Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен,  20.02.2013 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и тринадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНА БАКАЛОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МАРЕВА

                                                                 М. БЛЕЦОВА

 

При секретаря М.Т., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 658 по описа за 2012 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 196 и сл. от ГПК /отм./.

 

Била е депозирана въззивна жалба от адв. Б., в качеството й на процесуален представител на М.Б.П., ЕГН ********** *** и А.С.п.,***4 против решение от 10.12.2009 г. по гр.д. № 3449/2007 г. на СлРС, с което е бил отхвърлен предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 97 ал.1 от ГПК, вр. чл. 108 ал.1 от ЗС за признаване за установено спрямо Община Сливен, че ищците по предявения иск: М.Б.П., А.С.П., Г.Т.П., С.П.П., Н.П.П., П.А.П., А.А.Т., Р.А.П., В.П.П., А.И.П., А.Н.С., С.С.п., И. Д.П., Т.Д.п., Д.П.П., Д. П.П., Т.П.П., М.Й.П., Т.Б.Я., А.Б.П., К.И.П., С.И.П., С.А.М., И.Н.М. и М.Н.П. са собственици на ½ ид.ч. от воденица, находяща се в с. Бинкос, общ. Сливен, състояща се от четири камъка със застроена площ 130 кв.м. и яхър със застроена площ 70 кв.м., заедно с празно воденично място от 7 500 кв.м. и 40 дка върбалак край воденицата, при граници: баир, Бинковска река, К.К. и шосе, като неоснователен и недоказан.

По въззивната жалба депозирана от въззивниците е било постановено решение на Окръжен съдСливен от 28.12.2010 г. по в.гр.д. № 70 от 2010г. Решението е било обжалвано пред ВКС и по него е било образувано касационно гр.д. № 501 от 2011 г. По това дело е било поставено решение № 253 от 25.09.2012 г., с което решението по в.гр.д. № 70/2010 г. е било отменено и делото е било върнато на Окръжен съдСливен за разглеждане от друг състав. В мотивите си ВКС е посочил, че като отхвърлил предявения от касаторите - въззивници в производството, положителен установителен иск за собственост само поради това, че същите не са във владение на имота без съдът да се произнесе относно това дали същите са собственици на имота, въззивния съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено.

В съдебно заседание въззивниците поддържат въззивната жалба и молят същата да бъде уважена, като бъде уважен предявеният от тях установителен иск. Претендират присъждане на деловодни разноски за доверителите на адв. Б..*** в съдебно заседание не се явява представител и не изразява становище.

Пред настоящата инстанция се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника М.П. на 11.01.2010 г., а на А.С.П. на 16.12.2009 г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 23.12.2009 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение , поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Съдът кредитира свидетелските показания на разпитаните пред настоящата инстанция свидетели Н. М. и С.Б., като намира, че същите са обективни, незаинтересовани от изхода на делото и почиват на лични впечатления, придобити от страна на свидетелите. От техните показания става ясно, че е било обществено известно, че наследодателите на ищците са били придобили процесния недвижим имот и че същите са го владели докато се е формирало ТКЗС, след което при окрупняването на земеделските земи имотът е бил включен към ТКЗС „за общо ползване” /свид. М./. Кметството на с. Бинкос било изградило бара на това място, която се стопанисвала от членове на фамилията Пъстракови, но те работили там по трудови правоотношения и им се начислявали трудови дни. Свидетелите сочат, че след демокрацията никой не ползвал имота и че същият се рушал, а вадата, която е доставяла вода за воденицата се ползва от селяните за напояване на градините, като самите селяни излизали на бригада, за да я почистват.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лица с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

По делото е бил предявен установителен иск за признаване установено по отношение на Община Сливен, че ищците са собственици на ½ ид.част от процесния недвижим имот, представляващ воденица, находяща се в с. Бинкос, общ. Сливен, състояща се от четири камъка със застроена площ 130 кв.м. и яхър със застроена площ 70 кв.м., заедно с празно воденично място от 7 500 кв.м. и 40 дка върбалак край воденицата, при граници: баир, Бинковска река, К.К. и шосе, на основание придобиване по наследство.

За да бъде уважен така предявеният иск е следвало да се установи, че спорният поземлен имот е придобит от наследодателите на ищците, въззивници в настоящото производство, на основание годно да ги направи собственици и че правото на собственост не е загубено във времето, както и че съществува в своята пълнота към момента на предявяване на исковата молба.

По делото са налице писмени доказателства, от които може да се установи, че към 21.07.1944 г. наследодателите на ищците С.И.П., Борис И.П. и София С.К. /съпруга на починалия Н.И.П./ са били собственици на ½ ид.част от воденица, находяща се в с. Бинкос, общ. Сливен, състояща се от четири камъка, със застроена площ от 130 кв.м. и яхър със застроена площ 70 кв.м., заедно с празно воденично място от 7 500 кв.м., както и на 40 дка върбалак край воденицата, което право на собственост са били придобили чрез възмездни сделки, осъществени през 1919 г. и през 1944 г.

В исковата молба ищците са направили твърдение, че нито воденицата, нито върбалака и прилежащия терен към воденицата, никога не са били в блок на ТКЗС, нито са били одържавявани по силата на тогава действащите закони.

Съдът намира, че с оглед доказателствата по делото - разпита на свидетелите М. и Б., изготвените съдебно-технически експертизи, самите признания на ищците в исковата молба , че след образуване на ТКЗС воденицата се е ползвала от него, следва да се приеме, че целият имот след образуване на ТКЗС е бил включен в т.нар. Държавен поземлен фонд.

Съгласно Закона за трудовата поземлена собственост /ЗТПС/ през 1946 г. се образувал така нареченият Държавен поземлен фонд, в който са били включени всички частни земи отчуждени от закона /земите, които са били в повече от тези, които лицата са можели да обработват лично по закон/, държавните полски имоти намиращи се извън чертите на населените места, частите от общинските мери останали свободни след определяне размера и закръгляне на мерата, пустеещите земи, маломерните земи и т.н. На практика в държавния поземлен фонд са се включили всички земеделски и горски земи, които не са били предоставени за лично ползване на отделните стопани. Отново съгласно разпоредбата на чл.34 ал.3 от ЗТПС на ТКЗС са се отстъпили земите от Държавния поземлен фонд за вечно и безвъзмездно ползване. По-късно на основание редица нормативни актове на Министерския съвет, АПК, ТКЗС и други държавни предприятия са предоставили на физически лица имоти за „лично ползване”. От изложеното до тук следва извода, че не е било необходимо имотът да е бил включен в активите на АПК или ТКЗС като внесен недвижим имот, за да е собственост на АПК. Освен внесените земи, АПК и ТКЗС са обработвали и  други земи, които са били държавни и са били част от така наречения Държавен поземлен фонд и са им били предоставени за вечно и безвъзмездно ползване.

В разпоредбата на § 4 и §4а от Допълнителните разпоредби на ЗСПЗЗ е посочено, че се прекратява правото на ползване върху земеделските земи предоставени на граждани по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет, на Министерския съвет и че гражданите, на които е предоставено право на ползване върху земите по § 4 могат да придобият право на собственост върху тези имоти при определени предпоставки /построена сграда върху имота и др./.

След приемане на Закона за общинската собственост – ДВ бр.44/1996г., имотите и вещите публична общинска собственост, както и земите от Общинския поземлен фонд и горските територии – общинска собственост не могат да се придобиват по давност.

В настоящия случай след като процесният имот не е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ, както и по реда на разпоредбите на §4 и § 4а от Допълнителните разпоредби на ЗСПЗЗ, същият е останал общинска собственост и съгласно разпоредбата на чл.7 ал.1 от ЗОС, не е можел да бъде придобит по давност.

В настоящия случай , макар воденицата , прилежащото към нея място и върбалака да са били придобити от наследодателите на ищците на основание годно да ги направи собственици , през годините наследниците им – въззивници в производството са загубили правото си на собственост , тъй като не са поискали възстановяването им по реда на ЗСПЗЗ. Ето защо предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд , поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено .

         С оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени деловодни разноски за въззиваемата страна Община Сливен, но такива не са поискани пред настоящия съдебен състав, поради което не следва да бъдат присъждани.

 

         По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

         ПОТВЪРЖДАВА Решение № 937/10.12.2009 г.по гр.д.№ 3449/2007 г. по описа на Сливенския районен съд, като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБългария.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.