Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 198

 

гр. Сливен, 03.10.2012 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и дванадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ :  СНЕЖАНА БАКАЛОВА

  ЧЛЕНОВЕ:  МАРТИН САНДУЛОВ

            мл.с. К. КОНДОВА

                                                                                 

при участието на прокурора Ваня Белева и при секретаря Е.Х. като разгледа докладваното от младши съдия  К. Кондова въззивно гр.  д.  N 349  по описа за 2012   год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно, намира правното си основание и се движи по реда на чл.258 и сл.  ГПК.

Инициирано е въз основа на депозирана въззивна жалба от прокурор при РП-Сливен в качеството на представляващ ответника в първоинстанционното производство – Прокуратурата на РБ, насочена срещу Решение № 101/27.04.2012г. постановено по гр.д.№ 7303/2011г. на СлРС.

С цитираното решение съдът осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на ищците К.Т.Д. и Д.П.Д. *** обезщетения както следва:

- Обезщетение в размер на 3500 лв. общо за двамата ищци, за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление, приключило с Постановление за прекратяване на наказателното производство на РП-Сливен, влязло в сила на 03.03.2011г., ведно със законната лихва за забава, считано от 03.03.2011г.

- Обезщетение в размер на 3500 лв. общо за двамата ищци, за претърпени неимуществени вреди в резултат на взета мярка за неотклонение „Задържане под стража” за срок от 72 часа, която мярка е прекратена на 18.11.2010г., ведно със законната лихва, считано от влизане в сила на протоколното определение от 18.11.2010г. по ЧНД № 2124/2010г. на СлРС.

- Обезщетение в размер на 1200 лв. общо за двамата ищци за претърпени от тях имуществени вреди за осъществена правна защита по ДП №271 „ИП”/2010г. по описа на ОД на МВР-Сливен, ведно със законната лихва, считано от 03.03.2011г.

С решението Прокуратурата на РБ България е осъдена да заплати на двамата ищци общо сума в размер на 600 лв. платен адвокатски хонорар,.както и да заплати по сметка на СлРС  държавна такса в размер на 100 лв.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК  от ответната по жалбата страна не е постъпил писмен отговор.

Насрещна въззивна жалба не е подадена.

Въззивникът счита постановеното решение за неправилно в частта, с която е присъдено обезщетение по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ и недопустимо в частта, в която е присъдено обезщетение за причинени неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ. Ищците следвало да докажат по категоричен начин, че в резултат на повдигнатото обвинение са претърпели вреди, които са пряка и непосредствена последица от воденото срещу тях наказателно производство. Счита, че в случая не са събрани доказателства за това. Съда приел в решението си, че в периода на воденото наказателно производство ищците търпели притеснения , неудобства и негативни емоции, силен емоционален срив, довел ги до деперсия и до цялостна промяна в ежедневните контакти, срив във финансовото им състояние, в резултат на отлив на фирми, обслужвани от ищците като счетоводители. Приел още, че това състояние се отразило негативно и върху здравословното състояние на сина им. Същевременно в решението си съда посочил, че от свидетелските показания не могат да се установят неимуществени вреди с особен интензитет. Въззивната страна счита, че от доказателствата по делото ставало ясно, че Прокуратурата не е правила обществено достояние воденото срещу ищците досъдебно производство. Представените по делото извадки на статии от Интернет не съставлявали писмени доказателства.Неясен бил произхода и достоверността им и не следва да бъдат ценени от съда. В тях никъде не се сочело, че Прокуратурата е източника на информация – напротив сочили се ОД на МВР-Сливен и ТД на НАП. Липсвали доказателства за влошеното здравословно състояние на двамата ищци към момента на водене на наказателното производство и непосредствено след това. Единствения амбулаторен лист, съдържащ информация за наличен психичен проблем при ищцата е от месец януари 2012 г. – значителен период от време след приключване на делото, поради което не можело да се установи пряка причинно-следствена връзка между воденото производство и заболяването. Твърденията на двамата свидетели в тази насока били твърде общи и неподкрепени с обективни доказателства. По делото липсвали и доказателства за финансовото състояние на ищците преди и след образуването на наказателното производство и в този смисъл неясен бил извода на съда за „срив” във финансовото им състояние, отлив на клиенти и др. Съдът неправилно обосновал наличие на вредоносни последици и тяхната репарация и с влошеното здравословно състояние на сина на двамата ищци, доколкото обезщетенията по ЗОДОВ са лични и не подлежат на обезвреда болки и страдания, претърпени от трети лица.

Неправилно съдът определил начална дата, от която се дължи лихва 03.03.2011г., тъй като според т.4 от ТР № 3/22.04.2005г. ОСГК ВКС законната лихва би била дължима от датата на която постановлението за прекратяване на наказателното производство е станало необжалваемо по съдебен ред – седем дни след получаването му от страните, т.е. от 19.03.2011г. Освен неоснователен и недоказан искът за неимуществени вреди бил и твърде завишен като размер и не съответствал на принципа на справедливостта. Исканото обезщетение не съответствало на тежестта на повдигнатото обвинение, на краткия срок на провеждане на разследването – по малко от три месеца, които съдът е ценил като продължителен период от време, на активността на Прокуратурата за търсене на доказателства, включително оневиняващи ищците, в резултат на което в крайна сметка наказателното производство било прекратено.

На следващо място се счита, че решението с което са уважени исковете на основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ е недопустимо, поради липса на процесуална предпоставка – право на иск.

Съгласно т.13 от цитираното по-горе ТР на ВКС обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл.2, т.2, пр.1 и пр.2 ЗОДОВ включва и обезщетението за вреди от незаконно наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”.  Разпоредбата на чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ касае случаите, в които задържането под стража е отменено, като незаконно, независимо от развитието на досъдебното и съдебно производство. В този смисъл било недопустимо търсене на отделно обезщетение за незаконно задържане под стража, когато то се кумулира с прекратяване на наказателното производство или оправдателна присъда.

За неправилно се счита решението и в частта, с която е осъдена Прокуратурата да заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 1200 лв. – платен адвокатски хонорар, както и относно датата, от която се дължи законна лихва върху него. От приложените по делото договори за правна помощ било видно, че със защитника на ищците било договорено адвокатско възнаграждение за защита в наказателното производство, но не било отбелязано същото да е заплатено. За заплащането на адвокатския хонорар свидетелските показания на св.Т. противоречали на тези на св.М., доколкото свидетелят заявил, че дал паричен заем на ищците и лично занесъл парите в адвокатската кантора, а св. М. заявила, че към датата на ареста двамата ищци имали добро финансово състояние, поради което било нелогично ищците да търсят заем за заплащане на невисока сума за адвокатски хонорар. Св.Т. не представил разписка, както за дадената в заем сума, така и за предадената такава в кантората на адвоката.

Въззивникът смята, че обстоятелството по плащане на адвокатския хонорар не подлежи на доказване с гласни доказателствени средства, тъй като договорът за правна помощ представлява сделка, за която законът предвижда писмена форма, а съгл.чл.164, ал.1, т.1 ГПК установяването на съдържанието й, включително и реквизита за платени суми не следва да става с гласни доказателства. Кредитирайки показанията на св.Т. и основавайки съдебния акт на тях, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение.

Счита се още, че съдът неправилно не е приел за основателен довода на ответника- въззивник в настоящото производство за наличие на предпоставки по чл.5 ЗОДОВ за отпадане или намаляване отговорността на държавата. Анализират се доказателства, събрани в наказателното производство въз основа на които се прави заключение, че с поведението си двамата ищци са допринесли за образуваното срещу тях наказателно преследване, привличането им като обвиняеми и задържането им.

В заключение се сочи, че доколкото неоснователен е основния иск неоснователни и недоказани били исковете за лихви и разноски по делото.

От въззивната съдебна инстанция се иска отмяна на обжалваното решение в частта с която е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на двамата ищци обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на повдигнатото им от РП-Сливен обвинение – основание по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, обезщетение за имуществени вреди в размер на 1200 лв., лихви за забава, считано от 03.03.2011г. и разноски в размер на 700 лв. адвокатски хонорар и държавна такса. Иска се обезсилване на решението в частта, с която е осъдена  Прокуратурата на РБ да заплати на двамата ищци обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно задържане под стража за срок от 72 часа – основание по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ.

Да се оставят без уважение предявените от двамата ищци искове, като неоснователни и недоказани, в частта, в която се основават на чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ и като недопустими, в частта, основаващи се на чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ. Иска се осъждане на двамата ищци за заплащане на направените по делото разноски. Евентуално, ако се счете, че исковете за претърпени неимуществени вреди за незаконно обвинение са основателни се иска уважаването им в размер под 1000 лв., като се отхвърлят в останалата им част до пълния предявен размер като неоснователни и недоказани. В тази хипотеза се иска присъждане на законна лихва, считано от 19.03.2011г.

С въззивната жалба не се сочат и представят нови доказателства за събиране във въззивната фаза на процеса.

В съдебно заседание въззивната страна, редовно призована се представлява от представител по право – прокурор при ОП-Сливен, който поддържа въззивната жалба на основанията изложени в нея.

Въззиваемите, редовно призовани се явяват лично и с упълномощен  процесуален представител, съгл.чл.32, т.1 ГПК, който счита въззивната жалба за неоснователна и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира въззивната жалба  за редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок, от надлежно легитимиран субект, имащ правен интерес от атакуване на съдебен акт, чрез постановилия го съд.

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в законен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено в писмена форма и подписано от постановилия го съдебен състав.

Релевираните от въззивника възражения, касателно недопустимост на съдебното решение в частта, с която съда се е произнесъл, като присъдил обезщетение за неимуществени вреди от незаконно задържане са неоснователни. Действително в първоначалната искова молба претендираните от двамата ищци / въззиваеми в настоящото производство/ обезщетения за неимуществени вреди  са оценени поотделно, а именно по 1750 лв. на човек за незаконно задържане под стража и по още по  толкова за незаконно обвинение в извършване на престъпление, или по 3500 лв. на човек неимуществени вреди.

С Определение № 4593/30.12.2011г., първоинстанционният съд извършил доклад на исковата молба и отговора, с който дал правна квалификация на предявените претенции по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. В проведеното първо открито съдебно заседание на 31.01.2012г., пълномощникът на ищците уточнил, че се касае за един иск за неимуществени вреди по отношение на всеки от двамата ищци, а в исковата молба било посочено отделно оценяване на последиците от различни действия, извършени в досъдебното производство. Така предявените искове са допустими, доколкото правото на иск е право на определени лица / надлежни страни/ да възбудят чрез иск производство за разрешаване на конкретен гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо. В случая са налице абсолютните процесуални предпоставки за възникване правото на иск. В диспозитивът на първоинстанционното съдебно решение, произнасяйки се отделно, но в рамките на предявените претенции / като цена на исковете/, присъждайки обезщетение за неимуществени вреди от незаконно „задържане под стража” и незаконно обвинение в извършване на престъпление, съдът не е съобразил постановката, дадена в т.13 от ТР № 3/2004г.  ОСГК ВКС РБ, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално, т.е.обхваща и тези вреди от незаконното задържане под стража. Това обаче е въпрос на правилност на съдебното решение, а не на неговата допустимост / в този см. Р258/22.06.2011г. ІІІ г.о. ВКС – постановено по реда на чл.290 ГПК/.

Ето защо  решението с оглед пълния обхват на обжалването е  допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустими искове, предявени от надлежно легитимирани правни субекти, разполагащи с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

Съдът, като обсъди доводите на страните и прецени събраните  пред районния съд доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

Предявени са при условията на обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди в резултат на водено незаконно наказателно производство, в размер на 3500 лв. за всеки един от ищците и претърпени имуществени вреди в размер на 600 лв. за всеки от тях – платен адвокатски хонорар в хода на проведеното досъдебно производство,  както и искове по чл.86 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва  върху дължимите обезщетения, считано от деня на повдигане на обвинението до окончателното изплащане на сумата.

     Ищците в първоинстанционното производство  К.Д. и Д.Д. претендират обезвреда на претърпени неимуществени и имуществени вреди от образуваното и проведено срещу тях наказателно преследване, изхода на което е  влязло в сила постановление за прекратяване на наказателното производство.

Въз основа на приетото и приложено по делото ДП № 271 „ИП”/2010г., пор.№ 1551/2010г. по описа на РП-Сливен се установява, че досъдебното производство било образувано срещу двамата ищци с Постановление на РП-Сливен от 10.11.2010г. за извършено престъпление с правна квалификация чл.213А, ал.2, т.4, вр.ал.1 НК. На 15.11.2010г. те били задържани за срок от 24 часа, на основание чл.70 ЗМВР, видно от заповеди за полицейско задържане  рег. №№ 954 А и 955А и двете от 15.11.2010г. След задържането им, на основание чл.68 ЗМВР същите са били обискирани / арг. от протоколи за личен обиск на лице, приложени  на л.36, 37 и 40 от делото и  протокол за обиск и изземване – л.42/. На същата дата  били разпитани в качеството им на свидетели / арг. от протоколи за разпит на свидетели – л.19 и 20 от ДП/.

С постановления от 16.11.2010г. на РП-Сливен, наблюдаващият прокурор задържал ищците за срок до 72 часа за довеждането им пред СлРС.

На 16.11.2010г. с постановление за привличане на обвиняем ищцата Д. била привлечена в качеството й на обвиняемо лице за извършено от нея престъпление по чл.213 А, ал.2, т.4, вр.ал.1 НК, след което разпитана в това й качество.

Ищецът Д. бил привлечен като обвиняем също с постановление на разследващ полицай при ОД на МВР Сливен от 16.11.2010г., след което и разпитан.

Видно от постановления от 17.11.2010г. на разследващ полицай при ОД на МВР Сливен е последвало ново привличане на ищците в качеството им на обвиняеми лица, този път за извършено престъпление от тях по чл.213А, ал.2,т.4, вр.ал.1, вр.чл.20, ал.2 НК и съответно били разпитани във връзка с новото привличане.

Наблюдаващият досъдебното производство прокурор внесъл искане в СлРС за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража” по отношение на обвиняемите Д.. Съдът с Определение от 18.11.2010г., държано в открито съдебно заседание отхвърлил искането за задържане под стража  и взел мярка за неотклонение „Подписка” и на двамата обвиняеми. Последвало е депозиране на частен протест срещу така постановения съдебен акт. Въззивното частно наказателно дело било прекратено, тъй като представителят на ОП-Сливен направил заявление, че не поддържа протеста и го оттеглил / арг. от протоколно определение от 25.11.2010г. – л.75 ДП/.

С постановление от 07.01.2011г. на Оп-Сливен срокът за разследване по досъдебното производство бил продължен с два месеца, считано от 10.01.2011г.

На 17.01.2011г. с двамата ищци Димитрови отново бил проведен разпит в качеството им на обвиняеми, а на 10.02.2011г. разследването им било предявено.

С постановление на РП-Сливен от 25.02.2011г. наказателното производство било прекратено, поради липса на извършено престъпление. Препис от това постановление бил получен от защитника на двамата обвиняеми, а на пострадалото лице, редовно връчен на 11.03.2011г. и не е обжалвано по съдебен ред в законоустановения седемдневен срок.

От справка за съдимост / л.25 и 26 от ДП/ се установява, че двамата ищци не са осъждани.

По делото са представени извадки от вестници и интернет издания, от които се установява, че започнатото досъдебно производство станало обществено достояние - случаят бил широко  следен и коментиран от медиите във връзка с всяко едно предприемано процесуално действие на правозащитните органи.

Видно от представените заповеди №№ 388/16.11.2010г. и 11/04.01.2011г. на изпълнителния  директор на НАП, ищцата К.Д. е  служител в ТД на НАП Бургас, ИРМ-Сливен, като същата била временно отстранена от заеманата  длъжност, поради образуваното срещу нея наказателно производство до произнасянето на компетентните органи с надлежен акт, съответно считано от 16.11.2010г. и от 13.01.2011г.

По делото е представена и заповед № 19.51.1/22.11.2010г., издадена от ТД на НАП Бургас и подписана от работодател за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата Д., което писмено доказателство съда намира за неотносимо към настоящия правен спор и не кредитира същото. Прекратяването на трудовото правоотношение, макар и извършено в периода на воденото наказателно преследване е извършено по причина, че длъжността е определена за заемане от държавен служител и няма отношение към наказателното преследване срещу ищцата.

В наказателното производство в неговата досъдебна фаза, двамата ищци били защитавани от адвокат, видно от приложените пълномощни  и договори за правна защита и съдействие с №№ 8830 от 16.11.2010г./ в този договор е вписана дата 16.11.2011г. – очевидно поради допусната техническа грешка при изписването – л.31 от ДП/ и 8832 от 15.11.2010г. – л.36 от ДП. В тези писмени документи е посочено договорено възнаграждение  в размер на 600 лв. от всеки един от двамата ищци, а в графата  платена сума не е отбелязано цифрово изражение  на действително изплатена такава сума.

От представения и приет като писмено доказателство по делото амбулаторен лист № 145/13.01.2012г. се установява, че ищцата Д. се е консултирала с лекар-психиатър, който описал обективното й състояние като неспокойна, напрегната, тревожна и емоционално лабилна личност.

За доказване на твърденията за претърпени неимуществени  вреди са ангажирани гласни доказателствени средства. В производството пред първата съдебна инстанция са разпитани свидетелите Т. – клиент на предоставяните от ищеца Д. счетоводни услуги и М. – бивша колежка на ищцата и семейни приятели.

От показанията на първия свидетел се установява, че същия разбрал за ареста на ищците от медиите, в частност  в-к „24 часа”, както и от съседите  им.  Свидетелят посочва, че няколко дни след ареста, респ. след освобождаването им двамата били видимо разстроени, унили, не им се говорело с никой. Д. бил човек, който обичал вицове, но към него момент и това не го развеселявало. Ищцата Д. постоянно плачела, а Д. бил видимо напрегнат. Двамата се карали помежду си  по незначителни поводи, докато преди това били весели хора. Свидетелят споделя, че  случая бил коментиран в обществото, в кръга от познатите им, тъй като доста хора, знаейки, че се познават са го разпитвали за техния случай.

Съдът не кредитира показанията на св.Т., досежно обстоятелството, че ищеца Д. бил с постоянно главоболие, както и че „останал без зъби” следствие  преживения стрес, тъй като това не са лични възприятия на свидетеля, а чувства споделени му от ищеца. По същите причини не се кредитират показанията  на този свидетел относно, обстоятелството, че много от обслужваните от ищеца фирми се отказали от неговите счетоводни услуги, след като разбрали за воденото наказателно преследване. Това не са факти от обективната действителност, лично възприети от свидетеля, а отново оплаквания, чути от самия ищец.

Съдът не кредитира показанията на св.Т. и по отношение установяването на претърпените имуществени вреди от страна на ищците чрез плащане на адвокатския хонорар в размер на 1200 лв./ по 600 лв. за всеки един от двамата ищци/. Съгласно чл.164, ал.1, т.4 ГПК със свидетелски показания  не може да се доказва погасяването на установени с писмен акт парични задължения.  С посочената норма се има предвид случаите, при които е налице писмено доказателство за паричното задължение, а не непременно писмен договор /сделка/, както смята прокуратурата на основание чл. 164, ал.1, т.1 ГПК.  Така или иначе в конкретния случай свидетелските показания са недопустими, тъй като по делото са представени писмени договори за правна защита и съдействие, респ.пълномощни, в които е договорено задължение за ищците да заплатят адвокатски хонорар в размер на 600 лв. за всеки от тях. Щом като паричните задължения на двамата ищци са установени с писмен акт, а именно посочените по-горе договори за правна помощ, то погасяването на тези задължения не би могло да се установи посредством свидетелски показания. Няма значение размера на задължението, дори да е по-малко от 5000 лв. – погасяването му не може да се установява със свидетели, щом има писмен акт, установяващ възникването му.

От показанията на св.М. се установява, че ищцата Д. следствие на започнатото срещу нея наказателно преследване станала нервна, постоянно плачела и страдала, започнала да пие успокоителни медикаменти. Преди ареста двамата ищци били весели и забавни, а след това станали подтиснати, не им се излизало, не им се говорело. Посочва, че колегите им във фирмата, в която работели заедно с ищцата коментирали случая, а също и че видяла в интернет изданието на „Сливен днес” коментар по техния случай. Съдът не кредитира показанията на св.М. в частта, досежно отношенията на ищцата Д. с бившия й работодател ЕТ”Алани” А.А., касаещи повода за образуването на наказателно производство, тъй като това са чужди мисли и възгледи, тези на ищцата, чути от свидетелката и съответно  преразказани .

В заключение може да се каже, че показанията на двамата свидетели в частите, кредитирани от съда са логични и последователни за  изнесените с тях факти, установяващи личните преживявания на двамата ищци, които са житейски оправдани, предвид ситуацията, в която са се намирали към  момента на воденото срещу тях наказателно преследване.

Установеното от фактическа страна, води до следните правни изводи:

Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконните действия, визирани  в чл.2, ал.1, т.1-7 ЗОДОВ и дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Тази отговорност има обективен характер, произтича от общото задължение на държавата да спазва правата и законните интереси на гражданите и не е обусловена от наличието на вина /виновно поведение/ от страна на конкретно длъжностно лице, причинило с поведението си вредата / чл.4 ЗОДОВ/.

В чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ , законодателят е уредил четири самостоятелни хипотези, при които обвинението в извършване на престъпление е незаконно и съставлява основание за ангажиране отговорността на държавата за вреди.

В конкретния казус  безспорно е  налице влязло в сила постановление за прекратяване на наказателното производство, поради това, че извършеното деяние не е престъпление. По време на наказателното преследване ищците безспорно са преживели неимуществени вреди, изразяващи се в преживени емоционални болки и страдания.

На първо място следва да бъде отговорено на страните по спора, относно продължителността във времето на воденото наказателно производство.

Съгласно действащото законодателство в РБългария, едно лице  - заподозряно в извършване на престъпление не може да участва в досъдебното производство преди формално да му бъде повдигнато обвинение, т.е. да бъде привлечен като обвиняем. До този момент досъдебното производство може да бъде водено срещу неизвестен извършител и следователно без участието на евентуалния обвиняем. Нещо повече в Решение № 14/1999г. Конституционният съд на РБ приел, че привличане към наказателна отговорност, т.е. „наказателно обвинение” по смисъла на чл.127 от Конституцията на страната ни е повдигането на обвинение чрез съставянето и внасяне в съда на обвинителен акт от прокурора.

Терминът „наказателно обвинение” има водещо значение при определяне обхвата на приложимост на чл.6 от ЕКЗПЧОС. Той има автономно значение, определено от Конвенцията, поради което вътрешното законодателство на отделните държави, в частност РБългария има само  отправно значение, но не и решаващо за това, дали по конкретно дело е налице „наказателно обвинение” по смисъла на чл.6 ЕКЗПЧОС.

Европейският съд по правата на човека дефинира понятието „обвинение” като „официалното уведомяване на едно лице от компетентен орган за твърдения, че то е извършило престъпно деяние” / Решението Deweer от 27.02.1980г./ .

В  случая, съдът намира, че наказателното производство е започнало да се води конкретно срещу двамата ищци на 15.11.2010г., когато са били задържани по ЗМВР, тъй като тогава те за първи път са разбрали за образуваното срещу тях наказателно преследване, макар прокурорския акт за това да е от по-ранна дата – 10.11.2010г. Така наказателното преследване продължило малко повече от три месеца, период който не излиза извън рамките на „разумен срок” по смисъла на ЕКЗПЧОС и НПК, поради което не е нарушено правото на ищците на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд, съгл. чл.6  ЕКЗПЧОС.

Безспорно се доказа в процеса, че ищците са изпитвали в известна степен тревоги, относно своето бъдеще, несигурност, преживели са различни негативни психически страдания. Животът им  бил променен в сравнение с този, който са водили преди да започне наказателното производство срещу тях. Задържането им в местата за лишаване от свобода за периода от 16.11.2010г. до освобождаването им от съдебна зала на 18.11.2010г. - в срок 48 часа / макар и не като мярка за неотклонение „задържане под стража”/, неминуемо  се е отразило в негативен аспект върху психиката и на двамата. До този момент те не са били осъждани, не са имали съприкосновение с правозащитните органи, което от своя страна дава ясна картина за голямата степен на стреса и напрежението, преживян от ищците.

Тук е мястото да се отбележи, че за полицейското задържане за срок от 24 часа, считано от 15.11.2010г., държавата в лицето на прокуратурата не следва да носи  отговорност. Надлежен ответник за претърпените неимуществени вреди за този срок би била ОД на МВР Сливен.

Взетата мярка за неотклонение „Подписка”, макар и най-леката предвидена в НПК, също допринесла за настъпването на редица ограничения в правната сфера на лицата. Така например ограничена е била възможността им за свободно придвижване - конституционно гарантирано право на всеки индивид, тъй като необходимостта да се иска разрешение за упражняването му от водещия разследването само по себе си ограничава това право.

Ето защо, следва да се приеме, че исковете за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е доказан по основание.

Размерът на тези вреди, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД се определя от съда по справедливост. За да определи справедлив размер на обезщетенията за двамата ищци, настоящия съд взема предвид сериозността на  преживените отрицателни емоции /напрежение, неудобство и срам пред околните, страх от несигурното бъдеще/ в периода на наказателното преследване, предвид обстоятелството, че спрямо тях не е било повдигано друг път обвинение и не са били осъждани за престъпления от общ или частен характер. От решаващо значение е и обстоятелството, че повдигнатото им обвинение  е било за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК и наказателното производство е станало публично достояние. Неоснователни са възраженията на прокуратурата, че представените извадки от пресата и интернет издания на вестници не сочат като източник на информация ответника. Действително в повечето от тях като източник на дадената в пресата информация се сочи ОД на МВР Сливен и  НАП, но дейността на правозащитните органи в това число и прокуратурата е публична и всеки български гражданин има право на достъп до информация, вкл. и чрез интернет мрежата. Освен това наблюдаващият производството прокурор, съгл.чл.198 НПК има възможност да забрани  разгласяването на материали и информация, свързани с разследването.

От друга страна продължителността на наказателното преследване, както вече се изложи по-горе не е надхвърлила пределите за „разумен срок”. Освен това недоказани останаха и твърденията за отлив на фирми – клиенти на предоставяните от ищеца Д. счетоводни услуги, дори  св.Т. споделя, че и самия той / неговата фирма/ не се е отказал от тези услуги. Обстоятелството, че ищеца е останал без зъби или, че е получил друг здравословен проблем също не се подкрепи с каквито и да било доказателства. Безспорно доказани са преживените от него емоционални страхове, промяната в поведението му от весел човек на замислен и тревожен, стресът изпитан при  задържането му в следствения арест, неудобството и срамът след обществения отзвук на случая. Всичко това е подронило неговата чест и лично достойнство, както и авторитета, с който се е ползвал в обществото –  в кръга на познати, приятели, съседи и т.н. Съдът намира, че справедливият еквивалент на причинените на ищеца Д. неимуществени вреди е сума в размер на 2 000 лв., като искът до пълния предявен размер от 3500 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Ищцата Д., освен стресът изпитан от незаконното наказателно преследване - ареста й в местата за лишаване от свобода, извършените  действия по разследване с нейно участие е преживяла и редица неудобства от в професионален план. Установено е по делото, че именно във връзка с воденото наказателно производство тя била отстранявана на два пъти от длъжността, която  заемала. Честта и достойнството й са били накърнени в по-голяма степен от тези на съпруга й, тъй като нейното име е било спрягано в медиите, във връзка със заеманото служебното положение. Освен това  се доказа, че ищцата и към един по-късен етап от време, близо година след приключване на наказателното производство продължава да има влошено здравословно психическо състояние / арг. от амбул.лист – л.77 от делото/ и то именно по причина на преживените неприятности във връзка с наказателното производство.

Съдът намира, че за така нанесените й морални вреди , ищцата следва да бъде обезщетена със сума в размер на 3000 лв., като искът до пълния  предявен размер от 3500 лв. следва да се отхвърли като неоснователен.

Така определените размери на обезщетенията съответстват на характера и степента на търпените болки и страдания, както и на вида на упражнената процесуална принуда.

С оглед частичната основателност на исковите претенции на двамата ищци, основателни се явяват и акцесорните претенциите за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата. Съгласно т.4 от ТР № 3/22.04.2004г. ОСГК ВКС, отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство. От този момент държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителна давност за реализиране отговорността на държавата.

В конкретния случай прокурорският акт – постановление от 25.02.2011г. на РП-Сливен, с което е било прекратено наказателното производство срещу двамата ищци е влязло в сила на 18.03.2011г., т.е. седем дни след връчването му на пострадалото лице  А.А. / арг. от разписка – л.110 ДП/, тъй като правния интерес да обжалва прекратяването е негов. От тази дата – 18.03.2011г. следва да се начисли и обезщетението за забава върху присъдените обезщетения.

Що се отнася до предявените претенции за понесени имуществени вреди от страна на двамата ищци, представляващи платен адвокатски хонорар в размер на по 600 лв. от всеки от тях, съдът намира същите за неоснователни и недоказани.

Претенцията за разноски, изразяващи се в заплатен от обвиняемия, респ.подсъдимия адвокатски хонорар за осъществяване на защитата му в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, респ.  прекратяване на наказателното производство представляват за него имуществена вреда по смисъла на чл.2, ал.1, т.2 и чл.4 ЗОДОВ, вземането за обезщетение за която срещу държавата се реализира по предвидения в този закон ред по силата на чл.8 ЗОДОВ / Решение № 126/10.05.2010г. по гр.д. № 55/2009г. ІV г.о. ВКС РБ/.

Правото да се търсят разноски намира правното си основание в чл.45 ЗЗД, тъй като по съществото си те представляват вреди, нанесени от неправомерно водене на наказателно производство. На обезщетяване подлежат обаче действително претърпените вреди, т.е. действително разходените суми, в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване. От събраните доказателства по делото, а именно договори за правна защита и съдействие №№ 8830 от 16.11.2010г. и 8832 от 15.11.2010г.  се установява, че е налице договаряне, но не и реално заплащане на договорения от всеки от ищците адвокатски хонорар в размер на 600 лв.

Вече се посочи по-горе в изложението, че свидетелски показания за установяване на погасяване на установени с писмен акт задължения са недопустими, предвид забраната, визирана  в чл.164, ал.1, т.4 ГПК.

В разпоредбите на чл.187 – чл.190 НПК, както и в чл.78 и сл. ГПК, регламентиращи разпределянето на разноските в различните видове производства се има предвид действително извършени такива, като в първия процесуален закон се говори за „направени” разноски, а във втория – „заплатените”.  Възприемането на противното становище би означавало в полза на страна по делото да се присъждат разноски , които тя може никога да не направи, чрез неизпълнение на договорното си задължение за заплащане на уговорения адвокатски хонорар.

В настоящото производство липсват събрани доказателства сумите по двата договора за правна помощ и съдействие да са били изплатени от страна на ищците, респ. липсват доказателства тези суми да са били събрани принудително по реда на заповедното производство, с оглед възможността за това, съгл.нормата на чл.37 от Закона за адвокатурата.

Ето защо следва да се приеме, че воденето на наказателно преследване срещу ищците не е имало неблагоприятни последици в имуществените им сфери и предявените искове следва да бъдат отхвърлени изцяло, като недоказани.

За неоснователно следва да се приеме и възражението, релевирано от страна на Прокуратурата на РБ, досежно наличие на предпоставки за приложение на чл.5 ЗОДОВ и съответно цялостното освобождаване на ответника от отговорност или намаляване на обезщетението поради виновно съпричиняване на вредите от страна на увреденото лице. Държавата се освобождава от отговорност или обезщетението се намалява, когато настъпилия вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия, когато пострадалия с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за поддържане на незаконно обвинение. Такива действия са недобросъвестно направени неистински признания, въвеждане на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъплението. По делото не се установи процесуалното поведение в наказателния процес на който и да е от двамата ищци да е било с такава насоченост, или да е единствения фактор, обуславящ образуваното и водено срещу тях наказателно преследване.

Доколкото първоинстанционият съд е произнесъл диспозитив на решението си, като присъдил обезщетение общо за двамата ищци за неимуществени вреди, то необходимо е решението да бъде отменено изцяло, като се постанови ново решение, съобразно изложените по-горе съображения.

С оглед изхода на спора,  деловодните разноски следва да се присъдят, съобразно уважената част от исковете, като се има предвид, че за въззивното производство не са претендирани такива.В полза на ищеца Д. следва да се присъдят разноски в размер на 146,34 лв., а в полза на ищцата Д.  в размер на 219,51 лв.

Съгласно разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗОДОВ, следва да се осъди Прокуратурата на РБ и да заплати на всеки от ищците  платената държавна такса в размер на по 10,00 лв. за всеки от тях.

 

Ръководен от гореизложеното съдът,

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

ОТМЕНЯ Решение № 101/27.04.2012г. по гр.д. № 7303/2011г. на Сливенския районен съд, като вместо него постановява:

ОСЪЖДА, на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес гр.С., ул.”В.” № *, да заплати на Д.П.Д., ЕГН: ********** *** сума в размер на 2000.00 лв./ две хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.213А, ал.2, т.4, вр.ал.1 и чл.20, ал.2 НК по ДП № 271 „ИП”/2010г. по описа на ОД на МВР – Сливен, пор.№ 1551/2010г. на РП-Сливен, по което наказателното производство е прекратено с влязло в сила постановление от 25.02.2011г. на РП-Сливен, ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от 18.03.2011г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА, на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес гр.С., ул.”В.” № *, да заплати на К.Т.Д., ЕГН: ********** *** сума в размер на 3000.00 лв./ три хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.213А, ал.2, т.4, вр.ал.1 и чл.20, ал.2 НК по ДП № 271 „ИП”/2010г. по описа на ОД на МВР – Сливен, пор.№ 1551/2010г. на РП-Сливен, по което наказателното производство е прекратено с влязло в сила постановление от 25.02.2011г. на РП-Сливен, ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от 18.03.2011г. до окончателното изплащане.

ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен и недоказан  предявеният от Д.П.Д., ЕГН: ********** *** срещу Прокуратура на РБ, иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2, вр.чл.4 ЗОДОВ за заплащане на претърпени имуществени вреди в размер на 600,00 лв. / шестотин лева/ - адвокатски хонорар за защита в  ДП № 271 „ИП”/2010г. по описа на ОД на МВР – Сливен, пор.№ 1551/2010г. на РП-Сливен, по което наказателното производство е прекратено с влязло в сила постановление от 25.02.2011г. на РП-Сливен, ведно със законната лихва върху тази сума.

ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен и недоказан  предявеният от К.Т.Д., ЕГН: ********** *** срещу Прокуратура на РБ, иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2, вр.чл.4 ЗОДОВ за заплащане на претърпени имуществени вреди в размер на 600,00 лв. / шестотин лева/ - адвокатски хонорар за защита в  ДП № 271 „ИП”/2010г. по описа на ОД на МВР – Сливен, пор.№ 1551/2010г. на РП-Сливен, по което наказателното производство е прекратено с влязло в сила постановление от 25.02.2011г. на РП-Сливен, ведно със законната лихва върху тази сума.

ОСЪЖДА, на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес гр.С., ул.”В.” № *, да заплати на Д.П.Д., ЕГН: ********** *** сума в размер на 156,34 лв./ сто петдесет и шест лева и 0,34 ст./, от които 146,34 лв./сто четиридесет и шест лева и 0,34 ст./ - деловодни разноски и 10,00 лв./десет лева/- платена държавна такса.

ОСЪЖДА, на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес гр.С., ул.”В.” № *, да заплати на К.Т.Д., ЕГН: ********** *** сума в размер на 319,51 лв./ триста и деветнадесет лева и 0,51 ст., от които 219,51 лв./двеста и деветнадесет лева и 0,51 ст./ - деловодни разноски и 10,00 лв./десет лева/ -платена държавна такса.

 

Решението е окончателно, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

                   

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ:

                           1.

                           2.