Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 28.11.2012 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и осми ноември през двехиляди и дванадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 699 по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 67/24.07.2012г. по гр.д. № 615/11г. на КРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените при условията на активно субективно съединяване от М.В.Р., А.В.П. и С.В.П. против К.Ж.М. положителни установителни искове първите трима да бъде признато за установено между страните, че първите трима са единствени собственици на недвижим имот, представляващ празно дворно място с площ 863 кв.м., съставляващо УПИ І-30 в кв. 7 по плана на с. Катунище от 1987 г., идентично с ПИ № 36681.53.30 по кадасатралната карта на селото от 2005г., при граници от три страни улица и наследници на П.С.П., при квоти от правото на собственост съответно – 2/4 ид.ч. за първата и по ¼ ид.ч. за вторите двама ищци, обявен е за нищожен нотариален акт № 328, т. І, д. № 610/1997г. на КРС, за собственост на недвижим имот придобит по давностно владение и наследство, с който М.В.Р. е призната за собственик по давностно владение и наследство на 2/4 ид.ч., А.В.П. и С.В.П. – за собственици по давностно владение и наследство на по ¼ ид.ч. от недвижим имот, представляващ празно дворно място с площ 863 кв.м., съставляващо УПИ І-30 в кв. 7 по плана на с. Катунище от 1987 г., идентично с ПИ № 36681.53.30 по кадасатралната карта на селото от 2005г., при граници от три страни улица и наследници на П.С.П. и са присъдени разноски по делото.

Решението е обжалвано от ищците в първоинстанционното производство, които твърдят във въззивната си жалба, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. В нея се твърди, че несъмнено е доказано с представените доказателства, че исковата претенция е основателна и тримата ищци владеят имота, който е придобит на основание наследство от В.Р.С. – баща на първата и дядо на вторите двама. Доказана е тяхната фактическа власт, както и, че ответницата никога не е владяла имота и не е оспорвала тяхното владение. Въззивниците заявяват още, че владението им е продължило повече от десет години, явно, непрекъснато и необезпокоявано, имало е намерение за своене, владението не е било тайно или насилствено. Поради това молят въззивния съд да отмени атакувания акт и уважи исковете. Претендират разноските по делото.

Във въззивната жалба са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който изцяло оспорва въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемата-ответница пред РС счита решението за правилно и законосъобразно, развива аргументация, с която оборва наведените в жалбата оплаквания, като заявява, че първоинстанционният съд е формирал вярна фактическа обстановка, ценил е обективно свидетелските показания и писмените доказателства и е приложил правилно материалноправните норми, и по този начин е постановил законосъобразен съдебен акт. Поради това моли въззивната инстанция да потвърди решението. Противопоставя се на искането за събиране на нови доказателствени средства, претендира разноските за тази инстанция.

С отговора няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържат въззивната жалба и молят съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата, редовно призована,не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора, няма доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение. Претендира разноски за тази инстанция.

С мотивирано определение, държано в з.з. въззивният съд е оставил без уважение доказателствените искания на въззивната страна, тъй като писмените доказателствени средства вече са били събрани от решаващия съд, а искането за допускане на съдебно-техническа експертиза е преклудирано.

Настоящият състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – частично допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и частично правилно, поради което следва да бъде потвърдено по отношение на главните искове.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ като цяло и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и отговора, е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата квалификация на исковете, като такива по  чл. 124 ал. 1 от ГПК, за признаване право на собственост върху недвижим имот.

Ищците основават претенциите си за изключителна спрямо ответницата собственост /в режим на съсобственост помежду им/, върху недвижим имот, представляващ празно дворно място с площ 863 кв.м., съставляващо УПИ І-30 в кв. 7 по плана на с. Катунище от 1987 г., идентично с ПИ № 36681.53.30 по кадасатралната карта на селото от 2005г., при граници: от три страни улица и наследници на П.С.П.и, на наследяване по закон и придобивна давност, а ответницата се стреми да ги отблъсне чрез противопоставяне на свое единствено лично право на собственост върху този имот, чийто произход свързва също с наследяване и, евентуално – с оригинерния способ на  давностното владение.

За описания по-горе имот са издадени два констативни нотариални акта - № 328/15.12.1997г., с който тримата ищци са признати за негови собственици при посочените по-горе идеални части от правото на собственост, и № 196/29.09.2006г., с който ответницата е призната за собственик на същия имот.

Констативният нотариален акт по начало не поражда вещното право, а само констатира евентуалното му наличие. Поради това в спорното исково производство може да се оборват констатациите както по отношение на вещното право, така и по отношение на основанието, посочено в акта за придобиването му, и може да се установява с допустими и годни доказателства действителното правно положене.

С изложените от ищците в исковата молба и от ответницата в отговора доводи, по същество всяка страна оспорва съдържанието, материалната доказателствена сила на нотариалния акт на другата.

Безспорно е установено, че имотът, предмет на двата титула за собственост, е бил записан по разписен списък на собственик Дечо Стоянов Йовчев, който е наследодател на ответницата и удостоверение за това е приложено в двете нотариални преписки. Поради това, само на основание наследяване, може да се направи извод, че правото на собственост е преминало изцяло върху ответницата.

При наличието на две конкуриращи се собственически претенции, съдът следва да изолира и обсъди всички настъпили относими правопораждащи, правоизменящи или правоизключващи факти и да прецени дали те могат или не да доведат до желаната от всяка страна правна последица.  Иск е предявила само ищцовата страна, ответната се брани чрез обикновено възражение, поради което тежестта на доказване на тези положителни факти, от които черпят изгодните за себе си правни последици, лежи върху ищците и те следва да докажат непререкаемо наличието на тези юридически факти, които правната норма  свързва с възникването на вещното право на собственост.

Те обаче не са ангажирали такива годни, допустими и относими доказателства, които еднозначно и несъмнено да установят принадлежността на спорното право. Не е доказано дали и по какъв начин техният общ наследодател Въльо Стайков е придобил собствеността върху този имот – липсват писмени доказателства за придобиването й по деривативен начин, няма такива и за оригинерно пораждане на такова право. Представената разписка от 1973 г. и декларация  по чл. 46/47 от ЗСГ не индивидуализират по никакъв начин предмета на декларираната собственост така, че да може недвусмислено да се установи идентитет с предмета на настоящия спор.

По отношение на самите ищци също не може да се приеме, че валидно е изтекла придобивна давност. Те следваше да докажат двата обективни елемента, които трябва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо -  фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота против собственика, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 10 години, може да възникне правото на собственост – явно, несъмнено, несмущавано и непрекъснато.

Аналогичност между фактическото положение и правопораждащия състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо.

От своя страна ответницата се брани с възражение, целящо да изключи описаното право на собственост на ищците, като не просто твърди, че последните не са собственици на процесния имот, а заявява, че тя е негов собственик, без обаче да търси сила на пресъдено нещо. Тя успешно елиминира техните правопораждащи факти, противопоставяйки им свои такива и оборва доказателствената сила на представения от тях констативен нотариален акт.

Свидетелските показания, посредством които ищците се стремят да докажат претенциите си, са неефективни и ненадеждни. На първо място те не касаят един единствен имот, всички свидетели /включително и тези на ответната страна/, са единодушни, че съществуват два съседни имота /градини/, като обозначават единия като „..на дядо Въльо” и другия – „..на К.”, но не може да се намери тъждество между първия, и този, който е описан в двата констативни нотариални акта.  

На второ място показанията на ищцовите свидетели не покриват изцяло и в пълен обем всички признаци на владение, което да може да се трансформира в право на собственост – те са повърхностни, неконкретни по отношение на начален момент, период, продължителност, точни фактически действия, авторство на същите, още по-малко – афиширане на намерение за своене спрямо ответницата – доколкото, според свидетелите, обектите на правата на двете страни не се застъпват.

Обратното – за ответницата са ясно посочени действията, лично извършвани от нея във връзка с безпрепятствено упражняване на фактическа власт, системно и повече от десет години, върху имот, за който може да се приеме, че е идентичен с описания в нейния к.н.а.

Ако се касае за два имота, то правото на ищците върху владения от тях имот не се отрича от ответницата, тъй като той е различен от този, върху който тя упражнавя власт, а последният, от своя страна, е точно този имот, описан в двата н.а., но по гореизложените съображения правото на собственост върху него принадлежи на ответницата, което прави исковете неоснователни и налага отхвърлянето им.

Ако претенциите на двете страни са съсредоточени върху един имот,  превес отново имат правоизключващите аргументи на ответницата – ищците не можаха да подкрепят убедително твърденията си и да заздравят разколебаната доказателствена стойност на своя констативен нотариален акт. Още при съставянето му е бил налице факт, поставящ под съмнение принадлежността на правото на собственост върху този имот на техния праводател, за последния не се доказа наличие на някакво придобивно основание, което да транслира правото на собственост върху наследниците му, нито пък самите те доказаха придобиването лично за себе си на вещни права, изключващи това на ответницата. Така исковете също са неоснователни и като такива следва да се отхвърлят.

Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции по отношение на главните искове съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Решението следва да бъде потвърдено в тази част.

С исковата молба ищците са поискали и обявяване нищожността на констативния нотариален акт, издаден на ответницата. В действителност не са наведени дефекти на акта, които да обуславят неговата нищожност по чл. 576 от ГПК и съдът приема, че се касае за акцесорно искане по чл. 537 ал. 2 от ГПК. Като правна последица от разрешаването на спора за материалното право, законът предвижда единствено отмяна или изменение на нотариалните актове. С оглед отхвърлянето на исковете, не се налага исканата отмяна на н.а. № 196, т. ІІ, д. № 372/2006г. на СВп. при КРС, но първоинстанционният съд е обявил за нищожен н.а. № 328, т. І, д. № 610/1997г. на КРС – акта, с който ищците се легитимират като собственици. Като се вземе предвид отново, че в действителност не се касае за прогласяване на нищожност на акта, а се цели постигане на ефекта по чл. 537 ал. 2 от ГПК – неговата отмяна, следва да се посочи, че съдът не може служебно да направи това, а такова искане може да заяви единствено ответницата. Тя не е предявявала насрещен иск за собственост, за да обуслови той и евентуално искане за отмяна на н.а. на ищците, а с отговора не може да стори това. КРС се е самосезирал, тъй като в отговора си ответницата заявява единствено, че за нея „……е налице правен интерес да предяви насрещен иск, с който да иск ……….КРС да отмени н.а………. като неверен и прогласи неговата нищожност”. Такъв насрещен иск, обаче не е предявен в надлежен вид, а и в отговора фактически такъв петитум не е формулиран.

Ето защо, като е прогласил нищожност на н.а. № 328, т. І, д. № 610/1997г. на КРС, съдът е постановил недопустимо решение, тъй като се е произнесъл по непредявено искане и в тази част актът му следва да бъде обезсилен.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивниците и те следва да понесат своите както са направени и заплатят тези на въззиваемата за тази инстанция в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ОБЕЗСИЛВА първоинстанционно решение № 67/24.07.2012г. по гр.д. № 615/11г. на КРС В ЧАСТТА, с която е обавен за нищожен нотариален акт № 328, т. І, д. № 610/1997г. на КРС, като НЕДОПУСТИМО.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 67/24.07.2012г. по гр.д. № 615/11г. на КРС в останалата част.

 

 

ОСЪЖДА М.В.Р., А.В.П. и С.В.П. да заплатят на К.Ж.М. направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 300 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена наиска под 5 000 лв.

                                       

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: