Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 256

гр. Сливен, 01.11.2012г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                           мл.с.   КРАСИМИРА КОНДОВА

 

при участието на секретаря П.С., като разгледа докладваното от  младши съдия Красимира Кондова въз.гр.  д.  N 490 по описа за 2012 г. за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по реда на глава двадесета  ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство Ж.Т.С. ***. Атакува се Решение № 525/27.06.2012г., постановено по гр.д. № 195/2012г. на СлРС.

С обжалваното решение състав на СлРС прекратил с развод сключения на 19.12.2008г. в гр.С. граждански брак между страните по делото, като приел, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения имат и двамата съпрузи. Предоставил е упражняването на родителските права спрямо роденото от брака малолетно дете С. С. на майката въззиваема в настоящото производство, като определил местоживеене на детето при майка му на адрес гр.С., ул.”Л.Т.” № *. С решението съдът е определил режим на лични контакти на детето с баща му Ж.С. всяка първа и трета събота от месеца от 09,00 часа до 18.00 часаи един месец през лятото, който не съвпада с отпуската на майката до навършване на 5 годишна възраст на детето, като след това е определен режим на лични контакти всяка първа и трета събота и неделя на месеца от 09,00 часа на съботния ден до 18,00 часа на неделния ден и един месец през лятото, несъвпадащ с отпуската на майката. Въззивникът е осъден да заплаща месечна издръжка на въззиваемата в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете, родено от брака в размер на 120,00 лв., считано от 19.01.2012г. до настъпване на законови причини за изменяване или прекратяването й. Постановено е след прекратяване на брака Д.Н.С. да носи предбрачното си фамилно име Г.. С решението страните са осъдени да заплатят държавна такса съответно по 25,00лв., а въззивникът и държавна такса в размер на 172,80 лв. върху определения размер на издръжката. Прекратено е производството по предявеният от ищцата, въззиваема в настоящото производство иск за делба на движими вещи като недопустимо.

Решението се обжалва в частта за вината, определения размер на издръжката и режима на лични контакти на бащата с роденото от брака малолетно дете.

Въззивникът счита, че в тези части постановеното решение е неправилно, поради необоснованост и незаконосъобразност. Правните изводи на съда относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака не почивали на събраните доказателства по делото. Изводът на съда, че въззивника се държал грубо със съпругата си, че не й обръщал внимание и правил скандали в присъствието на детето са необосновани и не се потвърждават от доказателствата по делото. За подобни прояви свидетелствала единствено св.Н. – майка на въззиваемата, като същата посочила един случай през месец декември 2011г., когато въззивникът повишил тон и забранил да се извежда детето навън поради лошото време. Останалите й твърдения не били конкретизирани  нито по време, нито са посочени поводите за лошото поведение на въззивника, за което свидетелствала майката на въззиваемата. Освен това нейните показания не се подкрепяли и от останалите доказателства по делото в това число и показанията на св.Х., с която били съседи и близки. Въззивникът счита, че единствено въззиваемата със своето поведение е допринесла за непоправимото разстройство на брака.

Неправилно съдът приел, че с оглед възрастта на детето и здравословното му състояние следва да ограничи контактите му с въззивника – баща. Не било установено по делото, че въззивника с поведението си застрашава детето, че не е пригоден родител или че детето е отчуждено от него. Напротив установено било, привързаност на детето към въззивника, както и, че последния е полагал грижи за детето заедно с въззиваемата. Въззивникът твърди, че детето не е на такава ниска възраст, която да изисква по-специални грижи, които той не би могъл да полага за два дни два пъти месечно. В тази връзка не било отчетено от съда, че въззиваемата е тази, която не полагала добри грижи за детето – за неговото здраве и хигиена. Не било отчетено и обстоятелството, че майката на въззивника била медицински работник и че здравето на детето не би могло да бъде застрашено, когато детето е при баща си. Съдът определил на въззивникът да взема детето за един месец през летния сезон, без да има опасения за неговото физическо и психоголическо развитие, като същевременно ограничил месечния режим до един ден два пъти месечно. Твърди, че с действащия СК законодателят е въвел по-разширен и гъвкав режим на лични отношения между родители и деца. В отговора на исковата молба въззивникът претендирал именно за такъв режим, който не би навредил на детето.

На следващо място счита, че решението относно определената издръжка също е неправилно. Съдът приел, че с оглед възрастта на детето и обикновените му нужди, тъй като не били специални такива са необходими 180,00 лв. месечно, от които 120,00 лв. следвало да заплаща въззивника, а останалата част да се поеме от майката. Въпреки по-високия доход, който имал въззивникът, счита, че необосновано съда приел, че неговия дял в издръжката на детето следва да бъде два пъти по-голям от този на майката въззиваема. Съдът не отчел обстоятелството, че въззивника изплащал кредит и че това чувствително намалява възможностите му за заплащане на по-висока издръжка. Освен това делът на определената издръжка бил почти два пъти по-висок от минимално определената такава по чл.142, ал.2 СК, а детето било едва на 3 г. и 3 месеца. Твърди, че майката получавала детски добавки за детето в размер на 35,00 лв. месечно, детето не посещавало детска градина и нямало разходи в тази връзка, както и от друго естество.

От настоящата съдебна инстанция се иска отмяна решението в обжалваните му части и да се постанови ново, с което да се признае, че вина за настъпилото дъблоко и непоправимо разстройство на брака има само ищцата – въззиваема. Да се определи разширен режим на лични контакти между въззивника и малолетното дете С., родено от брака, а именно два пъти в месеца – всяка първа и трета събота и неделя, с преспиване от 09,00ч. в съботния ден до 18,00 ч. в неделния ден, както и по време на Великденските, Коледните и Новогодишни празници и рождания ден на детето, като се редуват родителите през година, или въззивника да взема детето през половината от времето на тези празници. Да се определи издръжка над минималния размер по закон, но не повече от 100,00 лв. месечно.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК от насрещната по жалбата страна е постъпил писмен отговор.

С него въззиваемата счита, че  жалбата е неоснователна, а постановеното от СлРС решение е правилно и законосъобразно. Твърди, че режима на лични контаки с детето е правилно определен от съда, а присъдения размер на  издръжката към настоящия момент бил в състояние да осигури условията на живот на детето, които то имало преди развода. Въззивникът нямал други деца, дохода който получавал не би му създало затруднения да заплаща определената издръжка. По делото не били събрани доказателства, че същия изплаща кредит, но счита, че това в случая е и без значение, тъй като издръжката на детето е основен приоритет и задължение на родителя. Твърди, че детето посещавало детски ясли през лятото и предстои да посещава и детска градина след месец септември 2012г. От доказателствата  по делото се установило, че въззивникът има вина за разстройството на брака, тъй като се държал грубо и без необходимото уважение към съпругата си. По време на фактическата раздяла не проявявал интерес към детето – не е пожелавал да го вземе и не се интересувал от него, освен когато било в негов интерес да демонстрира показност. Твърди, че детето било отчуждено от баща си по негова вина. Идеята на законодателя за непрекъснатост на връзката с другия родител след развода била осъществима само и единствено, ако този родител желае контакт, а случая не бил такъв. Иска се потвърждаване на постановеното от СлРС решение.

Насрещна въззивна жалба не е депозирана.

В съдебно заседание въззивникът, редовно призован се явява лично и с упълномощен  от първата съдебна инстанция процесуален представител, като заявява, че поддържа жалбата и моли за отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на ново, съгласно изложението в жалбата.

Въззиваемата, редовно призована се явява лично и с упълномощен процесуален представител, който поддържа отговора на въззивната жалба, счита последната за неоснователна и моли за потвърждаване на постановеното от районния съд решение. Претендира присъждане на деловодни разноски за въззивната съдебна инстанция, съгласно представен списък по  чл.80 ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в законен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено в писмена форма и подписано от постановилия го съдебен състав.

Решението в обжалваните части е допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустими искове, предявени от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред първата и настоящата съдебни инстанции доказателства, намира, че обжалваните части от решението са и правилни, поради което то следва да бъде потвърдено.

Формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА към мотивите на първоинстанционното решение.

Основните оплаквания на въззивника по същество касаят въпросите, свързани с дълбокото и непоправимо разстройство на брака и вината за това, определените от съда лични отношения и контакти на въззивника с малолетното дете, родено от брака, както и определения за това дете размер на месечна издръжка.

По отношение на вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения:

От анализа на показанията на разпитаните в хода на производството пред първата инстанция свидетели безспорно се установява, че причината за раздялата на двамата съпрузи са влошените лични отношения помежду им. Страните по делото не спорят, че са във фактическа раздяла от месец януари 2012г. Показанията на свидетелите Н. и С., първата – майка на въззиваемата, а втората на въззивника, съдът кредитира при условията на чл.172 ГПК, предвид родствената  връзка между тях и страните в спора, а показанията на останалите свидетели, разпитани  по делото, съдът кредитира  като обективни и безпристрастни в частите им, в които същите се допълват от останалите събрани доказателства по делото. Необходимо е да се отбележи, че свидетелските показания са в основата на формираните от районния съд фактически и правни изводи, относно вината за разтрогването на брака, въпреки, че в по-голямата си част всички свидетели, заявяват обстоятелства, на които не са били преки очевидци, а са чували от самите страни по делото. Това обаче съдът намира за нормално, тъй като с оглед спецификата на семейните отношения е напълно естествено и закономерно да липсват или да са изключително малко на брой свидетелите, присъствали  непосредствено при битови ситуации, касаещи отношенията съществуващи в едно семейство. Нормално е свидетелите да възпроизвеждат това, което са чули от всяка от страните, а съдът преценява показанията им и степента на достоверност, с оглед всички останали доказателства.

Настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на районния съд, че вина за дълбокото и  непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи.

Съпрузите, съгласно законодателството на РБ имат равни права и задължения в брака. Отношенията между тях се изграждат на основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството и разбирателство. Тези лични отношения обаче не могат да се установяват принудително, нито със санкция от страна на държавата, нито едностранно от единия съпруг над другия. Това са отношения, основани на взаимни чувства между съпрузите и тяхното изпълнение един към друг не зависи от волята на друго физическо лице или от държавен или съдебен орган.

В конкретния казус сме изправени пред ситуация, в която личните отношения на обич, уважение и разбирателство между двамата съпрузи са изчерпани от своето съдържание. Видно от свидетелските показания, както и от твърденията на самите страни по спора в  продължение на около  две  години съпрузите са се отчуждавали взаимно един от друг. Въззиваемата започнала да игнорира своя съпруг, като предпочитала компанията на своята майка. От раждането на детето последната присъствала ежедневно в дома на страните за да помага в грижите за неговото отглеждане. Това обстоятелство се установява, както от показанията на самата св.Н., така и от тези дадени от св. Х. и св.С.. Показанията на св. Х.  в частта в която, посочва, че никога не е виждала въззивника на разходка с детето, затвърждават неговата теза, че  съпругата му отказвала да излиза с него, когато бил свободен, като същевременно излизала с майка си или пребивавала голяма част от времето в нейния дом. Но от друга страна тези показания установяват и нежеланието на въззивника или недостатъчното му упорство или настояване пред съпругата му, семейството да прекарва повече време заедно. Вместо това той по- често се застоявал пред компютъра и така от своя страна не отдавал нужното внимание и грижа, както към детето, така и към неговата съпруга. В основата на влошените отношения между страните стои обстоятелството, че всеки от съпрузите обвинява в незачитане личността и неуважение другия съпруг. Голяма роля за това изиграла и намесата и ежедневното присъствие на майката на въззиваемата в дома на младото семейство. Така съпрузите постепенно се отчуждили един от друг, като всеки започнал да живее в известен смисъл собствен живот, несъвместим с разбиранията за семеен такъв, вместо взаимно да положат усилия за недопускане на външна намеса във взаимоотношенията им.

С оглед изложеното настоящият съдебен състав приема, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения следва да се поеме съвместно  и от двамата съпрузи.

За упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака малолетно дете от страна на въззиваемата няма спор, както и подадена  жалба, поради което в тази част съдебния акт е влязъл в сила.

По отношение размера на издръжката:

Размерът на издръжката на детето трябва да осигури условията на живот, които то е имало преди развода, освен ако това би създало особени затруднения на дължащия издръжка родител. Този размер не е абсолютна величина и подлежи на  преценка във всеки конкретен случай.

До навършване на пълнолетие правото на децата на издръжка от своите родители е безусловно. Пълният размер на издръжката нужна за детето се разпределя между двамата родители, съобразно техните възможности. Съобразяват се също грижите и издръжката в натура, предоставяни непосредствено от родителя, упражняващ родителските права. Естествено на преценка подлежат и  потребностите на детето, като се съобразят  обикновените условия на живот на деца от същата възраст.

От приложеното удостоверение за раждане на С. С. се установява, че към момента тя е на три години и седем месеца. Житейски известен факт е, че за осигуряване нормалното израстване и правилното физическо и психическо развитие на деца от тази възраст, предвид нуждите от здравословна храна, козметични продукти, дрешки, честата нужда от специализирани медицински грижи и медикаменти са необходими  значителни финансови средства. Страните не спорят, че детето страда от заболяване „астма бронхиале”, а това  се установява и от събраните във въззивната фаза на процеса писмени доказателства – рецептурна книжка на хронично болния, епикризи от 04.05.2012г. и 28.07.2012г., издадени от МБАЛ „Д-р Иван Селимински”-Сливен, етапна епикриза от 04.06.2012г., издадена от МЦ”Д-р Г. ***. Заболяването е хронично, т.е. с траен, постоянен характер, заболяване повтарящо се циклично, което обуславя извод, че детето често през определени периоди боледува от остри распираторни заболявания. Това от своя страна изисква допълнително финансови разходи за закупуването на медикаменти, нужни от една страна за бързото овладяване на астматичните пристъпи, така и на такива лекарствени средства, чиито прием е за по-дълъг период от време с цел превенция на тези пристъпи. Честото боледуване на детето, както и множеството лекарствени средства необходими съответно за  лечението му се установява и от представените рецептурни бланки. Твърденията, че заболяването на детето се дължи на неадекватните грижи, полагани от неговата майка се преценят като голословни и неоснователни, доколкото по делото липсват каквито и да било доказателства в тази насока.

От приложената към доказателствения материал по делото служебна бележка и приходна квитанция № 0137599/08.10.2012г. за платена такса за месец септември, издадени от ЦДГ „Божур” гр.С. се установява, че детето посещава детска градина, месечната такса за което е  в размер на 16,58 лв., което автоматично води до неоснователност на оплакването в жалбата, че детето нямало допълнително разходи  в тази връзка.

Установено е, че месечния доход на ответника – въззивник е в размер на около 830,00 лв. Доходите получавани от майката – въззиваема не са установени по делото, но съда приема, че са по-ниски от тези на въззивника, с оглед направеното от него извънсъдебно признание, посочвайки във въззивната си жалба – цит.”Въпреки по-високия доход, който имам, необосновано съдът е приел……”.

При тези данни съда намира, че нуждите на детето правилно са преценени от районния съд  и определеният  размер на издръжката от  180,00 лева общо за двамата родители  е напълно справедлив и  съответства, както на ежедневните потребности на дете в такава възраст, така и на допълнителната нужда от медицинска грижа и лечение, предвид установеното хронично заболяване. Поддържаното във въззивната жалба, че размера на издръжката от 120,00 лв., определен за заплащане от въззивника  е почти два пъти по-висок от минимално предвидения в закона е неоснователно. При сега действащата  нормативна уредба съдът не е обвързан от определени максимални размери и с оглед на конкретните доказателства по всяко дело  може да определи издръжка, която е в интерес на детето и съответства на доходите на родителя. В конкретната правна хипотеза възможностите на бащата са по-големи от тези на майката, а и той няма   алиментни задължения към други лица. Освен това неговия по-голям дял от общо определената издръжка се обуславя и от  обстоятелството, че въззиваемата полага непосредствените грижи по отглеждането и възпитанието на детето.

Представеният от ответника  договор за кредит не може да промени крайния извод на съда, досежно определения размер на дължимата издръжка. Договорът за този кредит  е сключен на 24.10.2008г., т.е. преди сключването на гражданския брак между страните и не касае по никакъв начин издръжката на роденото от този брак дете. Вноските, които следва да заплаща за погасяване на задължението по кредита и едновременното заплащане на определената издръжка не би довело до промяна на сегашния му начин на живот, в смисъл да се налага да работи допълнително или да се лишава от удовлетворяване на нормалните си потребности, тъй като досега също е заплащал тези вноски, осигурявайки и издръжката на детето. Освен това удръжки или задължения от този вид са  без  значение при определяне възможностите на дължащия издръжка / в този смисъл  ТР № 34/05.12.1973г. ОСГК ВС/. Твърдението, че майката получава семейни помощи за деца в размер на 35,00 лв. месечно е въведено за първи път с въззивната жалба,  а освен това е останало и недоказано.

По отношение на режима на лични отношения между роденото от брака дете и родителя, на който не се предоставят за упражняване родителските права:

Личните отношения между дете и родител са в интерес и на двете страни. При определяне на мерките относно личните контакти на детето и родителя, на когото не се предоставя упражняването на родителските права, съдът изхождайки от обстоятелствата по конкретния случай, трябва да определи режим на лични отношения по такъв начин, че да създаде нормална обстановка за тяхното поддържане. Необходимо е определените с решението мерки да не стават допълнителен източник на спорове между родителите – бивши съпрузи. Законът не определя интензитета на личните отношения и контакти. В това отношение е дадена свобода на съда да преценява конкретните обстоятелства, разбира се ръководейки се изцяло от интереса на детето.

Определеният от първоинстанционния съд режим на лични отношения, настоящата съдебна инстанция намира за сравнително разширен, който в никакъв случай не ограничава правото на детето да контактува и да не губи връзката с другия родител, както и правото на този родител да задоволява своето родителско чувство, да изразява своята обич и привързаност към детето, да полага непосредствени грижи за него и да участва във възпитанието му. Съдът е предвидил, респ. определил както по-кратки, но чести по време лични контакти – два пъти месечно в съботните дни до навършване на пет годишна възраст на детето, след което два пъти в месеца в съботните и неделни дни, така и период за продължителен контакт с детето – един месец през лятото. На този етап така определения режим е най-адекватен, както за малолетното дете, така и за родителите му. С. С. не е отделяна от майка си, а и повечето от времето е прекарвала с нея и баба си по майчина линия. Освен това заболяването от което страда детето се съпровожда обикновено от пристъпи, на които до момента е реагирала основно майката. Обстоятелството, релевирано в жалбата от въззивника, че неговата майка е медицински работник е ирелевантно при определяне режима на лични отношения, тъй като при изпълнение на съдебното решение в тази част, контактите са определени именно за да се осъществяват между детето и другия родител, а не с неговите баба и дядо. Последните имат възможност на собствено основание да търсят, респ. да получат разрешение за такива контакти с детето, съгл.чл.128 СК.

Предлаганият от бащата режим, в известна степен ще бъде осъществен след навършване на пет години от детето, като към момента настоящия съдебен състав счита, че такъв изключително широк режим би довел до объркване на детето, с оглед неговата все още крехка възраст. Освен това е и определен продължителен период за лични контакти в рамките на един летен месец през годината, който заедно с определените краткотрайни, но по-чести визити на този етап не биха довели в никакъв случай до прекъсване на връзката между малолетната С. и нейния роден баща. Разбира се следва да се отбележи и това, че при промяна в обстоятелствата, винаги може да се иска и промяна в определения режим на лични отношения, а и няма пречка страните сами помежду си  при добра воля от тяхна страна да осъществяват режим, какъвто сметнат за най-добър за своето дете.

Поради гореизложеното и тъй като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат по отношение на обжалваните части  на решението, въззивната жалба се явява неоснователна. Решението на СлРС следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в атакуваните му части.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски в тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, като заплати тези на въззиваемата за въззивното производство в размер на 500,00 лв.- платен адвокатски хонорар.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 525/27.06.2012г.,  постановено по  гр.д. № 195/2012г. на СлРС в обжалваните му части.

ОСЪЖДА, на основание чл.78 ГПК Ж.Т.С.,***, ДА ЗАПЛАТИ на Д.Н.С., ЕГН: ********** ***, сума в размер на 500,00 лв./ петстотин лева/, представляваща направени деловодни разноски за платен адвокатски хонорар.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС РБ в едномесечен срок от връчването му при наличие на предпоставките по чл.280 ГПК.

 

                                                                 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

                                                                                     1.

                                                                                     2.