                               ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                                     2.