Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 12.12.2012г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на дванадесети декември през двехиляди и дванадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 674  по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 740/15.06.2012г. по гр.д. № 7/11г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че С.Х.С. дължи на Етажната собственост на Спа клуб “Бор” Велинград, представлявано от “Балнеа ризортс” АД, гр.Велинград, сумата 695, 70 евро, представляваща неизплатено задължение по т. 4 от решение на ОС на ЕС от 10.07.2010г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично вземане по ч.гр.д. № 6154/10 г. на СлРС и са присъдени разноските по делото.

Във въззивната жалба ответникът в първоинстанционното производство заявява, че решението е незаконосъобразно и неправилно, тъй като РС е допуснал съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. Заявява, че съдът не е събрал поискани от него доказателства за факти, които въззивникът-ответник е изложил в отговора си на исковата молба, не е обсъдил и изложените доводи, които са развити подробно в същия отговор. Освен това счита, че е напълно неправилно становището на РС, че решенията на общото събрание на ОС, които противоречат на повелителни норми на закона са нищожни. Въззивникът заявява, че това виждане е неприемливо и счита, че въззивният съд следва да се произнесе по това възражение. Поддържа изложените в отговора на исковата молба четири свои съображения във връзка с материалната незаконосъобразност на решението на ОС, част от които обосновават нищожност. Поради това моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли като неоснователен предявения установителен иск.

Желае събиране на поисканите от него пред първата инстанция доказателства, чрез назначаване на съдебно-икономическа експертиза, която да отговори на поставените от него в отговора на исковата молба въпроси. Претендира разноски.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Представя заверени копия от съдебно решение по аналогичен спор на ВРС и протокол на ОС на ЕС по това дело и иска да бъдат събрани като доказателствени средства. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба и моли СлОС да не я уважава, а потвърди обжалваното решение.

След докладване на жалбата не са направени нови процесуални искания.

С мотивирано определение, държано в з.с.з., въззивният съд е оставил без уважение доказателственото искане на въззивника.

С определение от о.с.з. въззивният съд е отказал и събирането на представените от въззивника документи, тъй като те не представляват годни доказателства по смисъла на ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

След служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и правилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА към мотивите на СлРС.

Въззивният съд не споделя изцяло правните аргументи на решаващия съд, но счита, че той е достигнал до правилен краен правен извод, поради което решението му следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни.

СлРС, в съответствие с правилата на ГПК, е изолирал релевантните факти, направил е доклад, с който е изяснил на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал правната квалификация на иска, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права. Първоинстанционният съд е разпределил  доказателствената тежест и е посочил на всяка страна кои точно факти с какви доказателствени средства следва да докаже. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства, които впоследствие е ценил поотделно и в тяхната съвкупност. Действително не е обсъдил всички инвокирани с отговора на исковата молба възражения на ответника, като ги е счел за неотносими.

От материалноправна гледна точка първоинстанционният съд е изложил и  съображения, които въззивният съд не споделя изцяло, макар те да не влияят върху крайния резултат.

В отговора на исковата молба ответникът е изложил и развил четири довода, като първите три от тях касаят незаконосъобразността на решението на ОС на ЕС, въз основа на което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение, срещу която е подадено възражение от длъжника, и това е довело до предявяване на настоящия положителен установителен иск.

Ответникът е посочил, че ЗУЕС не предвижда разходите за управление на общите части на сграда в ЕС да се поделят от етажните собственици, поради което определените такива в т.4 от решението са недължими, а и не са разграничени в общата сума от 10 евро на кв.м. тези за управление и тези за поддръжка.

На второ място е заявил, че решението противоречи на разпоредбата на чл. 48 ал. 8 от ЗУЕС, според която разходите за текуща поддръжка на общите части се дължат ежемесечно, а ОС незаконосъобразно е определило срок за изпълнение 31.07.2010г. за годишен период 01.05.2010г.-01.05.2011г.

На последно място ответникът е посочил, че съгласно чл. 51 от ЗУЕС разходите за поддръжка, представляващи най-обикновени консумативни разходи, се дължат от всички обитатели, а обитатели на ЕС са и всички гости на хотела, който е собственост на “Балнеа ризортс” АД, /председател на УС на ЕС/, чрез “Спа клуб Бор- Велинград” ООД, поради което мажоритарният собственик следвало да понесе основната тежест при разпределение на разходите за поддръжка на общите части.

 Всички тези оплаквания обаче, са свързани единствено с въпроса за законосъобразността на това решение, а те се разрешават в производството по чл. 40 на ЗУЕС – по иск за отмяна на решение на общото събрание на ЕС. Ответникът признава, че не е предявил в предвидения от закона срок такъв иск и при това положение решението става задължително за него и подлежи на изпълнение. Горните съображения не могат да бъдат дискутирани в настоящото производство и не може да се сподели виждането на ответника, че неоспорването на решението на ОС не санира неговите пороци тогава, когато те обосновават незаконосъобразност, тъй като това би означавало изначално да се обезсмисли процедурата за атакуване на акта пред съда.

Последният аргумент на ответника е свързан с твърдяна от него нищожност на решението на ОС на ЕС, и доколкото тя може да се въведе безсрочно както по исков път, така и чрез възражение, което ответникът е сторил с отговора на исковата молба, въззивният състав счита, че следва да се произнесе по него.

Във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно, тъй като изцяло погрешно РС е счел, че решенията на общото събрание на етажната собственост не могат да бъдат нищожни. Твърдейки обратното, и защитавайки тезата за нищожност, в конкретния случай, с противоречие на морала  - поради прекомерност на възложените върху етажните собственици ангажименти, въззивникът-ответник се домогва да елиминира това решение като годен изпълнителен титул по чл. 38 ал. 2 от ЗУЕС и така да отхвърли от себе си тежестта за изпълнение на паричното задължение, установено с него.

Настоящият състав също намира позицията на решаващия съд по този въпрос за неправилна. Вярно е, че решението на ОС на ЕС не е сделка по смисъла на ЗЗД, но тъй като обективира обща воля, на която се придава от закона обвързваща сила спрямо определен кръг от адресати и може да породи промяна в правната им сфера – тоест – създава права и задължения за тях, и щом правната норма е предвидила ред за осъществяване на съдебен контрол за законосъобразност, няма причина да се откаже извършване на преценка и въобще за валидността на този акт. Приложими са общите правила, уреждащи въпросите за действителност на сделките, разписани в ЗЗД, така, както те се прилагат по аналогия когато се изследва валидността на съдебно решение, на решение на ОС на кооперации, на ОС на търговски дружества и т.н.

Ето защо въззивният съд счита, че използваното отбранително средство е годно и допустимо, но в случая – неефективно. Ответникът се позовава на такъв дефект на решението по т. 4 на ОС на ЕС, свързващ го с изначална невъзможност да породи целените правни последици – противоречие с морала.

Ключовият довод на въззивника-ищец се състои в твърдението, че с решението за вноските се осигуряват неадекватно високи постъпления за поддръжка на общите части, а притежателите на хотела акумулират печалби от това, като основната тежест по поддръжката се поема от притежателите на отделните обекти.

За да се приеме, че е налице накърняване на добрите нрави, каквато е предпочетената от законодателя формулировка, при липса на легална дефиниция, съдържанието на понятието се извлича от общоприетите етични възгледи и правила на поведение. Противоречащо на добрите нрави може да бъде неравноправно третиране на лице в по-слаба позиция, използване на недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, провеждане на недобросъвестна конкуренция и други подобни. Никоя от тези конструкции не е приложима в настоящия случай. Тезата на въззивника гравитира около идеята, че приетата сума като вноска за разходи за управление на поддръжка, е необосновано висока, което по начало също би могло да се счете за конфронтиране с добрите нрави.

За доказване на тази своя защитна линия, ответникът е поискал допускане на съдебно-икономическа експертиза, която да посочи какви приходи за финансовата 2009г. и 2010г. е реализирало “Сирона пропърти мениджмънт” ООД в изпълнение на договора си със “Спа клуб Бор-Велинград” ООД и ЕС, какви разходи е направило за същата финансова година това дружество в изпълнение на договора и каква част от разходите са били направени за консумативи, каква – за управление.

Така поставените въпроси касаят евентуално неточно или недобросъвестно изпълнение на договорните задължения, но не могат да се отнесат към “моралността” на определената вноска. За да се квалифицира тя като такава, е необходимо да се съпостави размерът й с действително необходимите разходи за управление и поддръжка, изчислени съобразно редица специфични особености като вид, местонахождение, размер и предназначение на имота – ЕС, стандартите на такова заведение, санитарно-хигиенни изисквания, и т.н. Доколкото сумата, която се търси от ответника – 695, 70 евро за една календарна година, е изчислена по идентичен начин както и сумите, определени да се дължат от всеки от етажните собственици, и като се вземе предвид свободата, дадена на общото събрание от ЗУЕС при определянето на вноските /без да има фиксиран от правна норма минимален или максимален размер/, въззивният съд счита, че липсва директен еднозначен и недвусмислен израз на противоречие с добрите нрави в обсъжданата т.4 от решението на ОС на ЕС. Ответникът не е нито противопоставил такава сума, която сам счита, че би отговаряла адекватно и на действителните нужди и на моралните критерии, нито пък е ангажирал своевременно надлежни доказателствени средства, които да установят размера й, за да бъде той съпоставен с приетия от ОС.

Въпросът как се разпределят приходите от страна на изпълнителя по договора за поддръжка и обслужване във връзка с изпълнението на този договор, са ирелевантни към настоящия спор. Те касаят вътрешни отношения между търговци, чийто източник са други договори, а не коментираното решение на ОС на ЕС.

Поради това този състав счита, че последното не е нищожно поради противоречие /на т. 4/ с добрите нрави и това възражение не може да постигне правопрепятстващ ефект спрямо уважаването на предявения иск.

Извън това следва да се отбележи, че не може да се приеме, че първите три възражения обуславят нищожност поради противоречие на закона съгласно разпоредбата на чл. 26 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД. По принцип противоречието на закона е субсидиарно основание спрямо останалите основания за нищожност и намира приложение само, когато дадено нарушение  не е предвидено като отделно, специално основание за недействителност. В случая по начало ответникът-въззивник се позовава на такъв факт, който обосновава самостоятелно предвидено от правната норма основание за нищожност – накърняване на добрите нрави, така че, най-напред по тази причина, хипотезата за противоречие на закона няма приложение.

На второ място, тя не намира израз в разглежданата фактическа обстановка. Противоречието на закона, като основание за нищожност, се изразява в съществена колизия с фундаментална, изрична и императивна законова норма, която пречи на самото създаване на правното положение. Достатъчно е обективното несъответствие на сделката с повелителна правна норма или принцип, субективни елементи като знание или намерение не се изискват, а страните действат пряко, директно контра легем, без значение дали знаят за тези норми или не.

Отнесено към конкретната фактология, това изискване няма покритие – твърдените противоречия касаят виждането на ответника, че неправилно са приложени разпоредбите на ЗУЕС. С атакуваната точка 4 от решението на ОС на ЕС собствениците са определили размера на паричните вноски за разходите за управление и поддържане на общите части на сградата на 10 евро годишно за всеки притежаван от тях кв.м. за периода 01.05.2010г. – 01.05.2011г.

Правомощията в тази насока на общото събрание са осигурени с разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 5 от ЗУЕС, съгласно която “ОС...определя размера на паричните вноски за разходите за управлението и поддържането на общите части на сградата.” Няма регламентиран механизъм за разпределението им като такива “за управление” и такива “за поддръжка”, или законоустановен алгоритъм за изчисляването им, каквито са оплакванията на ответника. Според нормата на чл. 48 ал. 8 от ЗУЕС за поддържането на общите части на ЕС собствениците, ползвателите и обитателите на самостоятелни обекти правят ежемесечни вноски, чийто размер се определя именно с решение на ОС /или с правилник за вътрешния ред/. Разпоредбата на чл. 51 от ЗУЕС касае разпределението на разходите между собственици, ползватели и обитатели на ЕС.

Така, доколкото спорното решение е взето от орган, разполагащ с правомощия за това, има за предмет въпрос от неговата компетенция и намира опора в разпоредбите на ЗУЕС, в действителност ответникът навежда доводи за неправилно, според него, приложение на нормите на закона /част от които са диспозитивни/ – във връзка с неразграничаването по вид на разходите, с несъразмерното им разпределяне и с периодичността на плащането, а не такива за съществена колизия с императивни разпоредби, чието съществуване да бъде нетърпимо в правния мир. Тоест – тези съображения са могли да бъдат във фокуса на съдебен спор във връзка с евентуална отмяна на решението на ОС като незаконосъобразно, но както вече се посочи – правото на този иск не е упражнено своевременно.

Не представлява противоречие на закона в горния смисъл и въведеното с отговора твърдение, че е “налице договаряне сам със себе си” – според чл. 11 ал. 1 т. 11 ОС на ЕС може да приеме решение за възлагане на дейности по поддържането на общите части на сградата на ЮЛ или на ФЛ срещу възнаграждение и в случая е взето такова за възлагане и сключване на договор за поддръжка и обслужване със “Сирона пропърти мениджмънт” ООД. Най-напред следва да се посочи, че паричното вземане, което се оспорва от ответника, е по решението в т. 4 на ОС на ЕС, а коментираното с това възражение като нищожно решение, е това по т. 5  - за възлагане дейности по поддържането на общите части на сградата. Няма пряка връзка, която да води до нищожност на решението по т. 4, в случай, че такава се установи за решението по т. 5. Въпреки това следва да се посочи, че независимо от структурното и функционално отношение между “Спа клуб Бор- Велинград” ООД, “Сирона пропърти мениджмънт” ООД и етажните собственици на сградата в режим на ЕС, няма субективно тъждество между възложителя по договора за поддръжка и обслужване на общите части и изпълнителя, а и няма принципна пречка, ако последният сам е етажен собственик или съдружник в такъв, да осъществява тази дейност. Липсва и установен в конкретния случай конфликт на интереси.

Поради това отново не е налице нищожност на тази част от решението от 10.07.2010г.

В обобщение - положителният установителен иск е за признаване дължимостта на парично вземане, чийто произход ищецът свързва с необжалвано и подлежащо на изпълнение решение на общо събрание на етажна собственост.

Съдът проверява в това производство дали действително е взето такова решение, дали има за предмет такова парично вземане, дали лицето, от което се търси, е негов адресат, дали изпълнението му е свързано с отлагателно условие и дали са настъпили някакви правоизменящи, правопогасяващи или правоизключващи факти.

Тъй като всички тези обстоятелства са изследвани и са налице както положителните, така и отрицателните изброени условия, то ответникът е обвързан с взетото решение и понеже не го е изпълнил доброволно в определения от правната норма срок, за ищеца се активира възможността да се ползва от принудителния механизъм на заповедното производство, осигурен му от разпоредбата на чл. 38 ал. 2 от ЗУЕС.

Така, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, настоящият състав намира, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, а тъй като въззиваемата страна не е доказала направени разноски, такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 740/15.06.2012г. по гр.д. № 7/11г. на СлРС.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска под 5 000 лв.

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: