Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 06.12.2012 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение , в съдебно заседание на шести ноември през две хиляди и дванадесета година в състав:

 

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:СВЕТОСЛАВА КОСТОВА

                                                                                    СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 641 по описа за 2012 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

         Производството е въззивно и намира правното си основание в чл. 258 и сл. от ГПК.

 

 

               Образувано е по въззивна жалба на адв. Ц. в качеството му на процесуален представител на „Староселска череша” ЕООД със седалище и адрес на управление с. С.С., общ. С., ул. „*” № * против Решение № 715 от 23.07.2012 г. по гр.д. № 918/2012 г. по описа на Районен съд – Сливен, с което на основание чл.20 б.д от Договор за аренда, вр. чл.28 ал.2 от ЗАЗ е прекратен договор за аренда сключен на 19.02.2009г. между „Мразко – 2002” ООД с правоприемник „Староселска череша” ООД, в качеството му на арендатор и Д.Д. в качеството на арендодател. Със съдебното решение въззивното дружество е осъдено да заплати на въззиваемия деловодни разноски в размер на 1233,20 лева.

Във въззивната жалба е посочено, че така постановеното решение се обжалва изцяло. На първо място решението на РС било нищожно, тъй като било постановено в нарушение на чл.236 ал.2 от ГПК. Подробно са развити доводи за това, че решението на РС е немотивирано и това което е изписано като мотиви е неясно. Посочено е че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено в противоречие на законовите изисквания за допускане разглеждането на съдебния спор по същество. Твърди се, че на практика текста в договора за аренда, сключен между страните, който е предвиждал разрешаване споровете в определени случаи по съдебен ред, противоречи на самия Закон за аренда в земеделието и затова така предявеният иск се явява недопустим. Посочено е че атакуваното решение е неправилно, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на материалния закон. Посочено е на първо място, че искът е бил квалифициран от съда с правно основание чл.20 б.”д” от Договора за аренда, вр. чл.27 ал.1 т.2 чл.28 ал.2 от ЗАЗ. Така дадената правна квалификация била недопустима. Тъй като по принцип предметът на делото се извеждал от това какво са изложили като факти страните в исковата молба, а в конкретния случай искът неправилно е бил квалифициран като такъв по чл.20 б.д от Договора за аренда. Съдът бил допуснал производство за прекратяване на облигационната връзка между страните, като приложил ред, предвиден за разваляне на същата. Освен това съдът не бил разгледал по същество всички приети по делото доказателства, не се бил произнесъл конкретно за това кои факти приема за установени и кои факти приема за недоказани. На следващо място е посочил, че така постановеният съдебен акт е необоснован, тъй като представените по делото доказателства не са били анализирани в тяхната съвкупност, а по-скоро едностранчиво. Страната е посочила, че е изявила желание за заплащане на арендните вноски на ищеца за стопанската 2006г.-2007г., 2007г.-2008г., 2008г.-2009г., 2009г.-2010г. и 2010г.-2011г., но не е могъл да стори това, тъй като не е имал на кого да престира. По отношение на по-старите аренди вноски е посочено, че е изтекла погасителна давност. С въззивната жалба е поискано на първо място да бъде прогласен като нищожен атакуваният съдебен акт, а производството по него да бъде прекратено или върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане. На второ място е поискано обжалваното съдебно решение да бъде обезсилено като недопустимо, а производство по делото да бъде прекратено или върнато на същия съд за произнасяне по предявения иск и на трето място е поискано актът да бъде отменен като неправилен и необоснован, спорът да се реши по същество, като предявеният иск бъде отхвърлен. Били са направени особени искания, които с мотивирано определение съдът е отказал да уважи.

По така депозираната въззивна жалба няма постъпил отговор от ответната страна.

         В съдебно заседание въззивникът се представлява законно от законния си представител С.Т. и от процесуалния си представител адв. Ц., който поддържа въззивната жалба на основанията изложени в нея и  моли същата да бъде уважена. Не се претендират деловодни разноски.

         Въззиваемата страна в съдебно заседание не се явява, представлява се от адв. Дякова, която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Сочи че решението на РС Сливен е правилно и законосъобразно и че при тълкуването на сключения между страните договор съдът е търсил действителната им воля по въпроса, как следва да бъде прекратен договора. Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени деловодни разноски за въззивната инстанция.

         Пред въззивната инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

         Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

         Обжалваното решение е било съобщено на въззивната страна на 01.08.2012 г. в рамките на законно установения двуседмичен срок – на 15.08.2012 г. и била депозирана процесната жалба.

         След преценка на събраните по делото доказателства, съдът направи следните правни изводи:

         Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена в законния срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт, а разгледана по същество същата се явява неоснователна.

Няма спор по делото, че между страните е бил сключен договор за аренда на земеделска земя със срок на изпълнение 15 години и че същият договор не е бил прекратен към момента на подаване на исковата молба пред РС – Сливен. В т. 3 от въззивната си жалба ответникът по иска е признал, че на практика арентния договор не е прекратен между страните, въпреки че според него въззиваемият се е опитал да го прекрати едностранно, като е изпратил нотариална покана. Предвид на това съдът намира, че следва да приеме за установено, че ищецът Д. е имал правен интерес от депозирането на исковата молба за прекратяване на договора за аренда по съдебен ред. Така предявеният иск е бил процесуално допустим. Следва да се обсъди въпросът дали същият е бил основателен.

По делото е представен договор за аренда от 19.02.2003 г., в чл. 20 на който са посочени способите за прекратяването му. В т. „Д” от чл. 20 от Арендния договор страните са се споразумели, че договорът се прекратява при неизпълнение на задължението за плащане на арендна вноска, като е посочено, че в тази хипотеза прекратяването на договора следва да се извърши по реда на чл. 28, ал. 2 от ЗАЗ.

При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 27 и чл. 28 от ЗАЗ е видно, че същите се намират в Глава 6 „Прекратяване на договора „ от закона, т.е. двата текста регламентират два способа за прекратяване на договор за аренда. Единият е извън съдебен и е разгледан в разпоредбите на чл. 27, а другият най-общо казано регламентира съдебната процедура за прекратяване на арендните договори. Макар законодателят да е използвал две понятия в чл. 27 „Прекратяване” на арендния договор, а в чл. 28 да „разваля” арендния договор, практически се касае за процедури, по които се цели да се постигне прекратяване на договорните отношения между страните. В този смисъл и като взима предвид разпоредбата от чл. 9 от ЗЗД съгласно, която страните са свободни да определят съдържанието на договорите, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, съдът намира, че следва да тълкува сключения между страните аренден договор в смисъл, че те са се договорили да прекратят арендния договор при неплащане на арендни вноски по реда предвиден за разваляне на арендните договори. Макар и изрично в чл. 20 т. „д”от Арендния договор да не е изписано , че арендният договор се разваля по реда на чл. 28 ал.2 от ЗАЗ, то този извод се налага при тълкуването на целия текст на чл. 20 т. „д”, тъй като до голяма степен приповтаря разпоредбата на чл. 28 ал. 1 от ЗАЗ. Нещо повече, в този смисъл е и разпоредбата на чл. 28 ал. 2 от ЗАЗ, която предвижда , че когато арендния договор е сключен за срок по-дълъг от 10 години или пожизнено развалянето му следва да бъде извършено винаги по съдебен ред.

Съдът намира, че възраженията на въззивника за това, че първоинстанционния съд не е дал правилна квалификация на предявения иск и за това че е приел за разглеждане един иск, който е недопустим, тъй като при тълкуването на разпоредбата на чл. 20 т. „д” от Договора за аренда следвало да се приеме, че договорът  може да се прекрати единствено извън съдебно са неоснователни. Страната е присъствала в съдебно заседание и не е възразила на правната квалификация дадена от съда по предявения иск. От друга страна тази правна квалификация съответства на изложеното от страните в исковата молба и отговора на исковата молба от фактическа страна.  Не може да се приеме и твърдението на въззивника, че ищецът е следвало да развали договорните отношения едва след като отправи до страната писмено предупреждение по реда на чл. 87 от ЗЗД. Действително такава разпоредба съществува в ал. 3 на чл. 28 от ЗАЗ, но тя касае единствено случаите, когато е сключен договор за аренда за срок по-дълъг от 10 години по отношение на държавни или общински земи, което в случая не е налице. По аргумент на противното договорът за аренда сключен за земи, които не са част от държавния или общински поземлен фонд може да се развали от страните по договора и без да е изпратено писмено предупреждение по реда на чл.87 от ЗЗД.

Съдът не споделя оплакванията на въззивника за нищожност на решението поради липса на мотиви. В трайната си съдебна практика ВКС приема, че е необходимо да няма абсолютно никакви мотиви, за да се приеме, че е налице нищожност на решението. В случая първоинстанционният съд е посочил фактите по делото, коментирал е доказателствата, обосновал е правните си изводи и е стигнал до съответното заключение.

Съдът намира, че са неоснователни оплакванията на въззивника и за това, че първоинстанционното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуален закон, както и че същото е необосновано.

Настоящата съдебна инстанция намира, че предявеният иск за прекратяване на договора за аренда чрез развалянето му по съдебен ред е основателен. За уважаването му е следвало да се докаже, че арендаторът не е изпълнил своето задължение за плащане на арендни вноски. В чл. 2 от сключения между страните договор за аренда е посочено, че арендаторът дължи на арендодателя определена арендна вноска. В чл. 4 и чл. 5 от Договора е посочено, че арендното плащане се извършва за всяка стопанска година и че същото се извършва в първия работен ден след края на стопанската година. В тежест на ответника по иска е било да докаже, че е извършвал плащания по договора за аренда. Страната признава, че не е извършила такива плащания, като сочи, че не е разполагала с банкова сметка ***, по която да преведе арендните вноски  и че в този смисъл е била препятствана от неговите действия и затова счита, че неизпълнението е по вина на кредитора , в случая ищеца по делото. Освен това се позовава на изтекла погасителна давност за вземанията, които са възникнали до стопанската 2006-2007 г., а именно за стопанските години 2003-2004 г.,, 2004-2005 г., 2005-2006 г.

На първо място следва да се уточни, че предявеният по делото иск касае развалянето на арендния договор. В предявената искова молба няма искане за осъждане на ответника да заплати неизплатените арендни вноски. Ето защо, коментирането на въпроса за погасяване на тези задължения може да се извършва единствено във връзка с установяване на обстоятелството, дали са били плащани арендни вноски или не. Съдът намира, че следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД с изтичането на 5-годишната давност се погасяват всички вземания за които законът не предвижда друг срок. Съгласно тази разпоредба вземанията които не са изплатени в 5-годишен срок се погасяват, т.е. те не могат да се установяват по съдебен ред и не могат да бъдат предприемани действия за принудителното им събиране, но това не означава, че не пораждат други действия.  Нещо повече ако погасените по давност вземания бъдат изплатени, платилият няма да има право на иск относно доброволно платеното /чл. 118 ЗЗД/. В конкретния случай следва да бъде отчетено обстоятелството, че ответникът признава, че в този минал период от време, в началото на сключването на договора за аренда, не е заплатил арендното си задължение.

По отношение твърденията за виновно поведение от страна на кредитора, който е възпрепятствал длъжника да заплати задължението си, съдът намира същото за неоснователно. По делото е разпитан свидетелят Дачо Дачев, който е бивш управител на ответното дружество и който е посочил, че ищецът Д. е бил уведомил устно управляващите на ответното дружество за това, че е придобил собствеността на арендованата земя и за това, че не са били изплащани арендни вноски. Съдът намира ,че следва да кредитира неговите показания, въпреки представеното удостоверение от ЧСИ за образувано срещу него изпълнително производство, тъй като по конкретния случай свидетелят е незаинтересовано лице, а обстоятелствата за които свидетелства, съответстват на останалите събрани по делото доказателства.

Следва да се отбележи, че в крайна сметка без съществено значение за разрешаването на спора е установяването на обстоятелството дали ответникът по иска е знаел за факта, че арендованата земя е била прехвърлена изцяло в собственост на ищеца. Достатъчно е да се установи, че на ищеца не са били плащани арендни вноски по договора, което е безспорно установено по делото, включително и от признанието на ответника по отношение на арендните вноски за 2003г. до 2006 г. В този смисъл коментирането на факта, че ищецът е отправил нотариална покана до ответника на която фигурират като изпращащи лица, лицата посочени като арендодатели в арендния договор, след като към този момент той вече е бил придобил изцяло собствеността на арендованата земя, се явява без съществено значение за решаването на спора.

Въззивникът – ответник в производството, не е доказал твърдението си, че се е опитал да престира на ищеца дължимата му ¼ арендна вноска, но същият е отказал да получи престацията и по този начин сам се е поставил в забава. Действително по делото е приложено копие от пощенска разписка с получател Д.С.Д. за сумата от 604,50 лв. изпратена на 17.11.2011 г., за която ответникът твърди, че се е върнала като непотърсена, а ищецът признава, че не е приел, но съдът намира, че следва да приеме дадените в съдебно заседание обяснения от пълномощника на ищеца Д. за това, че пощенският запис не е бил приет, тъй като подателят по него е неизвестно на ищеца лице. Видно от приложената разписка, като подател е посочено лицето Атанас Кирилов Атанасов, за което няма данни да е страна по делото или по договора.

В разпоредбата на чл. 97 ал.1 от ЗЗД е посочено, че ако кредиторът е в забава, длъжникът може да се освободи от задължението си, като предаде дължимото за пазене  в подходящо място определено от Районния съд по местоизпълнение. В изр. 2 - пари, ценни книжа и ценности могат да се оставят за пазене в банка по местоизпълнението и без разрешението от съда. В настоящия случай, длъжникът е можел при твърдяното от него препятствие за изпълнение на задълженията му от страна на кредитора за получаване на арендните вноски, да внесе същите по негова сметка в банка. Не е необходимо такава сметка да бъде разплащателна, както не е необходимо да притежава повече от достъпните му по договора за аренда лични данни. Със сумата по такава сметка би могъл да разполага кредиторът, след представяне на документ за самоличност. В чл. 425 от ТЗ е посочено, че при банков влог в полза на трето лице, ако третото лице почине, вложените пари, ценни книги или други движими вещи се връщат на влогодателя. По аргумент на противното лицето в чиято полза е банковия влог ако е живо, би могло да го ползва.

Що се отнася до т.нар. „паметна записка” съдът намира ,че тя изхожда от страната и е частен документ, който по съдържание ползва нейните твърдения.

С гореизложеното и съдът намира че, крайните изводи формирани от него съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което решението следва да бъде потвърдено.

Пред въззивната инстанция са претендирани разноски от въззиваемата страна, които с оглед изхода на делото следва да бъдат уважени изцяло. Доказани са деловодни разноски в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение и въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна посочената сума.

 

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 715 от 23.07.2012 г. по гр.д. № 918 от  2012 г. на СлРС като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

         ОСЪЖДА  „Староселска череша” ООД , със седалище и адрес на управление: с. С.С., общ. С., ул. „*” № * с управител  С. Д.Т. ДА ЗАПЛАТИ на Д.С.Д. ЕГН ********** *** деловодни разноски за въззивната инстанция в размер на 600.00 /шестстотин/ лв. за платено адвокатско възнаграждение.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от получаване на съобщението пред ВКС на РБългария.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                  2.