Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 286

гр. Сливен, 16.11.2012 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и дванадесета година в състав:   

      

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                    ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                   мл.с.   КРАСИМИРА КОНДОВА

                                               

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от мл.съдия Кондова  въззивно гражданско дело № 567 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца в първоинстанционното производство „Трейд Транс” ООД гр.Нова Загора, с която атакува  частично Решение № 128/28.05.2012г., постановено по гр.д. № 183/2012г. на РС-Нова Загора.

С обжалваното решение НЗРС признал за установено по отношение на ищцовото дружество, че ответницата С. не дължи сума в размер на 360,00 лв. – неустойка по чл.9 от Договор за паричен заем, сключен между страните на 29.04.2011г.и сума в размер на 1008,00 лв.договорна лихва – 12% месечно върху сумата от 1200 лв.1 считано от 01.05.2011г. до 01.12.2011г.

С решението е признато за установено в отношенията между страните, че ответницата С. дължи на ищцовото дружество сума в размер на 651,50 лв., представляващи разноски по ч.гр.д. № 1442/2011г. по описа на НЗРС. Ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответницата и деловодни разноски в размер на 300,00 лв.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК от насрещната по въззивната жалба страна е постъпил писмен отговор.

Насрещна въззивна жалба не е подадена

Въззивното дружество намира за неправилно постановеното решение в частта, с която е признато за установено, че ответника И.Т.С. *** не дължи на ищцовото дружество сума в размер 360,00 лв. – неустойка по чл.9 от договор за паричен заем, сключен между страните на 29.04.2011г., сума в размер на 1008,00 лв.договорна лихва, съгл.чл.3 от същия договор. В тази част се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което да бъде уважен изцяло предявения установителен иск, а в останалата част решението да бъде потвърдено. Излага подробни съображения за неправилност в изводите на съда, че клаузата в договора за заем, сключен между страните, с която страните уговорили в чл.3 възнаградителна лихва в размер на 12% месечно върху главницата от 1200 лв. е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като приел, че лихва не е уговорена между страните. Неправилен бил извода на съда и по отношение на уговорката в чл.9 от договора за заем за неустойка за забавеното парично плащане в размер на 360 лв.

Въззивникът твърди, че сключената сделка – договор за заем е търговска сделка по смисъла на чл.287 ТЗ и с нея доброволно и без принуда страните са договорили заплащане на възнаграждение за ползването на парите. Срокът на договора бил три месеца, като било уговорено, че в случай че заемната сума бъде върната преди това се дължи възнаграждение само за периода, в който сумата действително е била ползвана. Уговорената лихва била идентична с тези, уговаряни масово при отпускане на малки краткосрочни кредити в България, като в тази насока въззивника посочва различни размери уговаряни лихви при различни търговски дружества, занимаващи се с дейност по отпускане на кредити. Твърди, че договорената възнаградителна лихва била съобразена с динамиката на живота и идеята за бърз оборот на паричните средства и не можело да се говори за отклонение от общоприетите условия при даване на подобни заеми, а оттам и противоречие на тази уговорка с добрите нрави.  По отношение на извода на съда за нищожност на клаузата за неустойка в договора за заем между страните, се сочи, че константната съдебна практика а и според правната теория е напълно валидно уговореното обезщетение за неизпълнение на парично задължение под формата на неустойка, която според свободата на договарянето може и да надвишава размера на  законната лихва за забава. В тази връзка се сочи постановката, възприета в ТР №1/2009г. на ВКС, относно преценката за нищожност на неустойката. Освен това счита за неправилен извода на съда, че било недопустимо кумулирането на законна лихва и неустойка, като посочва, че било недопустимо кумулиране  на неустойка и мораторна лихва / обезщетение за забава/, тогава когато неустойката е уговорена под формата на процент на ден или на месец и двете се претендират за един и същи период от време. В настоящия случай обаче  предвидената в чл.9 от договора за заем неустойка била дължима еднократно към момента на изтичане на падежа и имала изцяло санкционен характер. Претендираната от ищеца- въззивник в настоящото производство законна лихва върху главницата била от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и касаела период от тази дата нататък. От настоящата съдебна инстанция се иска отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново решение, с което да бъде уважен изцяло предявения установителен иск, като в останалата част решението  бъде потвърдено. Претендират се разноски.

В отговора на въззивната жалба въззиваемата намира постановеното решение за правилно и законосъобразно. Счита, че въззивникът неправилно посочва договора за заем да е търговска сделка по смисъла на чл.287 ТЗ, тъй като не е сред сделките, изрично изброени в чл.1, ал.1 ТЗ, нито е сделка, свързана с упражняваното от него занятие, поради което и намира за несъотносими наведените в жалбата аргументи, касаещи уговаряни лихви и неустойки от финансовите институции в страната, които по занаят предоставят парични заеми.

Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски за въззивното производство.

Както с въззивната жалба, така и с отговора страните не са сочили доказателства с искане за събирането им в тази фаза на процеса.

В съдебно заседание въззивното дружество, редовно призовано се представлява от процесуален представител по пълномощие, съгл.чл.32, т.1 ГПК, който поддържа жалбата на основанията, изложени в нея. 

Въззиваемата, редовно призована, не се явява и не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.

  С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че решението в обжалваната част е валидно, но недопустимо. Предвид задължителните указания дадени в т.7 на Тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004 г. на ВКС по тълк.гр.д. № 2/2004 г. на ОСГК и ТК, недопустимостта е порок на обжалваното решение, който и без да е заявен изрично във въззвината жалба, както в настоящия случай, може да бъде констатиран служебно от въззивния съд, т.е. произнасянето на контролния съд е по основателността на подадената жалба, поради което актът по допустимостта на производството ще бъде решение, а не определение.

 Първоинстанционното решение е обжалвано частично и при проверката за неговата допустимост в тази обжалвана част настоящата инстанция констатира, че същото е  недопустимо. Съображенията за това са следните:

 Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Такова е решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, ако съдът е бил десезиран или е разгледал и се е произнесъл по непредявен иск.

В конкретния случай съдът е сезиран с предявен от „Трейд Транс” ООД гр.Нова Загора положителен установителен иск за установяване дължимостта на суми за неустойка по договор за паричен заем между страните, дължими на основание чл.9 от договора и договорна лихва- 12% месечно върху главницата, считано от 01.05.2011г. до 01.12.2011г., съгласно чл.3 от договора за заем по издадена по реда на заповедното производство заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.

Настоящият състав  намира, че дадената от районния съд правна квалификация на иска като такъв по чл.422, вр.  чл.415 ГПК, както в доклада по чл.146 от ГПК по делото, така и в атакуваното решение е правилна. За да даде тази правна квалификация районният съд е съобразил изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, като ги е подвел под хипотезиса на коректната правна норма, но с диспозитива на съдебното решение се е произнесъл по непредявен отрицателен установителен иск.

 В срока за отговор на исковата молба ответницата не е предявила насрещен иск или инцидентен установителен иск.

При произнасянето си по съществото на спора с атакуваното решение първоинстанционния съд се е произнесъл по отрицателен установителен иск, с какъвто иск не е бил сезиран в хода на производството. В правните си изводи съдът е посочил, че предявеният иск има за цел да признае със сила на пресъдено нещо, че ответника дължи на ищеца сумата по издадената   заповед за изпълнение. Приел е, че искът е неоснователен и недоказан, но вместо да го отхвърли, признал за установено по отношение на ищцовото дружество, че ответницата И.С. не дължи сумите за неустойка, съгласно чл.9 от договора за паричен заем и договорна лихва - 12% месечно върху главницата, тъй като тези клаузи били нищожни. Така с атакуваното съдебно решение първоинстанционния съд в нарушение на процесуалните правила и диспозитивното начало на процеса се е произнесъл по непредявен отрицателен установителен иск. Произнасяне по действително  предявения положителен установителен иск с диспозитив, който да формира сила на пресъдено нещо няма. По този начин районният съд е постановил едно недопустимо съдебно решение. Като излязъл извън рамките на диспозитивното начало, съдът е нарушил процесуалните предпоставки, които са от значение за допустимостта на процеса.

Въззивният съд, с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК, извършва служебна проверка относно допустимостта на обжалваното решение и при констатирането на недопустимост, процедира по реда на чл.270, ал.3 от ГПК. Тъй като констатираната недопустимост на постановеното първоинстанционно решение в случая се изразява в разглеждане на непредявен иск /отрицателен установителен иск/ и липсва произнасяне по предявения такъв – положителен установителен иск по чл.422,, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, то въззивния съд следва да обезсили постановеното порочно съдебно решение и да върне делото на същия съд за ново разглеждане и произнасяне по предявения иск от друг съдебен състав.  Въпреки, че в конкретната правна хипотеза съдът е разгледал релевантните за спора факти, то диспозитива на съдебния акт, който поражда силата на пресъдено нещо не касае предявения от ищеца иск. Връщането на делото е необходимо, тъй като ако въззивния съд се произнесе направо по предявения иск, би нарушил инстанционността като принцип на процеса, защото такова произнасяне ще бъде едноинстанционно, без възможност за обжалване пред втора инстанция.

 Поради изложените съображения, настоящият състав намира за безпредметно обсъждането на правилността на атакувания съдебен акт.

При новото разглеждане на делото, първоинстанционният съд следва да съобрази и направените от страните разноски в това производство.

Ръководен от гореизложеното и на основание чл.270, ал.3, предл.3 от ГПК, съдът

 

                                       Р     Е     Ш     И  :

 

ОБЕЗСИЛВА, като НЕДОПУСТИМО Решение № 128/28.05.2012 г., постановено по гр.д. № 183/2012 г. на Новозагорски районен съд в ЧАСТТА, с която е признато за установено по отношение на „ТРЕЙД ТРАНС” ООД, със седалище и адрес на управление гр.Н. З., ул.”Ц. О.” № *, ЕИК 119620144, представлявано от Д.П.Д. и И.Т.С., ЕГН: ********** ***, че И.Т.С., ЕГН: ********** ***  НЕ ДЪЛЖИ  на „ТРЕЙД ТРАНС” ООД, със седалище и адрес на управление гр.Н. З., ул.”Ц. О.” № *, ЕИК 119620144, представлявано от Д.П.Д. сумите:

1.     сумата от 360.00 лв. / триста и шестдесет лева/, представляващи неустойка, съгласно чл.9 от Договор за паричен заем от 29.04.2011г.;

2.     сумата от 1008.00 лв./ хиляда и осем лева/, договорна лихва 12 % месечно върху сумата от 1200 лв., считано от 01.05.2011г. до 01.12.2011г.

 

ВРЪЩА делото на Новозагорски районен съд за ново разглеждане от друг състав на същия съд и произнасяне по предявения иск.

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                 

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                                                              ЧЛЕНОВЕ: 

    1.

    2.