Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 17.10.2012г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на седемнадесети октомври през двехиляди и дванадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 553  по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 550/19.07.2012 г. по гр.д. № 1284/2012 г. на СлРС, с което е осъдено “Вемар” ООД, гр. Сливен, ЕИК 119587363 да заплати на М.Й.Ч. сумата 346 лв., представляваща неизплатено обезщетение по чл. 222 ал. 1 от КТ в размер на едно брутно трудово възнаграждение, за периода 08.02.2012г. – 08.03.2012г., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба на 19.03.2012г. до окончателното изплащане и обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 08.03.2012г. до завеждането на исковата молба на 19.03.2012г. възлизащо на 0.10 лв., отхвърлен е предявения от М.Й.Ч. против осъдено “Вемар” ООД, гр. Сливен иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху посочената сума от датата на прекратяване на трудовото правоотношение – 08.03.2012г. до 08.03.2012г. и са присъдени такси и разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстнационното производство и с нея се атакува само осъдителната част на решението, касаеща присъдената главница. Въззивникът твърди, че в нея то е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон. Заявява, че липсват доказателства, че ищцата е останала без работа за един месец. Безспорно е, че тя е работила 5 дни в друго дружество, но не следва да получава обезщетение по чл. 222 ал.1 от КТ в размер на разликата между възнаграждението й и полученото за този период, след като  не е уведомила работодателя, че е останала без работа. Декларацията й от 05.03.2012г. е подадена преди изтичане на едномесечния срок – 09.03.12г. и с нея само се съобщава, че е работила на друго място 5 дена. Поради това въззивникът счита, че съдът неправилно е направил извод, че се дължи обезщетението, както и, че работодателят е отказал да го заплати доброволно. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени в тази част атакуваното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли и тези искове. Не е направено искане за разноски.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият  е подал писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивния съд да я отхвърли и потвърди първоинстанционното решение в атакуваната част. Излага подробни съображения във връзка с наведените от въззивника оплаквания. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания..

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК /по реда на преупълномощаването/,  поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.  Претендира разноски.

В с.з. за въззиваемата, редовно призована, не се явява, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва жалбата, поддържа отговора и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение,  настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивните жалби оплаквания са неоснователни.

За да възникне правото на уволнения работник или служител да получи обезщетение по чл. 222 ал.1 от КТ, е необходимо да са налице в кумулативна даденост няколко, само обективни, елемента от фактическия състав на тази правна норма – уволнението да е на едно от изчерпателно и лимитативно изброените основания, работникът да е останал без работа или да е постъпил на по-ниско платена такава и това положение да е продължило най-много 1 месец след датата на уволнението.

В настоящия случай се доказа по несъмнен начин от страната, носеща тежестта за това, че са изпълнени всички изисквания на закона – ищцата е уволнена поради намаляване обема на работа, считано от 08.02.2012г., за периода до 08.03.2012г. е останала без работа, с изключение на 5 дни – от 16.02.2012г. до 22.02.2012г., когато е била в трудово правоотношение с друг работодател – “Арекс Фешън” ООД, гр. Сливен, с определено брутно трудово възнаграждение по-малко от получаваното от ответника. Тя е уведомила последния за това обстоятелство с писмена декларация от 05.03.2012г.

Това е достатъчно за да се активира гражданската отговорност на въззивника-ответник да й заплати регламентираното в чл. 222 ал. 1 от КТ обезщетение, което възлиза, съгласно експертното заключение, на 346,10 лв.

Настоящият въззивен състав не може да сподели виждането на въззивника, изложено във въззивната му жалба, че обезщетението не се дължи, понеже вземането на ищцата ставало изискуемо след изтичане на едномесечния срок – в случая – 09.03.12г., след представяне на трудовата книжка и декларация, че е останала без работа за целия период. Представената от нея декларация била с дата 05.03.12г. и в нея само било посочено, че е работила 5 дена от 16 до 22.02.12г. при друг работодател и липсвала молба за изплащане на обезщетението. Поради това въззивникът счита, че не е доказано оставането без работа за един месец и не са спазени указанията за изплащане на обезщетенията по чл. 222 ал. 1 от КТ, дадени с Писмо на МТСГ 26-00-78 от 08.03.1994г.

Действително, за да изплати работодателят обезщетението доброволно, е необходимо работникът да го поиска и да представи трудовата си книжка, за да го увери, че е останал без работа, респективно – е работил, но при по-ниско възнаграждение. В случая по същество съдържаниеито на декларацията, подадена от ищцата може да се изтълкува единствено в този смисъл – с изключване на периода, през който е работила, се очертава периода на оставане без работа. Това, че е подадена на 05.03.12г., докато едномесечният срок изтича на 08.03.12г. /този срок започва да тече от момента на прекратяване на трудовото правоотношение и изтича на същото число на следващия месец/, може само евентуално да даде основание на работодателя да изплати обезщетение само до тази дата, а не да откаже изобщо да го изплати. Но тъй като той не е сторил това доброволно, в спорното исково производство ищцата може да установи с всякакви годни и относими доказателства правнорелевантните факти и тя е сторила това, като е доказала категорично с надлежни и неоспорени писмени доказателствени средства, че през целия исков едномесечен период е била в трудово правоотношение само 5 дни с по-ниско заплащане, а през останалото време е била безработна. Това води до принудителното ангажиране на имуществената отговорност на работодателя.

Указанията, дадени с цитираното от въззивника писмо от 1994г. имат само инструктивен характер, те не могат да дерогират законови норми и не могат да въведат по-строги условия от тези, предвидени от КТ. Неспазването им не води до погасяване на правото на работника да търси по съдебен ред дължимото му обезщетение.

С оглед изложеното въззивният съд намира, че като е уважил иска по чл. 222 ал. 1 от КТ в пълния претендиран размер, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено в тази част.

Тъй като останалите части на решението на СлРС не са засегнати от въззивни жалби, те са влезли в сила и не следва да се обсъждат

С оглед изхода на процеса в тази инстанция отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемата в размер на 150 лв. за адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 550/19.07.2012 г. по гр.д. № 1284/2012 г. на СлРС в обжалваните му части.

 

ОСЪЖДА “Вемар” ООД, гр. Сливен ЕИК 119587363 да заплати на М.Й.Ч. направените разноски за въззивната инстанция в размер на 150 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска под 5000 лв.

 

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   

 

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: