Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   9

 

                                                     гр. Сливен, 31.01.2013 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и втори януари две хиляди и тринадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МАРЕВА

ЧЛЕНОВЕ: М. БЛЕЦОВА

                                                                 мл. с. СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 678 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

   Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство против Решение № 618/12.07.2012 г., постановено по гр.д.№ 5932/2011 г. на Сливенски районен съд. С решението, съдът изнесъл на публична продан допуснатия до делба недвижим имот, находящ се на адрес: гр.С., ул. „Г.Д.” № *, ет.*, ап.*. Със същото решение съдът осъдил ответницата Д.П.М. да заплати на И.К.Т. на основание чл.344, ал.2 от ГПК сумата от 362,42 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижимия имот за периода от 07.09.2011 г. до датата на постановяване на обжалваното решение – 12.07.2012 г. Страните са осъдени да заплатят направените в производството разноски, съобразно разпоредбата на чл.8 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

      В жалбата си до съда въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва горецитираното решение на Сливенски районен съд в частта, с която се уреждат сметките между съделителите. Жалбоподателят изтъква, че решението е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Причините поради което съдът не кредитирал показанията на свидетеля Маринов били в пълно противоречие с обстоятелството, че бабата на ответницата имала запазено право на ползване върху имота. Към момента на възлагането от съдебния изпълнител на идеалната част, този факт бил известен на ищеца и решението за придобиване на идеалната част вместо плащане била негова. Ищецът И.К.Т. бил длъжен да се съобразява с това ограничение, докато притежателят на правото на ползване е жив. До момента на смъртта на Д.Д.Т. единствено тя имала право да полза имота, да го предоставя на други лица за ползване и да предоставя ключ на когото си пожелае – чл.56 от ЗС. Причината тя да не се установи там била само здравословното й състояние и обстоятелството, че имотът не е годен за обитаване. Фактът, че тя не живеела в имота бил ирелевантен за спора. Нелогичен и незаконосъобразен бил изводът на съда, че щом майката на ответницата имала ключ за имота, то и дъщеря й го ползвала и дължала обезщетение на другия съсобственик. Единственото условие, което поставял законът било вещта да се ползва по предназначение, а по делото нямало никакви данни да е променено предназначението на апартамента. При учредено право на ползване собственикът притежавал само т. нар. „гола собственост”, поради което нито М., нито Т. можели да ползват имота, освен след смъртта на баба им или ако тя ги допусне преди това.

     Моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното в обжалваната част и да постанови друго, с което претенцията за сметки да бъде отхвърлена поради изложените по – горе съображения. Претендира за присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция.

     В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд, с който оспорва жалбата изцяло. В него се излагат съображения, целящи опровергаване на направените с жалбата отменителни доводи. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.

     В срока за въззивно обжалване на първоинстанционното решение е постъпила и втора жалба - лично от ответницата Д.П.М., която по същество преповтаря първата жалба, с която е сезиран въззивният съд. Налице са различия в част от изложените оплаквания. Сочи се, че неправилният извод на съда по претенцията за сметки се дължала на неправилната преценка на доказателствата. Съдът неравноправно дал тежест на нотариалната покана на И.К.Т., като приел, че поканата на М. до Т. не била редовно връчена в противоречие с чл.47 и чл.51 от ГПК. Обстоятелството, че никой не потърсил поканата или ключовете за жилището било резултат от поведението на ищеца и неговия пълномощник. Жалбоподателката сочи, че съдът пренебрегнал обективното и безпристрастно мнение на вещото лице, което след оглед на място констатирал, че жилището не е завършено и не се ползва. От това обстоятелство извежда извод, че няма как другата страна да е ощетена от неползването на имот, който видимо не се използва поради обективни причини. Намира, че съдът е извел неправилен извод, относно реалното състояние на имота като приел, че той може да бъде отдаден под наем без сериозни инвестиции. По същество се излагат искания идентични с тези от първата жалба.

      От насрещната страна е депозиран отговор, в който се иска същата да бъде оставена без уважение. Поддържат се мотивите от отговора на първата жалба.

      С въззивната жалба и с отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

       В съдебно заседание, въззивницата редовно призована не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който поддържа жалбата. Няма възражения по доклада. Представя нововъзникнало след подаване на въззивната жалба писмено доказателство, прието от въззивния съд с определение от открито съдебно заседание на основание чл.266, ал.2 от ГПК. Твърди, че имотът е негоден за обитаване и не е налице препятстване на достъпа на въззиваемия до имота след придобиването му. Претенцията се основавала на забраната за неоснователно обогатяване, каквото в настоящия случай нямало. Пледира жалбата да бъде уважена, а решението в обжалвана част отменено по съображенията изложени в нея. Претендира присъждане на разноски.

                  В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. По същество се излагат съображения, че с въззивната жалба се цели оспорване експертизата приета пред районния съд и протакане на производството. Счита, че представената от въззивницата М. нотариална покана не му е била редовно връчена, тъй като е била изпратена на служебния му адрес, а той към този момент не е имал пълномощия за получаването й. От поведението на страната в хода на производството било видно нежеланието й да осигури достъп до жилището чрез предаване на ключа, което продължавало и към настоящия момент и следвало да бъде предмет на отделно производство. Сочи се, че въпреки недовършеността на жилището то е годен обект и може да бъде ползвано с различно предназначение. Претендира присъждане на сторените по делото разноски.

     Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.

     С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че решение в обжалваната част е валидно, но частично недопустимо. Предвид задължителните указания дадени в т.7 на Тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004 г. на ВКС по тълк.гр.д. № 2/2004 г. на ОСГК и ТК, недопустимостта е порок на обжалваното решение, който и без да е заявен изрично във въззвината жалба, може да бъде констатиран служебно от въззивния съд.

      В настоящия случай първоинстанционното решение се обжалва в частта, с която съдът осъдил ответницата Д.П.М. да заплати на И.К.Т. на основание чл.344, ал.2 от ГПК сумата от 362,42 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижимия имот за периода от 07.09.2011 г. до датата на постановяване на обжалваното решение – 12.07.2012 г. Видно от заявената от процесуалния представител на ищеца И.Т. молба, депозирана в първото по делото открито съдебно заседание във втората фаза на делбата /лист 81 от първоинстанционното производство/, на основание чл.346 от ГПК е предявена претенция по сметки срещу ответницата Д.М. в размер на 200 лв. месечно, представляваща обезщетение за лишаване ползването на съсобствената му 1/3 идеална част от недвижимия имот предмет на делбата за периода от датата на връчване на нотариалната покана 07.09.2011 г. до постановяване на решението. В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца е направил изрично уточнение, че претендира обезщетението за периода от 07.09.2011 г. до датата на първото съдебно заседание във втора фаза на делбата, т.е. до 09.05.2012 г. В съдебно заседание съдът приел за съвместно разглеждане претенцията по сметки, квалифицирал я като такава по чл.31 от ЗС и разпределил доказателствената тежест между страните.

        С атакуваното решение произнасяйки се по основателността на претенцията по сметки, съдът на основание чл.344, ал.2 от ГПК осъдил ответницата Д.П.М. да заплати на И.К.Т. сумата от 362,42 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижимия имот за периода от 07.09.2011 г. до датата на постановяване на обжалваното решение – 12.07.2012 г. С оглед на изложеното атакуваното решение се явява недопустимо в частта за периода от 09.05.2012 г. /първото съдебно заседание във втора фаза на делбата/ до датата на постановяване на обжалваното решение – 12.07.2012 г., тъй като е налице произнасяне свръхпетитум  и следва да се обезсили от въззивния съд за този период. Следва претенцията предявена по реда на чл.346 от ГПК да е изискуема към момента на предявяването й, т.е. дължима е от момента на предявяването й до момента на поискването й.

          При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните от доказателства, намира, че атакуваното решение е незаконосъобразно в останалата обжалвана част и като такова, следва да бъде отменено по следните съображения.

        От една страна е налице неточна правна квалификация на претенцията. Съдът на основание чл.344, ал.2 от ГПК осъдил ответницата Д.П.М. да заплати на И.К.Т. сумата от 362,42 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижимия имот. В случая се касае не за привременна мярка по чл.344, ал.2 от ГПК, а за претенция по сметки по чл.346 от ГПК. От друга страна всяка претенция по сметки има своето правно основание в конкретна правна норма. Чл.346 от ГПК сочи само реда, по който се разглеждат претенциите. Недопустимо е по реда на чл.344, ал.2 от ГПК да се разрешава материално – правен спор, какъвто е претенцията за заплащане на обезщетение за период, предхождащ постановяването на разпределението. Неправилната правна квалификация в случая не е довела до недопустимост на постановеното решение, тъй като районният съд е разгледал правно релевантните факти за предявения иск. В настоящия случай вземането е с правна квалификация чл.31, ал.2 от ЗС и подлежи на разглеждане във втора фаза на делбата, тъй като е предявено при условията на чл.346 от ГПК. Неправилна правна квалификация на спора е самостоятелно основание за отмяна на първоинстанционното решение от въззивния съд, който следва да разреши спора по същество чрез произнасяне по дадената от него правна квалификация и излагане на собствени мотиви по съществото на спора.

        С оглед на събраните по делото доказателства съдът прима за установено следното от фактическа страна:

        От постановеното и влязло в сила Решение № *35/13.12.2011 г. по гр.д. № 5932 по описа за 2011 на Сливенски районен съд постановено по първата фаза на делбата е видно, че между ищецът И.К.Т. и ответницата Д.П.М. е налице съсобственост по отношение на процесния недвижим имот, находящ се на адрес: гр.С., ул. „Г.Д.” № *, ет.*, ап.* при квоти 1/3 ид.ч. за Т. и 2/3 ид.ч. за М.. Ищецът Т. се легитимира като собственик на 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот въз основа на влязло в сила Постановление за възлагане на недвижим имот от 24.06.2011 г. по изп.дело № 20108360400517 по описа на ЧСИ Н.Г. рег.№ 836 в КЧСИ. Постановлението е влязло в сила на 18.07.2011 г. и е вписано в Служба по вписванията – Сливен с вх.№ 4561/29.08.2011 г., № 134, том XV, дв.вх.рег.№ 4537/29.08.2011 г.

       На 24.01.2003 г. с нотариален акт № 29, том I, рег.№ 338 дело №21 от 2003 г. на нотариус Катя Т. рег. № 126 и район на действие Сливенски районен съд е учредено право на строеж в полза на „Бакърджиев 03”ЕООД, гр.С. върху УПИ II – 5557, кв.141 по плана на гр.С., находящ се на ул. „Г.Д.” № *, състоящ се от 879 кв.м. за построяване на жилищна сграда с магазини и гаражи, със застроена площ 434 кв.м. и разгърната застроена площ 2382,30 кв.м, като прехвърлителите Д.Д.Т., К.И. Т. и Д.П.М. получават в съсобственост следния обект в новостроящата се сграда: апартамент № 4, на втори етаж, застроен върху 43,02 кв.м, състоящ се от дневна, кухня и сервизни помещения с принадлежащо избено помещетение № 11 с полезна площ от 2,00 кв.м. и 2,54 % ид.ч. от общите части на сградата.

        С договор за дарение на недвижим имот от 17.12.2009 г. оформен с нотариален акт за дарение № 188, том V, рег.№ 5663, дело № 552 от 2009 г. на нотариус Катя Т. рег. № 126 и район на действие Сливенски районен съд, Д.Д.Т. дарила на своята внучка Д.П.М. 1/3 ид.ч от процесния недвижими имот, като запазила за себе си правото на ползване върху посочения имот.

       Ищецът И.К.Т. е представил нотариална покана от негово име чрез адв.Д.Б. до Д.П.М., с която претендира обезщетение за лишаване от ползване на собствената му идеална част от имота по 200 лв. месечно, считано от 01.09.2011 г. до деня на допускането му до имота, респ. до закупуване на неговата идеална част. Поканата е изпратена чрез нотариус Р.П. рег.№ 410 по регистъра на НК, с район на действие РС - Стара Загора. Направено е отбелязване от нотариуса, че покана е получена от Д.П.М. на 07.09.2011 г., чрез препоръчано писмо с обратна разписка по пощата. На 12.09.2011 г. е съставен констативен протокол № 42, том I, рег.№ 3446 от 2011 г., от който е видно, че на посочената дата и час в нотариалната покана се е явил адв.Д.Б., като представител на И.К.Т., но след поименно повикване не се е явила Д.П.М..

       По делото е представено Удостоверение от ЧСИ Н.Г. рег.№ 836 в КЧСИ, от което е видно, че по изп.дело № 20108360400517 с взискател И.К.Т. не е извършван въвод във владение на 1/3 ид.ч. от процесния имот, придобита от ищеца чрез възлагателно постановление по същото дело.

                  По делото е назначена и изслушана съдебно – техническа експертиза, от която се установява, че средният справедлив месечен наем на допуснатия до делба имот възлиза на 107 лв.

        Въз основа на приетото от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:

        Съгласно чл. 31 от ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата си, а според втората алинея на текста, когато общата вещ се ползва само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени от деня на писмената покана. Следователно, за да възникне задължението на съсобственика, който ползва вещта за обезщетение, е необходимо съсобственикът, който не ползва вещта, да му отправи писмено искане. По своя характер то е едностранно волеизявление, отправено до съсобственика, което последният трябва да получи, от което да се вижда, че за в бъдеще лишеният от ползване желае да му се плаща обезщетение. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Ако ползващият съсобствената вещ отговори, че предоставя съответната част от имота съобразно правата на съсобственика, който не го ползва и последният откаже, обезщетение не се дължи.

         Първата група оплаквания направени в двете въззивни жалби, досежно възможността да се полза процесният недвижим имот са неоснователни. Въпреки, че жилището не е довършено, то е годен обект на правото на собственост, респективно спрямо него е възникнало и съществува правомощието ползване, като елемент от правото на собственост за всеки ден от съсобствениците. По какъв начин ще се използва вещта зависи единствено и само от волята на нейните собственици. В случая се касае за годен за обитаване апартамент, в който не са изпълнени само довършителните работи. С Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС се прие, че законът не ограничава правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС само до случаите на лична употреба на общата вещ от един от съсобствениците. При определяне на съдържанието на понятието лично използване на общата вещ се акцентира върху осъществено от съсобственика поведение, с което той пречи на другите съсобственици да ползват вещта според правата им, като се приема, че е без правно значение по какъв начин се осъществява това поведение. Според дадените задължителни тълкувателни разяснения по прилагането на материалния закон, претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС ще е основателна когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това:

          - той или член на неговото семейство продължава пряко и неспосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик,

          - той или член на неговото семейство не си служи пряко и неспосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/,

         - ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.

          Наличието на една от посочените три алтернативни предпоставки, едновременно с отправяне на писмено искане от неползващ съсобственик до ползващия съсобственик, който го е получил, обуславя уважаването на претенцията по чл.31, ал.2 от ЗС.

          По делото между страните не се спори, че И.К.Т. е отправил нотариална покана до Д.П.М., получена от нея на 07.09.2011 г. В нея я кани да му заплати обезщетение за лишаване от ползване на собствената му идеална част от имота по 200 лв. месечно, считано от 01.09.2011 г. до деня на допускането му до имота, респ. до закупуване на неговата идеална част.

          По отношение наличието на една от трите алтернативни предпоставки е безспорно установено, че нито един от собствениците на процесния апартамент не го ползва по предназначението му, тъй като довършителните работи не са извършени. Няма твърдения, че ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.

          От друга страна следва да се отбележи, че са неоснователни оплакванията, досежно обстоятелството, че върху имота има учредено вещно право на ползване на бабата на ответницата Д.П.М. - Д.Д.Т., което само по себе си следвало до доведе до отхвърляне на предявения иск, тъй като единствено тя имала право да полза имота, да го предоставя на други лица за ползване и да предоставя ключ на когото си пожелае. От представения по делото нотариален акт за дарение № 188, том V, рег.№ 5663, дело № 552 от 2009 г. на нотариус Катя Т. рег. № 126 и район на действие Сливенски районен съд е видно, че Д.Д.Т. след като дарява своята 1/3 ид.ч. от имота, си запазва правото на безвъзмездно и пожизнено ползване. От тук следва, че е налице едно ограничено вещно право на ползване, което тежи само върху 1/3 ид.ч. от имота, но не върху целия имот. Нейното вещно право на ползване се разпростира върху 1/3 ид.ч. от имота и може да се противопоставя срещу ползването на имота от съсобствениците, но само до обема на притежаваното от нея право. Тя не може да се противопоставя на правото на ползване, като елемент от правото на собственост спрямо съсобствениците на имота за техните 2/3 ид.ч. В рамките именно на своите 2/3 ид.ч. те разполагат с правото да ползват имота, респ. могат да бъдат лишени от ползването му. Всеки едно от ползвателите следва да зачита правата на другите ползватели. В рамките на притежаваното от всеки един право на ползване, същото е противопоставимо на всички трети лица, включително и на останалите ползватели. В този смисъл докато между тях не е извършено разпределение на ползването било съдебно, било доброволно или до прекратяване съществуването на множество права на ползване на различни лица върху един имот по един или друг начин, всеки един може да ползва имота изцяло съобразно притежаваното право, което не изключва съществуването на другите права на ползване. Правата на тримата ползватели се ограничават взаимно. Макар и в обем на идеална част, правото на собственост на всеки съсобственик включва трите правомощия - да се владее собствената идеална част, да се ползва съвместно с другите съсобственици и да се разпорежда с нея, макар и при известни ограничения предвид правото на изкупуване. В този смисъл съсобствениците следва да се съобразяват със запазеното вещно право на ползване върху 1/3 ид.ч. от имота за Д.Д.Т., но това обстоятелство само по себе си не изключва тяхното право на ползване за съответните идеални части, респ. основателността на иска по чл.31, ал.2 от ЗС.

        С оглед на изложеното въззивният съд намира, че в настоящия случай за уважаване на предявения иск следва да бъдат доказани предпоставките от втората хипотеза разгледана в цитираното тълкувателно решение. Твърденията на ищеца са, че въпреки, че Д.П.М. не си служи пряко и неспосредствено с цялата обща вещ, имайки достъп до нея, не допуска другия съсобственик да си служи с нея /като държи ключа/. За доказване основателността на предявената претенция се позовава на представената с исковата молба нотариална покана и констативен протокол, относно обстоятелството, че ответницата не е осигурила достъп на другия съсобственик до имота. Представен е и констативен протокол № 42, том I, рег.№ 3446 от 2011 г., от който е видно, че на посочената дата и час в нотариалната покана се е явил адв.Д.Б., като представител на И.К.Т., но на поименно повикване не се е явила Д.П.М.. Представено е и Удостоверение от ЧСИ Н.Г. рег.№ 836 в КЧСИ, от което е видно, че по изп.дело № 20108360400517 с взискател И.К.Т. не е въведен във владение на придобитата от него 1/3 ид.ч. от процесния имот.

         Въззвивният съд споделя извода на първоинстационния съд относно обстоятелството, че ответницата Д.П.М. има достъп до процесния имот. Анализът на показанията на свидетеля Маринов навежда на извод, че доколкото бабата на ответницата и нейната майка имат ключ за процесния апартамент, то и ответницата М. има такъв, тъй като живее заедно с тях в едно домакинство и е собственик на 2/3 идеални части от имота. В този смисъл въззивният съд намира, че показанията на свидетеля Маринов са недостоверни и не ги кредитира в частта, относно обстоятелството, че ответницата няма достъп до имота. Още повече, че този извод се подкрепя и от изявлението на самата ответница обективирано в нотариална покана от 07.09.2011 г. отправена до ищеца И.К.Т. чрез адв.Б., в която тя сочи, че не дължи обезщетение, защото другият съсобственик не е пожелал да ползва имота до сега и ключа за него се намира в гр.С. на разположение на собственика, т.е. тя и ще бъде предоставен при поискване.

         С оглед на събраните по делото доказателства въззивният състав намира, че ищецът не доказал, че е бил лишен от ползването на своята 1/3 ид.ч. от имота поради това, че Д.П.М. имайки достъп до имота, не го допуска да си служи с него. Обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС не се дължи, ако ползващият съсобственик, след като е поканен е отговорил, че предоставя на другия съсобственик възможност да ползва общата вещ, съобразно правата си, и последният не се е възползвал от това/Решение от 28.10.1992 г. по гр. д. № 580/92 г., I г. о. на ВС/. Чрез представената нотариална покана ищецът не е доказал, че е бил лишен от ползването на имота. Дори напротив било му е отговорено, че ключът ще му бъде предоставен при поискване. Нито от нотариалната покана, нито от друго доказателство по делото може да се направи извод, че ищецът е изявил желание да му се предостави достъп да имота. Никъде не е обективирана воля да му бъде предоставен ключ от апартамента, дори напротив директно с нотариалната покана се иска да му бъде заплатено обезщетение за лишаване от ползване, каквото на практика не е доказано по делото. Правото на обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. То не възниква когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Неоснователни са възраженията на адв. Б., че той не е имал пълномощия да получи отговора на нотариалната покана, тъй като не е имал такива пълномощия. Дори и този довод да се приеме, то в настоящия случай сме изправени пред кредиторово бездействие по смисъла на чл.95 от ЗЗД, тъй като ищецът неоснователно не приема предложението да му бъде предоставен ключ за имота при поискване. От друга страна следва да се има предвид и разпоредбата на чл.68, б. „б” от ЗЗД, тъй като се касае за търсимо задължение, което следва да се изпълни по местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението, т.е в гр.С..

            Предвид изхода на делото, решението на районния съд следва да бъде отменено и в частта, с която ответницата Д.П.М. е осъдена да заплати по сметка на СлРС 14,50 лв., представляваща държавна такса върху претенцията за обезщетение за ползване на недвижим имот. Отговорността за разноски е акцесорна спрямо основателността, респ. неоснователността на предявения иск. Поради това следва да бъде осъден ищецът по иска по чл.31, ал.2 от ЗС - И.К.Т. да заплати дължимата за него  държавна такса по сметка на СлОС в размер на 64,00 лв.

           С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззиваемия, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззивника, сторените от него за тази инстанция. Процесуалният представител на въззивника в съдебно заседание е направил искане за присъждане на разноски за въззивна инстанция и следва да му се присъдят само действително извършените такива в размер на 25 лв. държавна такса за въззивно обжалване.

           Решението на районния съд в частта, с която е изнесен на публична продан процесният недвижим имот е влязло в сила поради необжалването му от страните.

           Ръководен от гореизложеното, съдът

 

 

 

 

                                                    Р     Е     Ш     И  :

 

 

         ОБЕЗСИЛВА Решение № 618/12.07.2012 г., постановено по гр.д.№ 5932/2011 г. на Сливенски районен съд В ЧАСТТА, с която е Д.П.М., ЕГН ********** *** е осъдена да заплати на И.К.Т., ЕГН **********, с адрес:***2 на основание чл.344, ал.2 от ГПК сумата от 362,42 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижимия имот за периода от 09.05.2012 г.  до датата на постановяване на обжалваното решение - 12.07.2012 г., като НЕДОПУСТИМО.

        ПРЕКРАТЯВА производството по делото за тази част.

        ОТМЕНЯ Решение № 618/12.07.2012 г., постановено по гр.д.№ 5932/2011 г. на Сливенски районен съд, с която Д.П.М., ЕГН ********** *** е осъдена да заплати на И.К.Т., ЕГН **********, с адрес:***2 на основание чл.344, ал.2 от ГПК сумата от 362,42 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижимия имот за периода от 07.09.2011 г.  до 09.05.2012 г., като неправилно и незаконосъобразно, ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

         ОТХВЪРЛЯ предявения от И.К.Т., ЕГН **********, с адрес:***2 срещу Д.П.М., ЕГН ********** *** иск с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС в размер на 200 лв. месечно, представляващ обезщетение за лишаване ползването на съсобствената му 1/3 идеална част от недвижим имот, находящ се на адрес: гр.С., ул. „Г.Д.” № *, ет.*, ап.* за периода от датата на връчване на нотариалната покана 07.09.2011 г. до датата на поискването му 09.05.2012 г.

         ОТМЕНЯ Решение № 618/12.07.2012 г., постановено по гр.д.№ 5932/2011 г. на Сливенски районен съд, В ЧАСТТА, с която Д.П.М., ЕГН ********** *** е осъдена да заплати по сметка на СлРС 14,50 лв. /четиринадесет лева и петдесет стотинки/, представляваща държавна такса върху претенцията за обезщетение от ползване на недвижимия имот, като неправилно и незаконосъобразно.

          ОСЪЖДА „И.К.Т., ЕГН **********, с адрес:***2 да заплати  по сметка на Сливенски окръжен държавна такса в размер на 64 лв. /шест десет и четири лева/.

          ОСЪЖДА „И.К.Т., ЕГН **********, с адрес:***2 да заплати  да заплати на Д.П.М., ЕГН ********** *** разноски в размер на 25 лв. /двадесет и пет лева/, представляващи държавна такса за въззивно обжалване.

 

       Решението не подлежи на обжалване пред ВКС на РБ на основание чл.280, ал.2 от ГПК.

 

 

                                                 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                                          2.