Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 21.11.2012 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и първи ноември през двехиляди и дванадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                    НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                    мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 663  по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 524/27.06.2012г. по гр.д. № 8437/11г. на СлРС, с което е осъден Д.С.Д. да заплати на “Евролийз Ауто” ЕАД, гр. С. сумата 2 324, 64 лв., представляващи сбор от неизплатени лизингови вноски с №№ 26, 27, 28 и 29 по погасителен план към Договор за финансов лизинг /ДФЛ/ № 02003998/001 от 03.12.2007г., сумата 122, 07 лв., представляваща сбор от неизплатени неустойки по т. 2.11 от ДФЛ, сумата 838, 83 лв., представляваща сбор от неизплатени застрахователни премии на лизинговия актив и сумата 317, 24 лв., представляваща сбор от неизплатени данъци за лизинговия актив за 2008г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, отхвърлени са исковете за заплащане на данък МПС за 2009 г. и 2010г. и за заплащане на застрахователни премии по застраховки “Гражданска отговорност” и “Каско МПС” до пълните им размери, като неоснователни и са присъдени съразмерно разноски по делото.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва цитираното решение, в отхвърлителните му части, като твърди, че в тях то е неправилно и незаконосъобразно. Заявява, че по отношение на исковете за неизплатени застрахователни премии РС неправилно е свързал дължимостта им с ползването на вещта. Тъй като ДФЛ е прекратен по вина на лизингополучателя, не може той да извлече полза от неправомерното си поведение и да не заплати застрахователната полица, която е бил длъжен да заплати по време на действието на договора. Освен това твърди, че същността на застрахователните договори е такава, че е възможно разсрочването на плащането на премията, но това не означава, че не е дължима изцяло, още повече, че при неплащане на някоя вноска договорът се разваля с обратна сила и не би покрил и периода, в който лизинговият договор е действал. По отношение на иска за заплащане на данък МПС счита, че неправилно първоинстанционният съд го е отхвърлил за 2009г. и 2010г., на основание, че не е представено доказателство за плащането му от ищеца, тъй като той е фактуриран и дължим. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части  и вместо това постанови ново, с което уважи исковете изцяло. Не са претендирани разноски.

Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло жалбата, заявява, че изложените в нея твърдения са неоснователни и моли въззивния съд да я остави без уважение. Счита, че атакуваното решение не страда от дефекти, РС е събрал достатъчно годни и относими доказателства, формирал е правилна фактическа обстановка, която е привел към приложимите правни норми и е достигнал до законосъобразни правни изводи, в съответствие с които правилно е отхвърлил исковете над посочените суми. Моли тази инстанция да потвърди обжалваната част от решението, претендира разноски за въззивното производство.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна и поддържа депозирания отговор. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

 

 

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че атакуваното решение е неправилно в обжалваната част, поради което в нея следва да бъде отменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд по отношение на фактологията.

Въззивният състав не споделя правните изводи на РС касаещи отхвърлителната част на акта, тъй като са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

Производството е било образувано по предявен положителен установителен иск по чл. 422 от ГПК за признаване за установено между страните съществуването на вземането по заявлението по чл. 410 от ГПК, тоест -  че ответникът дължи на ищеца сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение. С оглед обезсилването на тази заповед, ищецът е предприел своевременни процесуални действия за изменение на иска от установителен на осъдителен и е искал от съда, при доказване на същите факти и обстоятелства, да осъди ответника да му заплати същите суми на същото основание.

Произхода на паричните задължения ищецът свързва с наличието на договорна връзка и неизпълнението на част от задълженията, произтичащи от нея, от страна на ответника.

Безспорно е установено, че между ищеца, като лизингодател, и ответника, като лизингополучател, е бил сключен в писмен вид на 03.12.2007г. договор за финансов лизинг с предмет ползване от втория на лек автомобил, собственост на първия, и срок 60 месеца /5 г./, срещу определени месечни вноски. В общите условия, приети от ответника-лизингополучател, подробно са уредени всички права и задължения на страните във връзка с размера на вноските, начина на плащане, обезщетението за забава, допълнителните парични задължения и разноски, произтичащи от вида на вещта и нормативните изисквания, отговорността при неизпълнение и начините за прекратяване на договора извън хипотезата на изтичане на уговорения срок.

Не се спори и по отношение на факта на предсрочното прекратяване на договора от 05.05.2010г., чрез едностранно разваляне от страна на лизингодателя на основание т. 16.1. б. “б” от ОУ, поради неизпълнение на основното задължение за заплащане в срок от 7 дни след падежа на лизингови вноски и други дължими плащания. Лизингополучателят е бил надлежно уведомен за прекратяването, за задълженията му към лизингодателя към този момент, както и за това, че е приведена в действие клаузата на т. 15.2 и последният е обявил пълния размер на всички лизингови вноски и всички други суми, дължими за целия срок на договора, за незабавно изискуеми.

Тъй като не е последвало доброволно плащане, лизингодателят е предприел действия за принудително осъществяване на материалното си право.

Пред РС, при условията на обективно кумулативно съединяване са предявени главни искове за заплащане на сбора от неплатените лизингови вноски, за заплащане на сбор от неизплатени неустойки по ДФЛ, за заплащане на сбор от неплатени застрахователни премии на лизингов актив по ДФЛ по две застрахователни полици и за заплащане на сбор от неплатени данъци на лизингов актив по ДФЛ, заедно с акцесорни претенции за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на исковата молба.

Първоинстанционният съд е уважил изцяло първите два иска и частично – вторите два. По отношение на тях въззивна жалба няма, поради което в тази част решението е влязло в сила.

Предмет на жалбата на въззивника-ищец, е отхвърлителната част на решението с която не се уважават исковете му за заплащане на сбор от неплатени застрахователни премии на лизингов актив за сумата над 838, 83 лв. и за заплащане на сбор от неизплатени данъци на лизинговия актив за сумата над 317, 24 лв. за 2009г. и 2010г.

Мотивите на решаващия съд да отхвърли в тези части исковете са, че ищецът не е доказал, че е заплатил данъка за 2009г. и 2010г. за лизинговия автомобил, предоставен по ДФЛ на ответника, и че заплатените от ищеца застрахователни премии по двете застраховки “ГО” и “Каско МПС” следва да бъдат възстановени от ответника само до датата на прекратяване на лизинговия договор – 05.05.2010г.

Настоящият въззивен състав намира тези аргументи за неприемливи и противоречащи на общите материалноправни разпоредби и валидните договорни клаузи, обвързващи страните със силата на закон.

По отношение на претенцията за заплащане на сбор от неизплатени данъци за лизинговия актив:

Съгласно т. 12.2. от ОУ на ДФЛ, през срока на договора лизингополучателят заплаща всички разходи, произтичащи от изчерпателно изброени в 6 пункта основания, сред които, според б. “г” – и тези, “произтичащи от нормативни и правоприложни юридически актове, касаещи ползването на имуществото в страната и собствеността върху него”, в който кръг без съмнение се включва и задължението за данък, което е годишно.

Несъмнено е, че ответникът не е заплатил такъв за 2009г. и 2010г. и понеже това е негово договорно задължение, по отношение на ангажиране на отговорността му за неизпълнение е без значени дали ищецът е или не е извършил плащане на третото лице /съответната данъчна служба/. Тъй като се касае за договорна отговорност за неизпълнение на парично задължение, а не за извъндоговорна такава за неоснователно обогатяване или деликт, не е необходимо ищецът да е платил и да търси връщане на даденото или да е претърпял вреда и да иска обезщетяването й – той разполага с иск за реално изпълнение на това парично задължение /което може да е само забавено/, заедно с обезщетение за забавата. Действително, разполага и с възможността да изпълни задължението за сметка на длъжника, но правото на избор е в неговата дискресия и в случая той е избрал  това средство за защита на накърненото си право. Поради това и с оглед факта, че той е собственик на автомобила /лизинговия актив/, е  без значение дали вече е заплатил дължимите данъци и ще получи сумата от ответника, или след като я събере от него, ще стори това, тъй като по отношение на третото лице той е данъчно задълженият субект.

Сумите се дължат в целия им размер за двете години, тъй като, както се посочи вече, задължението за данък е годишно и не може да се определя пропорционално на времето, през което действително е ползван автомобила от ответника през 2010г.

Ето защо този иск следва да се уважи в пълния претендиран размер от 1 113, 05 лв. и въззивният съд следва да отмени отхвърлителната част на решението по отношение на него за сумата над 317, 24 лв. и постанови ново, с което осъди ответника да заплати на ищеца и разликата до 1 113, 05 лв.

Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва, претендирана от предявяването на исковата молба на 30.12.2011г. до окончателното изплащане.

По отношение на претенцията за заплащане на сбор от неизплатени застрахователни премии на лизинговия актив:

 Договорът за финансов лизинг между страните е бил прекратен преди изтичане на срока му на 04.12.2012г., от страна на ищеца-лизингодател на 05.05.2010г. с едностранно волеизявление, отправено писмено до ответника-лизингополучател, по вина на последния.

При това положение, съгласно цитираната вече клауза на т. 15.2, пълният размер на всички лизингови вноски и всички други суми, дължими за целия срок на договора, са станали незабавно изискуеми. Сред тези задължения попада и това за заплащане на застрахователните премии по двата договора за застраховка – “Гражданска отговорност” и “Каско на МПС”.

Съгласно разпоредбата на т. 13.1 тези премии се дължат от лизингополучателя за целия срок на ДФЛ – тоест – до 04.12.2012г. и ако такива договори за застраховка са били сключени до този момент, те биха били станали изискуеми в пълен размер, независимо от прекратяването на договора преди предвидения в него срок, щом това е станало при условията на т. 15.1.

Установено е, обаче, че действащите договори за двете застраховки на процесния автомобил са били едногодишни и всеки един е обхващал периода 04.12.2009г. – 03.12.2010г. Поради това застрахователни премии по тях са дължими само за него. Независимо дали застрахователната премия е уговорена да бъде платена еднократно или разсрочена на вноски, със сключването на застрахователния договор тя е изцяло дължима, за да се породи насрещното задължение за целия период на договора. Последният не е с периодичен характер и същността му изключва обвързване на задължението на застрахователя с плащането на всяка отделна вноска и разделянето на престацията му на подпериоди в рамките на срока, зависеща от плащането или неплащането на някоя от вноските.

Спрямо застрахователя са напълно без значение отношенията между лизингодателя и лизингополучателя, включително дали договорът за лизинг е развален и кой от двамата ползва автомобила. Застрахователните договори са сключени по време на действието на ДФЛ и доколкото първият е собственик на застрахованото имущество, а вторият, към момента на сключването им е бил договорно обвързан да заплати застрахователните премии, изпълнението на задълженията по тези договори е изцяло в тежест на лизингополучателя, защото самите застрахователни договори не са прекратени, а всички, останали към момента на развалянето на ДФЛ дължими занапред суми, са станали изцяло и незабавно изискуеми.

Неприемливо е виждането, че вноските се дължат от лизингополучатяля само за този период от срока на застрахователните договори, през който е действал и ДФЛ между него и лизингодателя. Цялото или частичното неизпълнение на задължението за заплащане на застрахователните премии резултира в разваляне с обратна сила на договорите за застраховка, включително и за миналия период, в който ДФЛ между страните по делото е все още действал, и това отново представлява неизпълнение на договорното задължение на ответника по т. 13.1 и т. 13.2 от ДФЛ, което пак ще доведе до ангажиране на договорната му отговорност.

Така въззивният съд счита, че и този иск е основателен и доказан в пълен размер, и следва да се уважи както е предявен – за сумата 1 295, 98 лв. Следва да се отмени отхвърлителната част на решението по отношение на него за сумата над присъдените 838, 83 лв. и да се постанови ново, с което  ответникът бъде осъден да заплати на ищеца и разликата до 1 295, 98 лв.

Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва, претендирана от предявяването на исковата молба на 30.12.2011г. до окончателното изплащане.

В обобщение - щом правните изводи на двете инстанции  се разминават, въззивната жалба се явява изцяло основателна и следва да бъде уважена. Въззивният съд следва да отмени първоинстанционното решение  в обжалваните части и вместо него да постанови ново, с което уважи до пълните им размери горните искове. Следва да присъди и разноските на ищеца за първоинстанционното производство в пълния им направен размер от 206, 12 лв.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззиваемата страна, която следва да понесе своите както са направени, а тъй като  въззивната страна не е направила искане за присъждане на разноски за тази инстанция, такива не й се дължат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 524/27.06.2012г. по гр.д. № 8437/11г.на СлРС В ЧАСТИТЕ, с които:

- е отхвърлен като неоснователен предявения от “Евролийз Ауто” ЕАД, гр. С. против Д.С.Д. иск за заплащане на сбор от неизплатени застрахователни премии на лизингов актив по Договор за финансов лизинг № 02003998/001 от 03.12.2007г., за сумата над 838, 83 лв. до пълния му размер от 1 295, 98 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане,

- е отхвърлен като неоснователен предявения от “Евролийз Ауто” ЕАД, гр. С. против Д.С.Д. иск за заплащане на сбор от неизплатени данъци за лизинговия актив по Договор за финансов лизинг № 02003998/001 от 03.12.2007г., за 2008г., за сумата над 317, 24 лв. до пълния му размер от 1 113, 05 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане,

- е осъдено “Евролийз Ауто” ЕАД, гр. С. да заплати на Д.С.Д. разноски по делото в размер на 212 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

ОСЪЖДА  Д.С.Д. с ЕГН ********** ***, да заплати на “ЕВРОЛИЙЗ АУТО” ЕАД, с ЕИК 131289899, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., р-н И., бул. “Х.К.” № *, ет. *, разликата над 838, 83 лв. до 1 295, 98 лв., ВЪЗЛИЗАЩА на 457, 15 лв, представляващи сбор от неизплатени застрахователни премии на лизингов актив по Договор за финансов лизинг № 02003998/001 от 03.12.2007г. по застрахователна полица № 7109968548 за застраховка “Гражданска отговорност” и по застрахователна полица № 0515937176 за застраховка “Каско МПС”, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяване на исковата молба на 30.12.2011г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА  Д.С.Д. с ЕГН ********** ***, да заплати на “ЕВРОЛИЙЗ АУТО” ЕАД, с ЕИК 131289899, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., р-н И., бул. “Х.К.” № *, ет. *, разликата над 317, 24 лв. до 1 113, 05 лв., ВЪЗЛИЗАЩА на 795, 81 лв, представляващи сбор от неизплатени данъци за лизинговия актив по Договор за финансов лизинг № 02003998/001 от 03.12.2007г., за 2009г. и 2010г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяване на исковата молба на 30.12.2011г. до окончателното изплащане.

 

ОСЪЖДА Д.С.Д. да заплати на “Евролийз Ауто” ЕАД, гр. С. направените разноски за първоинстанционното производство в размер на още 206, 12 лв. над присъдените такива в размер на 696 лв.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска под 5 000 лв.

                   

 

 

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: