Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  № 311

 

                                              гр.Сливен, дата 14.12.2012 г.

                                   

                              В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

     СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четвърти декември две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                     МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 727 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

         Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК, във връзка с чл.310, ал.1, т.1 от ГПК  и чл.317 от ГПК.

         Образувано е по подадена от ответника в първоинстанционното производство, въззивна жалба срещу Решение № 772 от 27.09.2012 г., постановено по гр.д. № 2376 по описа за 2012 г. на Сливенски районен съд. Първоинстанционният съд се произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3 от КТр, за признаване на уволнението за незаконно и отмяната му, за възстановяване на предишната работа, както и за изплащане на обезщетение през времето, през което ищецът е останала без работа поради уволнението. С атакуваното решение съдът, признал уволнението на ищеца – В.Т.Т. за незаконно и отменил като незаконосъобразна заповед № 53/30.03.2012 г. на Кмета на Община Сливен. Първоинстанционният съд установил, че трудовото правоотношение с ищецът било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.2 от КТр – поради съкращаване на щата. Признал уволнението за незаконно на процедурно основание, без да разгледа спора по същество, тъй като се установило, че ищецът страдал от исхемична болест на сърцето /ИБС/– заболяване посочено в чл.1 от Наредба № 5/87 г. към момента на прекратяване на трудовото му правоотношение. Поради това ищецът се ползвал с предварителната закрила по чл.333 от КТ, която имала обективен характер. За нейното приложение единствено значение имало дали към датата на връчване на заповедта за уволнение ищецът е страдал от посоченото заболяване. Безспорно било установено че, че към момента на връчване на заповедта ищецът страдал от заболяването, а работодателят не бил изпълнили задължението си да поиска, респ. да получи разрешение от Инспекцията по труда, за да извърши уволнението. С оглед основателността на главния иск за отмяна на уволнението, основателна била и акцесорната претенция по чл.344, ал.1, т.2 от КТр, поради което ищецът бил възстановен на заеманата преди прекратяването на трудовото правоотношение длъжност. Предявеният иск за заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът останал без работа,  поради уволнението бил частично уважен за размера до сумата от 2 790,76 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 18.05.2012 г. до окончателното й изплащане.

          Недоволен от постановения първоинстанционен акт останал ответникът по гр.д. № 12376 по описа за 2012 г. на Сливенски районен съд. Депозира жалба, с която обжалва като неправилно и постановено в противоречие със закона Решение № 772 от 27.09.2012 г. по гр.д. № 2376 по описа за 2012 г. на Сливенски районен съд. С допълнителна молба уточнява, че обжалва решението в частта, с която уволнението е признато за незаконно, както и в частта, с която общината е осъдена да заплати на работника обезщетение по чл.344 във вр. с чл.225 от КТ. Съображенията на жалбоподателя са, че ищецът не е манифестирал пред работодателя своето заболяване. Задължението на работодателя се свеждало само до това да поиска информация от работниците определени за уволнение дали страдат от болестите предвидени в Наредба № 5/87 г., а работниците от своя страна били длъжни да представят медицински документи за заболяването си. В указания срок ищецът не представил такива документи, поради което въззивникът намира, че работникът със своето поведение е поставил работодателя в невъзможност да приложи предвидената в КТ защита.

          От въззивния съд се иска да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове, претендира разноски за експертиза в размер на 150 лв. и 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение за две инстанции.

          В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от процесуалния представител на насрещната страна, пред първоинстанционния съд е депозиран писмен отговор. В него се излагат съображения, целящи опровергаване на направените в жалбата оплаквания. От доказателствата по делото било видно, че към личното трудово досие на работника били представени епикриза и болнични листи от 10.02.2012 г. и 14.03.2012 г., които от своя страна били индиции за наличието на заболяване на ищеца. От друга страна се сочи, че към момента на искане на информация за заболяване на ищеца, той е представил старата епикриза за ИБС, както и болнични листи, което не било спорно по делото. Задължение на работодателя било да докаже законосъобразността на уволнението, а от събраните доказателства било видно наличието на индиции за заболяването на ищеца.  Моли решението да бъде потвърдено, претендира разноски за внесен адвокатски хонорар в размер на 150 лв.

             В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се представлява. Депозирано е писмено становище от процесуалния представител на работодателя, в което заявява, че поддържа въззивната жалба, няма възражения по доклада на делото, няма да сочи доказателства. Пледира жалбата да бъде уважена, а решението отменено. Иска присъждане на направените разноски пред две инстанции.

                   В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Депозира писмена защита, в която се позовава на практика на ВКС в защита на своята позиция. Претендира присъждане на сторените по делото разноски, посочени с писмения отговор, които иска да се считат за списък по чл.80 от ГПК.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване първоинстанционен акт.

           С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на обжалваното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

           Настоящият състав на Сливенски окръжен съд, намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правни изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

           Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на предявените искове, като такава по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от Кодекса на труда, във вр. с чл.225, ал.1 от Кодекса на труда. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране от първоинстанционния съд, който правилно е квалифицирал претенцията на ищеца и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

          Направените в жалбите оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства, достига до същите изводи за незаконност на извършеното уволнение, а от тук и за основателност на останалите два акцесорни иска.

           Разпоредбата на чл. 333 КТ регламентира закрилата при уволнение, при която законът поставя законността на уволнението в зависимост от получаването на предварително разрешение от определен държавен или синдикален орган. По силата на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ с предварителна закрила при уволнение се ползват работниците и служителите, които боледуват от определени болести. Кои са тези болести е предвидено изрично и изчерпателно в Наредба № 5 на министъра на здравеопазването за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ. Практическото осъществяване на закрилата при уволнение включва предвидени в нормативния акт задължения на работодателя и на работника, който е определен за уволнение.

          Съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредбата задължение на работодателя е преди всичко да събере информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от съответните болести, посочени в чл. 1, ал. 1. Работниците, които страдат от заболяване по наредбата, са длъжни при поискване да представят на работодателя медицински документи за заболяването си (чл. 2). След събирането на документите и вземане мнението на ТЕЛК работодателят е длъжен да отправи до инспекцията по труда писмено искане за разрешение за прекратяване на трудовия договор с определения за уволнение работник, страдащ от болест по чл. 1, ал. 1 от Наредбата (чл. 5). Процедурата по Наредба № 5 включва на първо място задължение на работодателя да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болести, посочени в ал.1. Искането на информация може да бъде както устно, така и писмено, но трябва да съдържа указание за правото на закрила.

          В настоящия случай не се спори между страните, че работодателят е изпълнил своето задължение да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болести, посочени в ал.1. Искането на информация може да бъде както устно, така и писмено, но трябва да съдържа указание за правото на закрила. В случая искането е писмено и отговаря на посочените изисквания /лист 31 от първоинстанционното дело/. Спорно е дали работникът Т. е изпълнил задължението си вменено му от Наредбата да предостави на работодателя информация страда ли от съответните болести, посочени в чл. 1, ал. 1. Неговото твърдение е, че на 28.03.2012 г. е представил на личен състав при работодателя – г. жа Е.П. Експертно решение № 0687 от зас. № 062 от 28.03.2012 г. Твърдението на работодателя е, че липсват данни за наличие на заболяване у Т., тъй като в дадения му срок ищецът не е представил на работодателя медицински документи, удостоверяващи заболяването. В представеното от ответника лично трудово досие на ищеца това експертно решение липсва. Такова е представено от ищеца с депозирана искова молба. За установяване на това обстоятелство са допуснати до разпит двама свидетели І П. / Главен специалист „Личен състав”/ и Д. /Началник отдел „Управление на човешки ресурс”/. От показанията на свидетелката П. се установява, че на сочената от ищеца дата 28.03.2012 г., тя е била на работа след продължителен отпуск по болест. Ищецът представил едно „телково решение”, но заявява, че няма спомен дали е представено преди или след уволнението. От показанията на свидетеля Д. се установява, че не е виждал ищецът, по времето когато трудовото му правоотношение е било прекратено, но категорично твърди, че той дошъл при него в началото на април и му донесъл тогава решението на ТЕЛК. Сочи, че няма информация за медицинските документи в личното трудово досие на Т..

           Въпреки посочените противоречиви свидетелски показания по въпроса, настоящият състав намира, че макар и да е релевантно, това обстоятелство не е решаващо за крайните изводи на съда. ВКС в трайната си практика приема, че когато работодателят според обстоятелствата е знаел за заболяването и не е поискал разрешение от Инспекцията по труда за извършване на уволнението, мотивирайки се с липсата на информация от страна на работника /служителя/, се приема, че закрилата е нарушена. В този смисъл е решение № 1017/22.12.2009г. по гр.д. № 315/2009г., ІІІ г.о., с което е прието, че работодателят е имал информация – медицинска констатация, за заболяването от служебно постъпилите при него медицински документи по диагностицирането му от ТЕЛК. Приел е, че в този случай отрицателния отговор на работника по въпрос в анкета относно заболяване, не освобождава работодателя от задължението му по чл. 333, ал. 1 КТ.

         Безспорно по настоящото дело се доказа, че по личното трудово досие на работника са били налице данни за заболяването му. Наличието на заболяването ИБС у ищеца Т. е диагностицирано още през 2004 г., когато той преживял прединфарктно състояние и лежал в болница поради това /лист 5 от първоинстанционното дело/. Информация за това заболяване е подадена от работника към работодателя още към този момент /„Инвест комплект” ЕООД/ - ведно от показанията на свидетелката Бончева, която изпълнявала длъжността личен състав и човешки ресурси в „Инвест комплект” ЕООД. От представената на лист 39 от първоинстанционното дело Заповед № 5 от 28.02.2008 г. се установява, че през 2008 г. е настъпила промяна на работодателя на ищеца чрез запазване на трудовото му правоотношение. Трудовите правоотношения от „Инвест комплект” ЕООД са прехвърлени на Община Сливен. От показанията на свидетелката Бончева е видно, че при промяната на работодателя личните трудови досиета на работниците са предадени на новия работодателя Община Сливен. Поради това са неоснователни възраженията на въззивника, че ищецът не е манифестирал пред работодателя своето заболяване, както и възражението му, че макар в досието да се съдържат данни за заболяването, те не били представени своевременно, което затруднявало преценката на работодателя. Според изложените обстоятелствата се прави извод, че работодателят е знаел за заболяването и въпреки това не е поискал разрешение от Инспекцията по труда за извършване на уволнението, мотивирайки се с липсата на информация от страна на работника. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че закрилата е била нарушена.

           Този извод на съда се подкрепя и от останалите доказателства. Данните за здравословното състояние на работника са съобщени и станали известни на работодателя в качеството му на осигурител. Обстоятелството, че работникът е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност, след като е направено искане да заяви дали страда от някоя от болестите по Наредбата е видно от представените в съдебно заседание болнични листи № 0618424 и № 0618221/лист 69 и 70 от първоинстанционното дело/. О тях се установява, че лицето е ползвало отпуск поради временна неработоспособност от 14.02.2012 г. до 08.03.2012 г. и от 08.03.2012 г. до 29.03.2012 г. В тях са посочени две диагнози – „хронична обострена застойна недостатъчност” и „подагра”. Този факт обаче също липсва по личното трудово досие на работника, т.е не е представен в съдебно заседание от работодателя. Признание за това обстоятелство обаче е налице и от свидетеля Д. - началник отдел „Управление на човешки ресурс”, който заявява, че Т. е бил в продължителен отпуск по болест преди трудовото му правоотношение да бъде прекратено. С оглед на изложените обстоятелства настоящият състав намира, че безспорно доказано е, че работникът е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност, за която работодателят му е бил уведомен в качеството му на осигурител.

            В подкрепа на изложеното е и назначената съдебно – медицинска експертиза. След запознаване с документите по делото вещото лице дава категорично заключение, че ищецът е страдал от хронична исхемична болест на сърцето, към датата на прекратяване на трудовото му правоотношение. От медицинското досие на Т., формирано от Амбулаторните листове от проведени прегледи при личен лекар, консултации  със специалисти, епикризи от стационарно лечение и амбулаторни изследвания, вещото лице прави извод, че от 2004 г. ищецът редовно провежда консултации и системна терапия за следните заболявания: „Хипертонична болест на сърцето. Стенокардия. Друга уточнена хронична обструктивна белодробна болест. Подагра”

           С оглед на изложените обстоятелства съдът приема, че работодателят е имал индиции за наличието на заболяване у ищеца, което от своя страна е предполагало да поиска мнение от ТЕЛК и разрешение от инспекцията по труда трудоспособност, за преценка на показани и противопоказани условия на труд, целесъобразност на уволнението от гледна точка на адаптация на организма при евентуална промяна на условията на труд. Данните за здравословното състояние на рабтника са съобщени и станали известни на работодателя в качеството му на осигурител, тъй като същите са обективирани в медицински документи, приложени към личното трудово досие на работника.

          Правното значение на предварителната закрила при уволнение по чл. 333 КТ е определено в чл. 344, ал. 3 КТ. Правните последици от липсата на предварително разрешение е признаване на уволнението за незаконно и отмяна на заповедта за уволнение само на това основание, без съдът да разглежда трудовия спор по същество. Те ще настъпят и в случаите, когато работодателят е извършил уволнението, като съзнателно не е поискал разрешение, както и в случаите, когато работодателят не е знаел, че съответният работник или служител се ползва от закрилата по чл. 333 КТ. Уредената процедура в Наредба № 5 акцентира преди всичко на обективния факт на заболяването. Практиката допуска само едно изключение от принципа за обективния характер на закрилата, и то е когато работникът умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не страда от заболяването, за което се предвижда закрила – в този смисъл са р. № 492/17.06.2010г. по гр.д. № 477/2010г. ІV г.о. ВКС и р. № 853/17.12.2010г. по гр.д. № 767/2010г. ІV г.о., и двете постановени по реда на чл. 290 ГПК. На стоящият състав намира, че доказателствата по делото не позволяват да се направи извод, че е налице умишлено укриване на болестта от работника. Дори напротив по делото са налице доказателства, че при работодателя служебно са постъпили медицински документи по диагностициране на заболяването, които представляват индиция за наличието му. Предпоставките за закрила на лицата, страдащи от заболяване, определено в Наредба № 5 от 20.02.1987 г. (ДВ, бр. 33/1987 г.), са от обективно естество и когато в изпълнение на задължението си да събере предварителна информация по чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5, работодателят постави въпрос в анкета дали конкретният работник страда от такава болест, отговорът на последния като субективна преценка, не е решаващ за предпоставките на чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, ако преди анкетираното лице да отговори на поставения въпрос, данните за здравословното състояние на същия са съобщени и станали известни на работодателя в качеството му на осигурител.

                  С оглед на изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. С оглед основателността на главния иск, основателни се явяват и другите два акцесорни иска. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивниците, които следва да понесат своите както са били направени и да заплатят на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция. Въззиваемият чрез своя процесуален представител, претендира внесен адвокатски хонорар в размер на 150 лв. По силата на разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК на присъждане подлежат само действително направените разходи, т.е тези за които има доказателства, че са били реално извършени от страната. В настоящия случай въззиваемият не е представил такива доказателства, поради което разноски не следва да му се присъдждат.

                Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                             Р      Е     Ш     И  :

          

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 772 от 27.09.2012 г., постановено по гр.д. № 2376 по описа за 2012 г. на Сливенски районен съд.

                

         Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от 18.12.2012 г.

         Препис от решението да се връчи на страните.

 

                                                                           

                                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                          

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                             2.