Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  229

 

                                                гр.С., дата 14.11.2012 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на шестнадесети октомври две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                     МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 413 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Образувано е по въззивна жалба против Решение № 33 от 08.05.2012 г. постановено по гр.д. № 338 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Котел. С атакуваното решение, съдът прекратил с развод на основание чл.49 от СК сключения на 10.12.2005 г. в гр.С., граждански брак между ищеца  С.П.С. и ответницата Т.Д.С., поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака, настъпило по вина на двамата съпрузи. Със същото решение съдът предоставил родителските права за отглеждане и възпитание на непълнолетното дете П.С. С., роден на *** г. на майката Т.Д.С., като е постановено, че детето ще живее в жилището, обитавано от майката собственост на нейните родители в гр.С., кв. „Р.”, ул. „Г.О.” № *, като на бащата е определен режим на лични контакти с детето: всяка първа и трета събота и неделя на съответния месец, от 09.00 до 18.00 часа, както и един месец през лятото, несъвпадащ с платения отпуск на майката. Бащата С.П.С. е осъден да заплаща на майката Т.Д.С., като майка и законна представителка на непълнолетното дете, ежемесечна издръжка в размер на 80 лв., считано от влизане в сила на първоинстанционното решение, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска, до настъпване на законна причина за изменение или прекратяването й.

          В жалбата си до съда въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва цитираното решение на Районен съд – гр.С. в следните части: относно вината за прекратяването на брака, относно предоставянето на родителските права върху детето на майката и режим на лични контакти на бащата, също и в частта, с която бащата е осъден да заплаща издръжка на детето, както и в частта за разноските по делото. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Сочи, че от задълбоченият анализ на доказателствата, може да се направи извод за изключителна вина на съпругата Т.Д. за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, тъй като тя му изневерила с друг мъж и напуснала семейното жилище заради него. В подкрепа на това били показанията на свидетеля П., който бил безпристрастен за разлика от свидетеля Ц.. Ответницата се дезинтересирала не само от съпруга си, като напуснала семейното жилище, но и от детето. Единствената причина майката да се върне в България бил предявеният от ищеца иск за развод и настояването от нейните родители. Поради това жалбоподателят твърди, че вината за дълбокото е непоправимо разстройство на брака била нейна. В противен случай тя нямала да прояви интерес към детето, нито да поиска да го види. За периода от напускането на жилището до предявяване на иска, майката не е давала детските за детето, нито издръжка. Жалбоподателят сочи, че майката не притежава необходимите качества, за да възпита и да се грижи за непълнолетния им син. Грижите за детето се полагали от бащата вече от около две години, за което получавал помощ единствено от родителите си. Детето посещавало редовно детска градина, общувало с баща си и неговите близки, към които било привързано. Ответницата не общувала пълноценно с детето, срещите им били само формални. Жалбоподателят изтъква, че ответницата живеела с друг мъж, който бил непознат за детето, освен това той имал друго дете, живеещо при недобри условия. Възразява, че упражняването на родителските права от майката ще се отрази негативно върху психиката на детето, тъй като то би свикнало трудно с новата обстановка, освен това съществувала опасност майката отново да напусне дома на родителите си и да бъде в невъзможност да упражнява изцяло и пълноценно родителските си права. Сочи, че той като родител има по – добри материални възможности, предвид доходите, които получава и добри условия за възпитание и отглеждане на детето. Въззивникът възразява относно анализа на показанията на свидетелката П., тъй като написаното в решението не съответствало на казаното и записаното в съдебно заседание.

          Въз основа на изложеното моли съда да се произнесе с акт, с който да отмени атакуваното решение на районния съд и вместо него да постанови друго, с което бракът между страните да бъде прекратен по вина на ответницата, на него да бъде предоставено упражняването на родителските права върху малолетното дете, а на майката да бъде определен режим на лични контакти и да бъде осъдена да заплаща на бащата като законен представител детето, ежемесечна издръжка в размер на 100 лв., считано от 12.12.2010 г., ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска, до настъпване на законна причина за изменение или прекратяването й. Алтернативно прави искане настоящото производство да бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав, поради необоснованост на решението.

         С въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

                    В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемата Д. е депозирала писмен отговор пред първоинстанционния съд. В него се излагат съображения целящи опровергаване на направените в жалбата оплаквания. Въззиваемата твърди, че атакуваното решение е правилно в частта, относно вината за прекратяването на брака. Това обстоятелство безпротиворечиво се установявало от свидетелските показания по делото. От друга страна въззиваемата не оспорва брачната изневяра, но твърди, че тя се дължала на отчуждението й към ищеца, в резултат на неговото поведение – изнервящи и необосновани финансови разходи, които се отразявали неблагоприятно върху отглеждането на невръстното им дете. Не оспорва и напускането на семейното жилище, но не намира, че по този начин е изоставила детето си. Сочи, че ищецът засегнат от брачната изневяра, използва детето като оръжие срещу нея. Ищецът бил този, който препятствал срещите й с детето, като умишлено целял да изгради образа на лоша майка, с неморално поведение, която не може да се грижи и възпитава детето. По повод оплакването във въззивната жалба в частта, относно упражняването на родителските права, въззиваемата твърди, че ищецът не полагал ежедневни грижи за детето, тъй като живеел на две места. На практика детето се отглеждало от родителите на ищеца и неговата сестра. Самият той не полагал ежедневни родителски грижи, а само когато пребивавал в жилището в гр.С.. Освен това към настоящия момент новият партньор на майката установил отлични отношения с детето, осигурил му семейна атмосфера, видно от социалния доклад. По отношение на материалните възможности на бащата, въззиваемата възразява, че те не доказват в морален аспект благонадеждност и по – добри възпитателски качества, които майката безспорно притежавала.

                    Въззиваемият моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението на първоинстанционния съд потвърдено. Претендира разноски

                    В отговора на въззивната жалба е направено искане да бъдат изслушани двамата родители и да бъде допуснат до разпит един свидетел, относно развилите се след определяне на привременните мерки отношения между новия партньор на въззиваемата и детето.

                    С Определение от закрито съдебно заседание от 12.09.2012 г. съдът се е произнесъл, като е уважил доказателствените искания на въззиваемата Д..

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, се явява лично, представлява се от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК. Поддържа въззивната жалба, няма възражения по доклада на жалбата и отговора. Иска да бъде допуснат до разпит един свидетел, относно това кой полага грижи за детето и при какви условия живее. По същество иска отмяна на атакуваното решение по съображенията изложени във въззивната жалба и присъждане на направените разноски за две инстанции.

          В съдебно заседание, въззиваемата страна, редовно призована, се явява лично. Представляват се и от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Няма възражения по доклада на жалбата и отговора. Моли да му бъдат присъдени сторените по делото разноски. Депозира писмени защита, в която излага подробни аргументи в защита на позицията си.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.

                   С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на обжалваното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно и необосновано в една част и поради това следва да бъде отменено.

                   Настоящият състав на Сливенски окръжен съд, намира, че формираната и изложена в мотивите на решението на районния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което, препраща своята към нея, макар и да не споделя изцяло крайните правни изводи на РС. Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил иска, като иск за развод по чл.49, ал.1 от СК, поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Съществото на спора, пренесено пред въззивна инстанция, е въпроса за вината за настъпилото разстройство на брачните отношения, родителските права върху малолетното дете П. С., личните отношения с детето и  издръжката му. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от първоинстанционния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

                   Наведените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни.

                  Първото оплакване на въззивника по същество касае въпроса, свързан с дълбокото и непоправимо разстройство на брака и вината за това. Настоящият състав изцяло споделя изводите на районния съд, че е налице взаимна вина на двамата съпрузи, довела до дълбокото и непоправимо разстройство на брака. РС въз основа на фактите, които е установил извън всякакво съмнение, е извел заключение, което този състав споделя. Брачната връзка отразява отношения между пълнолетни и равнопоставени правни субекти, които доброволно са избрали да създадат семейство заедно. Вината в брачния процес е понятие, чието съдържание се различава значително от приетото в правната доктрина значение на термина „вина”. За да се избегне елемента на субективизъм в процеса, константната съдебна практика е да се извършва преценка само на фактическото поведение, обективирано в конкретни действия на всеки от съпрузите. Значението на тези действия, пък, се отчита само от гледна точка на взаимоотношенията съпруг-съпруга, майка-дете и баща-дете. Всички прояви на индивидуалния характер и личност на съпрузите са специфични за всеки отделен случай и те не могат да се приведат под общ знаменател. Това, което съдът обсъжда и преценява, е само дали и доколко те нарушават хармонията в семейството и влияят негативно на отношенията вътре в него. Тоест – едно и също поведение в някои случаи може да доведе до разстройство на брачните отношения, а в други – не – според характера, възпитанието, мирогледа на лицата, тяхната толерантност и въобще - нагласата и вижданията им за същността на брака. В тази светлина задълженията на съда се свеждат до това, да изолира конкретни постъпки и да ги съпостави, с отношението, първо - на всеки от съпрузите, и после – на обществото, към съдържанието на брака, а след като констатира разминаване, да прецени по въздействието, което са оказали, дали това води, и в каква степен, до разстройство на брачните отношения, както и кой е носителят на брачната вина.

                 В тази насока са неоснователни оплакванията, че единствената причина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е изневярата на ответницата и напускането на семейното жилище. Анализът на гласните доказателства налага извод за поведение от ищеца С., което от своя страна е провокирало последващите събития свързани с брачната изневяра и напускането на семейния дом от ответницата Д.. По начало причините, мотивирали я да извърши определени действия, са без значение сами по себе си, ако те не съставляват от своя страна брачни нарушения на другия партньор.  Възражението във връзка с кредитирането на показанията по тези въпроси на свидетеля Ц., който бил заинтересован за разлика от свидетеля П. е неоснователно, тъй като факта на брачната изневяра от съпругата и напускането на семейното жилище не са спорни по делото. Те се признават от ответницата Д.. Спорен и пред настоящата инстанция е въпрос за вината за настъпилото дълбокото и непоправимо разстройство на брака, която въззивникът твърди, че е изцяло на неговата съпруга.

                 С оглед на събраните гласни доказателства, които макар и да изхождат от близки роднини на двете страни, поради което се ценят при условията на чл.172 от ГПК, съдът прави извод, че вина за разстройството на брачните отношения имат и двамата съпрузи. Свидетелските показания, въз основа на които съдът е формирал фактическите си констатации, не следва да се дискредитират единствено поради причина, че са косвени. С оглед спецификата на отношенията, е естествено и закономерно да липсват, или да са изключително малко на брой свидетели, присъствали лично и непосредствено при битови ситуации, които касаят едно семейство. Нормално е лицата да възпроизвеждат чуто от всяка от страните, съдът преценява показанията им и степента на достоверност, с оглед всички останали доказателства. От друга страна логично е тези лица да са от кръга на семейството в широк смисъл – например родителите на съпрузите, тъй като се касае за лични отношения, които не са достояние на широк на кръг от лица. От показанията на свидетелите Д. П. и Й. П. се установява, че по време на съвместното им съжителство съпрузите са имали непрестанни финансови проблеми, свързани с постоянна нужда от получаване на средства от роднини – родителите на съпрузите и/или бабата и дядото на съпруга, за да задоволяват ежедневните си потребности. Съпругата се е противопоставяла на този начин на живот, тъй като е считала за унизително и недостойно получаването на помощ за младото семейство от двама възрастни хора, чийто доход се състои в получаване на пенсия. Причината за липсата на доходи в семейството било поведението на съпругът, който предприемал необосновани финансови начинания, без да се съобрази с мнението и противопоставянето на съпругата си, което в крайна сметка ги принудило да живеят на екзистнец минимума. Постепенно бабата и дядото на ищеца също започнали да се оплакват от съвместното им пребиваване с младото семейство в една къща, тъй като възрастните поемали всичките разходи на младите за комунално – битови услуги и храна. Вътрешният бунт на съпругата намирал проявление по различен начин – отказвала да се храни с бабата и дядото на съпруга си, за да не им е в тежест, правила опити да разговаря с него на тази тема, което било причина често да стигат до кавги. През продължителен период от време, предхождащ подаването на исковата молба и напускането на семейното жилище от съпругата, отношенията между двамата са охладнели, тъй като между тях не е имало разбирателство по основани въпроси за съществуването на семейството. Всеки живеел сам за себе си. Между тях не можело да се осъществи нормална комуникация по съществените въпроси за едно семейство, тъй като двамата са имали различни виждания и разбирания. Съпругът е предприемал финансови начинания без подкрепата на съпругата си и тяхната безрезултатност е довела още повече до обтягане на взаимоотношенията в семейството, които в крайна сметка са се отразили негативно и върху общото им дете. През този период от време съпругата започнала връзка с друг мъж, с който съжителства и към настоящия момент – свидетелят Ц. Ц.. С оглед на изложените факти, съдът намира, че и двамата съпрузи са обективирали поведение, което може да бъде квалифицирано като брачна вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Доказателство за отрицателната ескалацията във взаимоотношенията между двамата или по - точно липсата на такива, е решението за напускане на семейното жилище от съпругата Д. на 12.12.2010 г. Същата е предприела някакви действия за отстраняването и разрешаването на семейните проблеми – чрез разговори със съпруга си, но опитите й са останали безрезултатни. В същото време съпругът С. не е демонстрирал активна проява на градивност, целяща заздравяване на брака. От друга страна, ако ответницата Д. е считала, че последното е невъзможно, или не го е желаела, е следвало да предприеме действия за регулиране на положението по надлежен начин – чрез прекратяване на брака. Вместо това, тя е предпочела да запази съществуването му, но без да изпълнява естествените брачни задължения, произтичащи от това и е поела своя самостоятелен път. Въпреки твърденията на свидетеля Ц. Ц.ов /с когото към настоящия момент въззиваемата Д. съжителства/, че причината да не вземе детето със себе си е желанието й нещата да се уредят по законен ред, поведението й говори за противното, тъй като през месец януари двамата напускат страната и причината за завръщането на Д. няколко месеца по – късно е заведеното от съпругът й дело за развод. Самата тя при изслушването и пред въззивния съд споделя „След като заминах те пуснаха дело срещу мен, наложи се да се върна преждевременно, за да водя борбата”. Безспорно в крайна сметка решението, което въззиваемата Д. е взела е рефлектирало и върху третия член на тяхното семейство - малолетното дете П.С. С..

                  По отношение на втората част от оплакванията във въззивната жалба, касаещи упражняването на родителските права и произтичащите от това акцесорни претенции, настоящият състав намира същите за основателни. Предимство по този въпрос би имало общото съгласие на съпрузите, изхождайки от житейската презумпция, че родителите знаят най – добре по какъв начин да се организират след раздялата, така че отглеждането и възпитанието на детето да бъде в негов интерес, но при липсата на съгласие и разбирателство между двамата, се налага съдът да разреши този въпрос. Във връзка с преценката, която съдът следва да извърши по въпроса кой е по подходящият родител, за да постанови родителските права да се упражняват от него, е налице практика на ВС за критериите, които са от значение за решаването му – ППВС № 4/6.12.1962 г., ППВС № 1/12.11.1974 г. Съдът следва да прецени всички обстоятелства, които в своята съвкупност се обозначават като интерес на детето. Изброяването на тези обстоятелства и в чл.59, ал.4 от СК е примерно, тъй като подходът към всеки случай е конкретен и комплексен. От значение са не отделните критерии взети сами по себе си, а съвкупността от обстоятелства, която съдът преценява само с оглед интереса на детето. Семейният кодекс не съдържа легално определение за понятието „интерес на детето”, но от тълкуването на разпоредбите на чл.59, ал.4 във вр. с чл.124,125 и др. от СК може да се заключи, че интересът на детето се свежда в крайна сметка до това, то да бъде отглеждано и възпитавано по начин, който му осигурява нормално физическо, умствено, интелектуално, нравствено и социално развитие, който му създава условия за съобразено с нуждите и наклонностите му образование и възпитание, който го подготвя за живота като самостоятелна и отговорна личност, който му осигурява адекватно упражняване и опазване на неговите лични и имуществени права и интереси и му обезпечава нормално участие в гражданския оборот. Тъй като се касае за интерес на една отделно взета личност, той винаги е нещо конкретно и е резултат от съобразяването на конкретни обстоятелства, във връзка с неговото правилно развитие.

                  При анализа на възприетата от двете инстанции фактическа обстановка,  като се вземат предвид всички значими фактори – субективните - от една страна: възрастта и пола на детето, обичайният му начин на живот, средата, в която то се е адаптирало, отношението му към всеки от родителите му, изразеното лично желание, от друга страна /посочено в социалния доклад/: характера и поведението на всеки от двамата родители, способността да полага в необходимия обем лични и непосредствени грижи към детето, да проведе адекватни и последователни методи за възпитание, възможностите да му осигури спокойна и нормална домашна обстановка и средства за издръжка, както и обективните фактори – перспективите на детето за добро образование и възможности за развитие, за контролирани социални контакти и приспособяване в позната среда, за  изграждане на устойчиви навици и поведение в сигурна битова обстановка, и душевния му комфорт, зависещ изключително от незастрашаване на специфичната, незаместима връзка “баща-син”, въззивният съд счита, че интересът на детето налага  упражняването на родителските права в този момент да се предостави на бащата.

          За да му се откаже това право, каквото е искането на ответницата, е необходимо най-малкото да са дискредитирани по някакъв начин качествата и способностите му на родител и възпитател – в действителност липсват както индикативи, така и доказателства, че той се отнася лошо или безразлично към детето, че влияе зле на възпитанието му, че му вреди морално или му създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици. В случая бащата след напускане на семейното жилище от майката, е демонстрирал категорично способности сам да се справя с всички житейски, битови и ежедневни предизвикателства, свързани с отглеждането на дете на тази възраст. Факторът „помощ от близки” не е решаващ, той може да даде превес само при наличие на сериозни недостатъци и неприемливи качества и поведение на другия родител. Като отрицателно качество на бащата може да се изтъкне създаването на пречки от негова страна на майката за осъществяване на лични контакти между нея и детето. В бъдеще това поведение следва да се изолира от страна на бащата, както и намесата на трети лица в отношенията между бившите съпрузи по повод отглеждането на детето, тъй като това би било причина за изменение на режима относно упражняването на родителски права върху детето, а и в крайна сметка единственият потърпевш от това поведение на родителите е малкото дете, което няма никаква причастност за развилите се между тях отношения. Виждането на съда по въпроса за упражняване на родителските права, намира опора и в действията на въззиваемата Д., която сама на два пъти е взела решение да остави детето за отглеждане на бащата/първо при напускане на семейното жилище на 12.12.2010 г. и по – късно, когато след като е взела детето при себе си решава да напусне страната, с новия си партньор, за да работят в чужбина/. Възпитателските качества на родителите се проявяват както при прякото отглеждане на детето, така и в трудни периоди на избор, какъвто именно е раздялата на родителите. Поведението на въззиваемата показва, че тя също има доверие на бащата във връзка с възпитанието и отглеждането на малкото им дете, което към настоящия момент е на шест години и половина. В съдебно заседание при изслушване на въззиваемата тя заявява, че „Знаех, че там ще се чувства добре, в дома в който си е израснало и ще бъде спокойно детето”. Правилно районният съд е отбелязал, че по принцип вината за дълбокото разстройване на брака е без правно значение за предоставяне упражняването на родителските права. В конкретния случай обаче поведението на въззивницата Д., което се квалифицира като проява на брачна вина от нейна страна, се е отразило негативно и върху психологическото развитие на детето, поради което съдът няма как да не го съобрази при вземане на решение по въпроса кой от родителите да упражнява родителските права. Привързаността на детето към родителя се изразява в емоционалната връзка по между им, свързана с авторитета на родителя и неговото сериозно отношение към родителските му функции. Поведението на въззиваемата Д. поставя под съмнение въпроса за възможностите й да полага адекватни грижи за детето П. за в бъдеще. Положението, в което въззиваемата се намира в момента дава основание да се определи като по – несигурно в сравнение с това на бащата. Интересът на детето налага към момента да се запази статуквото, такова каквото е. Психическият стрес, който малкото дете е преживяло от раздялата на родителите си е факт, който не може вече да бъде променен. Промяната обаче за в бъдеще на установеното положение би имала негативен ефект и експериментите в тази насока биха увеличили само вече създадения огромен стрес за детската психика. Прекият интерес на детето диктува между два, равностойни от битова и материална гледна точка, варианта, да се избере този, който гарантира по-малко стрес и по-кратък период за адаптация – тоест, да се запази статуквото. Не без внимание от страна на съда остава и обстоятелството, че лицето с което майката съжителства в момента, има други две деца, като упражняването на родителските права върху децата е възложено на него като баща, но на практика децата се отглеждат от неговата майка в Ямбол/в този смисъл са показанията на свидетеля И.И./. С оглед именно охраняване най – добрия интерес на детето съдът намира, че към настоящия момент по – пригодния родител за неговото отглеждане е баща му - С.П.С..       

          И двете страни разполагат с хубави битови условия, работят и получават сходни доходи. Така, при съпоставяне на двете съвкупности от обстоятелства в полза на всеки родител, съдът намира, че, предвид изложените съображения, превес има този родител, който в по - голяма пълнота може да осигури едновременно и физическия и душевния комфорт на детето в оптимално съотношение, и в случая това е бащата. Поради това местоживеенето на малолетното дете П. следва да се определи при бащата, тъй като на него се предоставя упражняването на родителските права.

                   Без да се поставя под съмнение обичта, която естествено и майката изпитва към сина си, нито да се омаловажава чисто материалната й възможност да осигури дом и средства за живеене на детето, не може да не се отчетат и обстоятелствата, които дават предимство на ищеца. Ответницата, в твърде дълъг период от време, сама не е полагала лично и постоянно, с физически действия, грижи за ежедневното задоволяване на нуждите на детето и е предизвикала неговото огорчение и недоверие, лишила се е от статута на безусловна опора, каквато то вижда в лицето на баща си. Дали ще е в състояние да поправи това за в бъдеще, е без значение, тъй като процесът на възвръщане на доверието, реинтеграцията й в дома като фигура с авторитет и влизането й в ролята на закрилящ фактор, е дълъг, бавен и с несигурен резултат, а нито специфичната възраст на детето, нито динамиката на живота, позволяват да се експериментира с тази възможност. Откъсването на детето от установилият се с години начин на живот, среда, контакти, и въвеждането му в непознати, доста по - ограничени и несигурни такива, несъмнено ще се отрази негативно на душевното му равновесие и последиците могат да са непредвидимо тежки. Излишно е да се поставя в риск крехката емоционалност на момче в тази възраст. Дори единична проява на егоцентризъм от страна на родителя, детето приема като знак, че не е обичано, разтърсва дълбоко психиката му и поражда несигурност, и безпокойство от повторение, поради което то търси убежище и стабилност в тази обичайна и позната среда, където се чувства важно и обгрижвано.

             На последно място, по повод претенцията на въззиваемата, която тя аргументира с факта, че обича детето си и не желае то да бъде откъсвано от нея, което я мотивира да се бори с правни средства за родителските права върху него, съдът счита, че за щастието и душевния интегритет на детето, е изключително важно то да не бъде подлагано на психологичен натиск, като бъде поставено в ситуация да избира между двамата родители, да се страхува да не нарани някого от тях и да се чувства като средство за въздействие. Поради това най-силната проява на родителска обич понякога се състои в това да се оттеглиш, вместо да преследваш формална победа на всяка цена. Да пожертваш собствените си желания и честолюбие, в името на спокойствието на детето, е висш израз на родителско достойнство и мъдрост, който, обаче, е  въпрос на личен избор, тъй като съдът не може да го наложи насила.

            С оглед изложеното следва да се отмени решението на районния съд в частта, относно родителските права.

            В същото време предоставянето на родителските права върху детето след развода на единия от родителите, не води до приравняване на положението на другия родител на лишаване от родителски права /в какъвто смисъл са изводите на районния съд/. Семейното правоотношение между родителя и детето е самостоятелно и отделно от брачната връзка и между родителите и нейната липса или последващото й прекратяване не се отразява на родителското им качество. Настоящият състав намира, че определянето на един по – разширен режим на лични отношения между детето и неговата майка, ще способства тя да бъде не само номинален, но и реален носител на родителски права спрямо детето си. Постепенно без стрес за детето ще се изгради отново емоционалната връзка майка – дете, който безспорно към настоящия момент, предвид развилите се събития е нарушена. През тези периоди от време тя като родител ще изпълнява родителските си задължения по отглеждане, респ. възпитание и упражняване на надзор спрямо детето. При положението, в което страните не могат сами да решат кое е най – добро за собственото им дете, съдът следва да разреши този въпрос чрез максимално допустимо сближаване на позициите на страните. Когато всеки от родителите настоява да упражнява родителските права, както в настоящия случай, съдът намира за необходимо да насочи страните към поведение, което да направи възможно тяхното дете П. С. да продължи да има реално, а не номинално двама родители, независимо от промяната в отношенията между тях. Целта на разширеният режим на лични отношения е другият родител да не остане настрана от истинските проблемите на детето, а реално да участва в упражняването на родителските правомощия – да участва във вземането на важни решения за личността, здравето и имуществото на детето. Относно интензитета на личните отношения, съдът намира, че възрастта на детето позволява да бъдат определени лични контакти между него и майката всяка събота и неделя от 9 часа на съботния ден до 18.00 часа на неделния ден и един месец през лятната ваканция, несъвпадащ с платения годишен отпуск на бащата. В същото време неразбирателствата между съпрузите не трябва да водят до неразбирателства по между им, като родители. Фиксирани върху проблемите си като съпрузи, поведението им показва, че не отдават полагащото се значение на проблемите, които ще имат занапред като родители. Детето не може и не следва да се използва като оръжие за наказване на другия родител, поради това че са се влошили отношенията между бившите съпрузи. Въпреки проблемите в личните си отношения, родителите следва да ги преодолеят и надмогнат собственото си его в името на общото си дете и да комуникират по въпросите за приоритетите в неговото развитие и за изграждане на ценностната му система, за което носят еднаква отговорност като родители. С оглед упражняването на родителските права от бащата, за него възникват някои специфични задължения, свързани със съществуването на другия родител в условията на създадената обстановка: да не настройва детето против този родител, да не пречи за осъществяване на личните отношения с него, да се грижи за детето лично и да не прехвърля тези грижи на други лица. В противен случай това поведение може да послужи като основание за изменение на мерките и предоставяне на детето на другия родител. Поради това, ако настъпят обстоятелства, променящи коренно настоящото фактическо положение, няма пречка правното положение също да се промени, като се приведе в съответствие с новосъздадената обстановка – като определящ отново ще е интересът на детето, до навършване на пълнолетието му. За да се запази пълноценната връзка на детето и с двамата родители, всеки от тях трябва да носи отговорност за неговото възпитание и развитие, независимо от състоянието на връзката между родителите. При разнопосочни възпитателски методи на всеки от родителите детето ще израсне несигурно и объркано, с неясни ценности и без свои принципи, което в крайна сметка ще рефлектира и върху самите родители.

          С оглед отмяната на решението в частта относно упражняването на родителските права върху П.С. С., следва да се преразгледа и въпросът за издръжката. Съдът намира, че издръжка от 80 лв. месечно е съобразена с нуждите на детето, с оглед възрастта и състоянието му от една страна, и с възможностите на всеки родител, от друга. При определяне размера на месечната издръжка съдът отчита и обстоятелството, че на майката ще бъде определен един по – разширен режим на лични отношения с детето, в които периоди тя ще полага непосредствените грижи за отглеждане и възпитание, които са свързани и със задоволяване на неговите материални нужди. Въззивният съд, в съответствие с правните норми, при преценка на релевантните факти – нуждите на детето и възможностите на родителите, отчитайки кой от двамата ще полага и личните грижи за него, определя размера на издръжката на 80 лв. месечно, поради което искът до пълния му предявен размер от 100 лв., следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. С оглед на това решението на Котелски районен съд следва да бъде отменено и в частта, с която бащата е осъден да заплати държавна такса върху размера на присъдената издръжка, като за същото задължение бъде осъдена майката. 

 

          Тъй като крайните правни изводи на двете инстанции не съвпадат по отношение на всички обжалваните части  на решението, въззивната жалба се явява основателна в една част и следва да се уважи в нея. Решението на Котелски районен съд следва да бъде отменено в неправилните част и потвърдено като правилно и законосъобразно в останалата част.

         В необжалваните части първоинстанционният акт е влязъл в сила.

         С оглед изхода на процеса разноските на страните  за тази инстанция следва да останат така, както са били направени от всяка една от тях. Майката Т.Д. следва да бъде осъдена да заплати по сметка на Сливенски окръжен съд сумата от 115,20 лв., представляваща държавна такса върху размера на присъдената издръжка.

                  Водим от горното и на основание чл.271 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                                      Р      Е     Ш     И  :

 

 

        ОТМЕНЯ Решение № 33 от 08.05.2012 г. постановено по гр.д. № 338 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Котел, В СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ, с които съдът е  

        ПРЕДОСТАВИЛ родителските права за отглеждане и възпитание на непълнолетното дете П.С. С., родено на *** г., на майката Т.Д.С., ЕГН **********, като е постановил, че детето ще живее в жилището, което обитава майката, собственост на нейните родители, находящо се на адрес гр. С., кв. „Р.", ул. „Г. О." № *.

        ОПРЕДЕЛИЛ режим на лични контакти на бащата С.П.С. с непълнолетното дете П.С. С., всяка първа и трета събота и неделя на съответния месец, от 09:00 до 18:00 ч., както и един месец през лятото, несъвпадащ с платеният отпуск на майката.

         ОСЪДИЛ С.П.С.,*** ДА ЗАПЛАЩА на Т.Д. П., ЕГН ********** от гр. С., кв. „Р.", ул. „Г. О." № *, като майка и законна представителна на непълнолетното дете П., родено на *** г. ежемесечна издръжка в размер на 80.00 (осемдесет) лева, до навършване на пълнолетието му, считано от влизане на настоящото решение в сила, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска, до настъпване на законна причина за изменение или прекратяване на издръжката.

       ОСЪДИЛ С.П.С.,*** ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РС Котел окончателна държавна такса в размер на 115.20 лева (сто и петнадесет лева и двадесет стотинки), представляващи държавна такса върху размера на присъдената издръжка, КАТО ВМЕСТО ТЯХ ПОСТАНОВЯВА:

       ПРЕДОСТАВИЯ родителските права за отглеждане и възпитание на непълнолетното дете П.С. С., родено на *** г., на бащата С.П.С.,***, като детето ще живее в жилището, което обитава бащата, собственост на неговите родители, находящо се на адрес гр. С., кв. „Б.", бл. *, вх. *, ап. *.

      ОПРЕДЕЛЯ режим на лични контакти на майката Т.Д.С., ЕГН ********** с непълнолетното дете П.С. С., всяка събота и неделя от 09:00 на съботния ден до 18:00 ч. на неделния ден, както и един месец през лятото, несъвпадащ с платеният отпуск на бащата.

       ОСЪЖДА Т.Д. П., ЕГН ********** от гр. Сливен, кв. „Р.", ул. „Г. О." № * да заплаща на С.П.С.,***, като баща и законен представител на непълнолетното дете П., родено на *** г. ежемесечна издръжка в размер на 80.00 (осемдесет) лева, до навършване на пълнолетието му, считано от влизане на настоящото решение в сила, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска, до настъпване на законна причина за изменение или прекратяване на издръжката.

        ОТХВЪРЛЯ иска на С.П.С.,*** срещу Т.Д. П., ЕГН ********** от гр. Сливен, кв. „Р.", ул. „Г. О." № * за заплащане на ежемесечна издръжка на детето П., родено на *** г., за разликата от уважения размер от 80 (осемдесет) лв. месечно до пълния предявен размер от 100 (сто) лева месечно.

        ОСЪЖДА Т.Д. П., ЕГН ********** от гр. Сливен, кв. „Р.", ул. „Г. О." № * да заплати по сметка на Окръжен съд Сливен окончателна държавна такса в размер на 115.20 лева (сто и петнадесет лева и двадесет стотинки), представляващи държавна такса върху размера на присъдената издръжка.

               ПОТВЪРЖДАВА Решение № 33 от 08.05.2012 г. постановено по гр.д. № 338 по описа за 2011 г. на Районен съд – гр.Котел, в останалата обжалвана част.

     

       В необжалваните части първоинстанционният акт е влязъл в сила.

 

                Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страната, при предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК.

                Препис от решението да се връчи на страните.

 

 

                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                                     

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.   

                                                                                                           

                                                                                                         2.